0
880

Филмът за Антони Траянов е кауза

1

Режисьорският проект на Мина Милева и Весела Казакова представя през личната житейска история модел на обществото и на киноиндустрията в частност. С авторките на филма разговаря Лора ТРАЙКОВА.

„Чичо Тони в светлината на просветката” е разтърсваща документалистика, посветена на човека, който е анимирал най-известните герои на Доньо Донев – Антони Траянов, починал на 25 февруари 2013 г. Режисьорският проект на Мина Милева и Весела Казакова представя чрез личната житейска история модел на обществото и на киноиндустрията в частност. Това е ценно, защото, за да се продължи напред по какъвто и да е начин, трябва да се познава историята, да се знае, че официалната версия не е единствената. В този смисъл реакциите към филма, който имаше премиера през ноември на Киномания 2013, са в коренно противоположни посоки.

От петък (6 декември) филмът може да се гледа в Дома на киното, Одеон и Евро синема в София.

Според някои, това е филм „за”, а според други – филм „против”.

Мина Милева: За нас, естествено, това е филм „за” – за човека, от благодарност към него. Обвиниха ни, че филмът е манипулативен, но с него ние се стремяхме да извадим истината наяве.

Весела Казакова: Кадрите, които останаха във филма, са есенцията от всичко заснето. От огромния материал подбрахме необходимото, за да разкажем историята на човек, който трупа планини от рисунки.

Освен това научаваме и за впечатляващата работоспособност на Доньо Донев, отбелязва се талантът му на художник и карикатурист.

М. М.: Радвам се, че това е забелязано. Филмът говори и за неговия чар, за безспорните му качества, благодарение на които е станал това, което е бил и е застанал върху тази планина. Защото Тони (Антони Траянов) не може да е отгоре, той просто притежава други качества. Тук става дума за сътрудничество на двама души (аниматора и художника – бел. ред.) и именно като такова то е редно да бъде признато. Няма две мнения по въпроса, че единият е под другия. Безспорно е, че Доньо Донев е с преднина. Той притежава много повече качества за това – той измисля или намира историята, той знае за какво да се прави филм. Просто, по някакъв начин, това е филм за благодарността и реверанса към другия човек, с когото заедно са творили.

В. К.: Да, освен това филмът не е правен със зла умисъл. Търсехме материали, чрез които да можем да направим двамата равни. Гледахме интервюта с Доньо Донев, в които той говори за работата си.

М. М.: Потърсихме есенцията за най-доброто от Доньо Донев.

2

Моето усещане е, че филмът е деликатен в това отношение. Не сочи обвинително с пръст, а трупа детайли, от които човек може да си състави цялата картинка.

М. М.: Огромна работа беше да съберем всички конфликтни гледни точки в едно.

В. К.: Готиното е, че самият чичо Тони не беше озлобен. Той е наранен много дълбоко, но сякаш само на нас ни го каза. Даже имам чувството, че неговото семейство не е съзнавало колко много му е тежало това. Той много се радваше как среща хора, които му споделят: „Аз мислех, че Глупаците си ги е анимирал Доньо!”

М. М.: В интерес на истината имаше и доста по-изобличителни неща за Доньо Донев, които не си позволихме да сложим, тъй като знаем, че Тони ги казва от болка, но на екрана те стоят като оплакване. Тони твърдеше, че Донев се е заграждал с хора, които да говорят колко добър е той, колко е способен. По някаква реклама работили двамата и когато Тони отишъл някъде във връзка с работата по нея, хората насреща му възкликнали: „Ама къде е Доньо Донев? Защо ни пращат този човек?” Просто Донев така е бил подредил нещата за себе си, че останалите да мислят, че той върши всичко.

Това обаче е щрих от портрета на една личност, който показва егото на твореца. Не е редно да бъде обвиняван за това, че в характера му има и подобна черта.

М. М.: Именно. Затова се отказахме да оставим тази история във финалната версия.

А как решихте да направите филм за Антони Траянов?

М. М.: Познавам Тони и историята му от 19-годишна. На премиерата се събраха много колеги, които споделиха, че са си мислели, че трябва да има филм върху тази история. За всички беше странно, че през годините никой не се е захванал с нея.

В. К.: Мина ми разказа за своя учител по анимация на някакво събиране и на мен ми падна ченето. След една седмица имахме вече трейлър и бяхме готови с проект за кандидатстване в телевизията.

М. М.: Аз нямаше да се осмеля без нея. Весето отнесе поне 60% от хамалогията по проекта.

В. К.: Много е интересно, беше в края на 2009 г. Казахме на чичо Тони, че ще го снимаме за трейлър, защото в БНТ имаше конкурс за известни българи, на който се явихме с въпроса: „А може ли да участваме с неизвестен българин?” Разбира се, не спечелихме.

М. М.: Но чичо Тони дойде с нас и разказа на тогавашния директор на Телевизионно студио „Екран” – Коста Биков, историите си. Без никакви задръжки. Той много искаше да ги сподели. Първоначалният сценарий много го ядоса. Той реагира: „Как така ще махаш историята за 50-те хиляди долара награда на Доньо, след която той дори едно кафе не ми донесе? Как ще решаваш какво да махаш?” Уплаших се – зачудих се как ще селектирам, какво да влезе във филма.

Значи той не е само обект на филма.

М. М.: Не, не е. Тази история, например, я разказа на Коста Биков.

В. К.: Освен това нашата връзка с него е много интересна. Разбира се, Мина е в отношение учител-ученик, но с мен връзката се основава на дълбоко доверие. Той ни поставяше задачи да му издирим в архивите филм, по който е работил, но който му липсва. Разчиташе на нас. Беше починал вече, когато ми звъннаха от Филмаутор и потърсиха Антони Траянов. Оказа се, че той е дал моя телефон във връзка с правата му по филма, а това означава, че ни е имал доверие, че ще ги защитим от негово име.

3

Имате субсидия от НФЦ за развитие на проекта.

В. К.: Да, а за производство кандидатствахме неуспешно три пъти.

Какви бяха мотивите да не ви одобрят?

В. К.: „Много наивно звучи, момичета. Защо сега трябва да се ровим в миналото?” Отговаряха ни с недомлъвки.

Нали има точки за различните показатели, по които се оценява един проект?

М. М.: И по една от точките бяха отчели, че темата не е значима. Това е дълбоко обидно. Едни писаха: „Темата „Антони Траянов” не е значима, защото той не е известен. Авторките не ни убедиха, че той е значим.” Други писаха: „Авторките ни убедиха, но искат да ровят костите на Доньо Донев, за да си защитят тезата.” Попаднахме в параграф 22. Аз се ядосах и амбицирах от отношението, което получихме. Нашето решение бе с филма да поставим картите на масата.

В. К.: Но ние не се бяхме доказали като режисьорски екип и е нормално да не ни се доверяват, че ще съумеем да направим добър филм от историята. Мина живее и работи от 16 години в Англия, а аз съм актриса. Така че отложихме активната работа по другия си проект, защото решихме, че „Чичо Тони” е по-важен в момента. Много е странно как самият чичо Тони не можа да доживее филма. Дали наистина е вярно това, че за да ти се чуе името, трябва да си вече на оня свят…

А може би той се е успокоил при създаването на филма, защото е казал каквото е искал да каже и е видял, че то ще стигне до други хора.

М. М.: Може би има нещо такова.

4

БНТ ви подкрепи, за разлика от НФЦ.

М. М.: Много дължим на Боряна Пунчева като директор на „Екран”. През 2012 г. Мартичка Божилова беше организирала присъствието на документалисти на най-големия форум в Източна Европа. На т.нар. Българска закуска се представиха предстоящи проекти пред директорите на най-големите фестивали и телевизии. Очевидно моето представяне е минало впечатляващо, защото след него много от присъстващите ни казаха, че биха искали да покажат филма. Тогава и Боряна Пунчева, която също беше там, каза: „Елате в телевизията, за да се разберем.” Има значение, когато те видят в международен контекст.

В. К.: Тя сподели какво е било определящо в избора й да ни подаде ръка, с думите: „Виждам, че ще го направите.” Когато подкрепиш проект и той започне да се влачи, а накрая и се отложи, е много неприятно, особено ако си сред поръчителите му и си лобирал за него пред управителния съвет на сложна структура като БНТ. От друга страна, без достъп до архива на БНТ този филм нямаше как да стане.

Как се ориентирахте къде и какво да търсите в този архив? Кои хора да интервюирате?

М. М.: Като аматьори, така да се каже, ние направихме всичко предварително. После го изхвърлихме в кофата и започнахме отначало. Добре е да извървиш най-дългия път, за да знаеш, че си направил всичко възможно.

В. К.: В документалистиката е особено, защото животът е един твърде голям филм и ние не знаехме кое интервю ще бъде значимото за нашия. Когато направихме 2 или 3 интервюта, които наредиха пъзела – това се вижда още на самите снимки, защото знаехме какъв е другият материал, – се успокоихме. Имаме интервюта с повече от 30 човека, в надписите са изброени, тези, които не успяха да влязат във финалния монтаж.

М. М.: А имахме 10 финални версии! В първата, например, имаше страшно много хора, филмът се превърна в говорилня. С всяка следваща го приближавахме все повече към киното чрез естетизиране на избора. Монтажът се оказа доста сложен, защото всичко е навързано и не можеш просто да си махаш и слагаш каквото ти хрумне.

Много съжалявам, че отпадна почти изцяло изключително важна част за отношението на чичо Тони към Чаплин. Критикът Боряна Матеева беше написала страхотно есе за това. Чичо Тони е бил толкова запален фен на Чаплин, че, както ни каза Вельо Казаков, той ходел в кино „Култура”, за да си прави сториборд на сцените от филмите му! След това ги е изучавал.

Накрая започнах да изчиствам нещата от гледната точка на художник – исках да бягаме от неестетизираното източноевропейско документално кино, макар че „естетизиране на документалното” е грозен термин. В документалното кино нещата трябва да са каквито са в действителност. Но понеже ние правехме филм за артист, а и аз самата съм художник, трябваше по този начин да вляза под кожата на героя си.

В. К.: Мина изпипа моментите, като съединяваше черно-белите рисунки на Тони, за да възстанови филмите. А процесът е много бавен, отне месеци.

М. М.: Усетих, че това ще допринесе за визията на филма, а от друга страна, така спестихме и от архив, защото за 5-те минути от филмите, които ползваме във финалната версия, сме платили на Филмаутор и НФЦ близо 5000 лв.

6

Казахте на премиерата, че „Чичо Тони…” е филм-кауза. Мисля си, че част от каузата е да се разбере, че филмът е за партньорство, което поради една или друга причина не е отразено адекватно. А защо променихте заглавието от „Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС”?

М. М.: Заради реакцията на близките на Тони, на Доньо Донев и други колеги, които ни оказаха морален натиск.

В. К.: Мина е благороден тип. Иска да се чуят гласовете и мненията на всички .

М. М.: Близка съм с дъщерята на Тони и ще ми е мъчно, ако се скараме заради филма. Неговото семейство се влияе по някакъв начин от Доневи, те пък се влияят от други. Получава се някаква комуникация, за която можем само да гадаем. Да не говорим, че имаше хора, които не са гледали филма, а вече го оплюваха. Това е верижна реакция на страха или криворазбраното чувство, че ако не ровят в миналото, ще си запазят добрите отношения.

В. К.: Когато тръгнахме да правим филма, казах на Мина, че аниматорите в България се броят на пръсти, но ние не го правим за тях, а за всички останали, за тези, които не са чували нито за стойностните неща, направени от чичо Тони, нито за кирливите ризи на индустрията. Но новото заглавие е нещо, зад което заставаме изцяло. Чичо Тони не можа да попадне в светлината на прожектора, но свърши много работа в светлината на просветката.[1]

 

 


[1] Аниматорите работят на маса с изрязан в нея отвор и лампа отдолу.