0
1085

Флейтистът Еманюел Паю в Пловдив

© Дни на музиката в Балабановата къща

Наричат Еманюел Паю „кралят на флейтата“ и „флейтист №1 в света“, но каква полза от думите, ако не си се убедил лично – да отидеш на концерт и после да си останал без думи, без дъх.

Пролетното издание на осмия международен фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща“ сбъдна една голяма мечта, която споделяха много хора – да посрещнат на българска сцена флейтиста Еманюел Паю. „Първия сред първите“, както го нарече артистичният директор Мила Павлова, самата тя флейтистка с богата биография. Мила сподели, че точно тази й мечта дълго й е изглеждала неосъществима. Защото първият флейтист на Берлинската филхармония е един от най-желаните солисти и камерни изпълнители, с календар, запълнен за години напред. 160 концерта годишно! Да се уговори подобно гостуване в България не е никак лесно. И все пак се случи.

Концертът беше в пловдивския Дом на културата „Борис Христов“ и събра на една сцена флейтистите Еманюел Паю и Марио Кароли с камерния ансамбъл „Софийски солисти“ с диригент Пламен Джуров. А в публиката бяха, наред с меломаните, почти всички активни български флейтисти, ученици, студенти и преподаватели, оценили шанса да чуят най-доброто на световната сцена в своята област.

Програмата на концерта беше истински калейдоскоп от стилове. Солистите си бяха поделили периметри: за Паю – класиката: Моцарт и Карл Филип Емануел Бах, за Кароли – съвременната музика: Ерланд фон Кох и Андре Жоливе. Двамата завършиха заедно с пиеса за две флейти и оркестър от Доплер – истински финален фойерверк. Различни като натюрел, двамата солисти бяха истински разказвачи, всеки по своему – с чувствителност и владеене на изключително разнообразна тонова палитра.

© Дни на музиката в Балабановата къща

Достойни партньори бяха и „Софийски солисти“, водени от Пламен Джуров. Малко след завръщането си от Пасхалния фестивал в Москва, където бяха по покана на Валерий Гергиев, с две кратки репетиции в София и Пловдив, музикантите отново показаха класата си на ансамбъл, на който може да се разчита.

Еманюел Паю беше посрещнат на сцената в Пловдив с дълги аплодисменти още преди да е изсвирил и един тон. Нетърпението, но и преклонението на много от присъстващите прозираха зад този жест. Самият Паю е обезоръжаващо земен и харизматичен, без дозата дистанцираност, която понякога се усеща при големите звезди. Беше удоволствие да разговарям с него по време на първата му репетиция със „Софийски солисти“ в София, която започна с прочутото Анданте от Моцарт. Точно този автор е определящ в кариерата на Еманюел Паю – историята, превърнала се почти в легенда, гласи, че още 4-годишен той чува някой да свири на флейта в съседното жилище и е като омагьосан. Родителите му, които не са музиканти, решават да му угодят и го запознават със сина на съседа. Именно той става и първият учител по флейта на Еманюел Паю. Всичко това се случва в Рим, а магичната музика е сол-мажорният Концерт за флейта от Моцарт. Когато е на 15, Паю печели конкурс в Белгия и тогава изпълнява същата творба за първи път като солист на оркестър. Мечтата му се е сбъднала.

Човек може и да не забележи една подробност, но е факт, че Еманюел Паю е роден на 27 януари – рождената дата на Моцарт. На въпроса ми дали вярва в  съдбовни съвпадения и дали Моцарт има специално място в живота му, той отговори:

Понякога ми се иска да вярвам, че съдбата има пръст, но предполагам, че са намесени много работа и много страст, за да се насладиш изцяло на живота. Ако всичко вече е предначертано и ние просто се явяваме, за да паснем като частица от пъзела… Някак не ми се вярва това да е истината. Но да, Моцарт се явява отново и отново в живота ми. Той е причината да започна да свиря на флейта. Ние сме родени на една дата, но не съм само аз – има много музиканти, родени на 27 януари. Свирих негов концерт, когато на 15 години излязох за първи път като солист на оркестър, а 10 години по-късно той беше избран и за първия ми запис с Берлинската филхармония. Така че на всеки 10 години имам рандеву с Моцарт. 2006-а беше юбилейна за него – всички свиреха Моцарт, а аз – не. Само неговите квартети, но не и концертите му. И тогава започнах да поръчвам нови произведения. Скоро, когато навърша 50, ще имам ангажимент на рождения ден на Моцарт, в родната къща на Моцарт в Залцбург с Моцартови концерти. Ето тогава ще имаме двойна годишнина. За мен това винаги е приятна среща.

Как се променя Моцарт за него през годините и различните му периоди?

Невъзможно ми е да определя. Когато се случи да чуя мой запис – а аз никога не си пускам стари мои записи, само новите, които никой още не е чувал и върху които работя като бъдещ звукозаписен проект, но все пак се случва да чуя по радиото и никога не се разпознавам. Казвам си: „А, добре, хубаво свирене, кой ли е изпълнителят?“ и чак като започне каденцата, разбирам, че това съм аз, защото само аз свиря тази точно каденца. Така че си давам сметка колко дълго време е минало – достатъчно дълго, че да забравя как и какво съм изсвирил, и да не разпозная собствената си интерпретация. Всичко е между редовете, въпрос на вдъхновение, на жизнен опит и на интерпретация. Разбира се, сега аз мога да изразя неща, които не съм знаел преди 20 години, например, и може да искам да звучат по съвсем различен начин отпреди.

Еманюел Паю води двоен живот – като солист и като оркестрант. Когато е на 22, печели важния международен конкурс в Женева, а Клаудио Абадо го избира за първи флейтист на Берлинската филхармония – по онова време е най-младият сред филхармониците. Как се поделя една толкова успешна кариерата на две?

За мен животът на музиканта е един – казва флейтистът. Това е моят живот. Ако ми се беше наложило да избера едно от двете, щях да съм го направил преди много време. А аз не искам да избирам, защото това са два съвсем различни подхода към музиката. Но пък е най-доброто – да си флейтист в оркестър на нивото на Берлинската филхармония, е фантастично. Зает съм там по 5-6 месеца в годината. През другата половина на сезона съм солист – изнасям рецитали и концерти с оркестри. Прекрасен, пълноценен живот с флейтата – за мен е радост и привилегия да е така. Започнах, когато бях на 19. Все още учех в Парижката консерватория, когато поех към първата си месторабота като оркестрант в Базел – вече бях спечелил няколко конкурса, така че водех този паралелен живот. И той продължава до днес. Годишно свиря около 75 концерта с Берлинската филхармония и още около 85 солови и камерни концерта. Означава, че съм на сцена всеки втори ден и, разбира се, има много пътувания. Семейният живот не е много лесен при тези условия и имаш нужда от много разбиране от отсрещната страна. Но това ме прави щастлив човек и прави още много хора щастливи.

© Дни на музиката в Балабановата къща

След Клаудио Абадо в Берлин начело на Филхармонията застана сър Саймън Ратъл. Сега отново идва нова ера, след избирането на Кирил Петренко за главен диригент. Очаква се голяма промяна, защото руският маестро е съвсем различен като подход и не обича публичността.

Аз се срещнах за първи път с Кирил Петренко миналия месец и смятам, че той е фантастичен – не само талантлив диригент, но и много човечен. Силно отдаден на усъвършенстването, уважава текста и духа на композитора. Високо ценя работата и артистичността му, и очаквам с нетърпение да работим заедно. Петренко е различен от Саймън Ратъл, Ратъл е различен от Клаудио Абадо, Абадо е различен от Караян – когато има смяна на лидера, винаги има и смяна на поколенията, както и промяна в посоката.

Разбира се, в разговора ни стана дума и за неговата флейта. Често се случва изпълнителите на този инструмент да имат цели колекции. Но не и Паю.

Всъщност от 30 години имам една американска флейта. Златна е, 14 карата. Избрах си я, когато започнах да се явявам по конкурси и събрах пари от наградите. Така успях да си позволя инструмент, което си беше голяма придобивка за мен. Свиря на тази флейта през цялата си кариера. Но напоследък работя с един майстор на флейти в Америка, също във Франция и Германия, и разработваме нов продукт. Може някой ден да сменя инструмента, кой знае. Това е проект в развитие.

В развитие и другата страст на Еманюел Паю – работата върху нови произведения. Като солист от най-висока класа, на него са посветени много от съвременните пиеси за флейта.

Точно в момента съм поръчал нова камерна творба на японския композитор Тошио Хосокава. Очаквам и нов концерт за флейта от Филип Манури – френски автор. И един от Ерик Монталбети догодина. И от прочутата южнокорейка Унсук Чин. Изобщо, имам проекти за следващите 5-10 години, а през изминалите 10 години съм представил премиерно около 10 концерта. Горд съм с това и съм щастлив, че повечето концерти искам да изсвиря отново, понякога го и правя. Това е чудесно!

Докато слушах изпълненията на Еманюел Паю в Пловдив, първоначално, когато звучеше Анданте от Моцарт, си помислих, че неговата жива интерпретация ми напомня човешка реч. После, във втората част, прозвуча ре-минорният концерт от Карл Филип Емануел Бах и имах чувството, че се вълнувам като на състезание. Беше съвсем различно, но звукът на флейтата продължаваше да се лее като течно злато – мек и консистентен. На много от зрителите в залата направи впечатление един трогателен жест – когато солистът сложи главата на флейтата под смокинга, до сърцето си. Точно такова – красиво и сърдечно, беше присъствието на Еманюел Паю у нас. Надявам се, той да запомни това първо гостуване не само с вниманието, защото съм сигурна, че го получава навсякъде по света, но и с жеста на бутиковата винарска изба Todoroff, която му посвети специална селекция, а на етикета имаше негова снимка. И може би за първи път в кариерата си флейтистът раздаде автографи върху бутилки.

След концерта, когато се разделяхме, казах на изключителния музикант, че ще го очакваме отново в България, а той ми отвърна с усмивка: Разбира се, вече знам пътя!