0
1136

Традиции и посоки в българския театър

В рамките на 70-годишния юбилей от създаването на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ бяха проведени две събития, всяко от които по свой начин отбелязваше големия празник. По-мащабното от тях бе несъмнено концертът „70 години НАТФИЗ“ в Народния театър „Иван Вазов“ на 17 декември. Също толкова празнично, но в доста по-различен формат няколко дни по-рано премина и юбилейната научна конференция, организирана от Катедра „Театрознание“ в НАТФИЗ.

В три последователни модула бяха разгледани важни теми от историята и теорията на българския театър. Озаглавена „Българският театър – традиции и нови посоки“, конференцията представи 14 различни теми, участваха преподаватели от двата факултета на Академията – за сценични и екранни изкуства. Конференцията, открита от ректора проф. Станислав Семерджиев, бе повод за вглеждане в детайли от живота на българския театър, които влияят пряко на неговото развитие днес; предизвика задълбочен дебат върху казуси от далечното и близкото минало на театъра; прикани за вникване в значими периоди от историята и преосмисляне на проблеми от тях по любопитен и конкретен начин. Чрез снимков материал и презентации, докладите на преподавателите дадоха доста добра и точна представа за разискваните периоди и концепции.

В доклада си, озаглавен „Българският театрален авангард през 20-те и 30-те години на ХХ век“, проф. Камелия Николова, ръководител на катедра „Театрознание“ и модератор на конференцията (заедно с д-р Асен Терзиев), въведе слушателите в един от най-любопитните и предизвикателни за анализ периоди в българския театър – този между двете световни войни. Тя акцентира върху три личности, дали най-силен тласък в развитието на театралния език през разглеждания период – Гео Милев, Исак Даниел и Хрисан Цанков. Свързвайки техните сценични експерименти с примери от немския експресионистичен театър, тя ги определи като носители на българския авангард, от който съвременността също би могла да черпи необходимо знание и идеи. Макар всеки режисьор да е бил различен в своята естетика, проф. Николова определя като обща черта в тяхната работа извеждането на сценичното пространство като социално пространство: по този начин техният театър изразява остра позиция и същевременно въздейства на силно визуално ниво. През снимки и разказ тя представи работата на тримата режисьори с немския художник Макс Мецгер в Народния театър и предложи исторически кадри от спектакли като „Електра“ от Хуго фон Хофманстал (реж. Гео Милев, 1924), където имахме възможност да видим и вариант на емблематичната за сценографията на късния експресионизъм Йеснерова стълба. Чрез „Благородникът“ по Молиер (реж. Хрисан Цанков, 1929); „Кориолан“ от Шекспир (реж. Исак Даниел, 1931) и други спектакли, проф. Николова даде конкретни и силно необходими днес примери от най-ярките носители на българския театрален авангард.

Докладът на проф. Анна Топалджикова „Природа на екстаза – театралността в творчеството на Йовков“ разгледа конкретна тема, този път от българската театрална класика, но под необичаен ъгъл. През примери от многобройните театрални интерпретации на вероятно най-известния и поставян драматургичен текст на Йовков, „Албена“, проф. Топалджикова изведе мотива за екстатичността и драмата на нереализираната мечта, която носи главният персонаж в пиесата. Особено ценни за по-задълбоченото осмисляне на драматургията на Йовков бяха аналогиите с психологията на масите по Густав Льобон, архетипите по Юнг, плътните образи на Достоевски… В задълбоченото си проучване на текстовете за театър на Йовков проф. Топалджикова акцентира върху силно сетивното преживяване от читателя/зрител, което е способно да променя представите за театралност.

В следващия доклад, на проф. Николай Йорданов, беше разгледан различен проблем, но отново водещ началото си от драматургията: „Обитаемите пространства. Модели в българската драма“. В изказването си той акцентира върху двойната проекция на пространството от думите на персонажите, от тяхното историческо или декоративно значение; виртуално или реално позициониране. Той изведе като проблематични и даващи повод за по-задълбочен анализ пространства като родината; граничните пространства в драмата, които открояват ценен ракурс за разбирането на една пиеса и модели на повторение в драматургията.

Темата „Документалното начало и специфика на българската драматургия“, представена от проф. Венета Дойчева, беше фокусирана върху изследването на контекста около една пиеса от 1917 г. – „Пленникът от Трикери“ от Константин Мутафов, която е написана по документални материали от книгата „Гробовете на Трикери“ от Владимир Сис[1]. В сложните времена на следвоенна България тази пиеса според проф. Дойчева развива документализма в театъра още на много ранен етап, давайки силно въздействие чрез история на персонажа, с която зрителят може да се свърже на лично ниво, преживявайки големия исторически разказ през себе си – една мисия на театъра, която е все по-актуална днес.

Отново в сферата на драматургията, но в по-близкото минало бе темата на д-р Асен Терзиев „Историята на една пиеса в България: „Еквус“ на българска сцена“, интригуващ сравнителен анализ между двете интерпретации в Младежкия театър на текста от Питър Шафър: на Гриша Островски от 1981 г. и тази на Стайко Мурджев от 2017 г. Сравнението на режисьорските решения, създадени в разстояние на почти четири десетилетия, отключи вникването в полемичния потенциал на пиесата и даде ход на интереса към следващи сравнения между повтарящи се заглавия в репертоара на българския театър като цяло.

Докладът на проф. Дойчина Синигерска „Конците на марионетката в ръцете на българското Възраждане“ предложи исторически поглед към най-ранната история на кукленото изкуство в България, където чрез примери от различните етнографски региони се убедихме в разнообразието и изобретателността на куклата, нейните различни метаморфози и значимо участие в бита и културата на българина след Освобождението.

Темата на проф. Калина Стефанова „Нови театрални реалности в българския театър след 1989 г.“ даде повод за разглеждане на аспекти и интерпретации на различните театрални реалности през едноименната европейска награда.

Отново към периода между двете световни войни в България ни върна д-р Ангелина Георгиева с темата си „Пионерите на танцовия модернизъм в България между двете световни войни“. Тя представи работата на малко познати имена като Лидия Вълкова-Бешевич и Мария Димова и предложи конкретен поглед върху развитието на художествения и експресионистичен танц у нас. Това е една почти неизследвана до момента тема, която буди любопитството и поставя много въпроси пред осмислянето на историята на танца в България.

Насочвайки вниманието към изпълнителските практики в България, д-р Румяна Николова очерта в доклада си „Актьорът: възможности и предизвикателства на съвременната сцена“ актуалните организационни и естетически предизвикателства пред съвременния артист. Тя постави важни въпроси като необходимостта от преосмисляне на образованието за актьора с акцент върху по-задълбочено философско и интелектуално натрупване.

Д-р Михаил Байков продължи конференцията с тема, изцяло насочена към съвременността: „Кукленият театър в България: нови имена“. Той открои постиженията на различни екипи, сред които са сценографският тандем Ивайло Николов и Ива Гикова, младите куклени актьори Мариан Рангелов, Диляна Спасова и др.

Преподавателят и дългогодишен актьор Атанас Атанасов сподели свои спомени и размишления относно актьорската професия в темата си „Три урока за това как кучето скача според тоягата си“. Като едно от най-силните си влияния в театъра той определи Леон Даниел, разказвайки какво е запомнил от работата си с него.

В доклада си „Къде е театърът?“ проф. Пламен Марков откри темата за зрителя в съвременния театър и неговата роля като интерпретатор, но също и като една въобразена общност от хора. През различни примери той категоризира театъра като въобразена реалност, а актьора като въобразен демиург.

В последната част на конференцията беше любопитен споделеният опит на проф. Светослав Овчаров, който разказа за подготовката и заснемането на филма „Възстановителна репетиция“ (2003), разказващ за личността и работата на големия български режисьор Любен Гройс. Провокиран от разговори с актрисата Цветана Манева, в продължение на години той събира материал и разказва историята на режисьора през екипа, който възстановява емблематичния спектакъл „Медея“ в Пловдивския театър. 

Юбилейната научна конференция „Българският театър – традиции и нови посоки“ беше пространен и необходим разговор, в който кристализира нуждата от споделяне на гледни точки и от задълбочаване не само в актуалните процеси, но и в миналото на театралното изкуство. Очакваме с нетърпение публикуването на пълните текстове на участниците в следващото издание на Годишника на НАТФИЗ.

 

[1] Книгата на чешкия журналист, издадена през 1914 г., документира трагичната съдба на българските военнопленници на гръцкия остров Трикери след Междусъюзническата война. Б.р.