0
867

Hyster: представление в процес

Hyster, фотография Боряна Пандова

Hyster на Младен Алексиев е в непрекъснато доизграждане, без край или начало; като поток на една съвременна рефлексия на живота „тук и сега“.

Новият проект на режисьора Младен Алексиев – Hyster, беше една от най-любопитните премиери в ДНК, пространството за съвременен танц и пърформанс в НДК, в края на изминалия сезон и оттогава е част от постоянната му програма. Hyster е представление, което остана в съзнанието ми като ценен опит на българската независима сцена поради ред причини. На първо място е експериментаторският дух, в който е проведено цялото; смелостта, с която авторът и изпълнителите (Ана Табакова, Анна Манолова, Васил Читанов) предизвикват себе си в една територия на непознатото, случайното, неудобното.

Конструкцията на Hyster е доста комуникативна спрямо закономерностите, в които действа съвременният свят – алгоритъмът, който подрежда различните епизоди на представлението, не зависи нито от режисьора, нито от действащите лица. Той е продукт на времето, в което живеем и по технологичен път дестилира темите, думите, знаците на живота „тук и сега“ – изчислен спрямо рейтинга на новините в Google News и умело артикулиран от екипа на представлението като „списък на тревогите“. С други думи, кураторът на различните 22 епизода на представлението е интернет, а за режисьора и изпълнителите остава отговорността те да бъдат акуратно предадени. В тази полу-научна, полу-житейска ситуация едно от големите предизвикателства за зрителя е да проумее всъщност системата на представлението, да разбере, че границата между дигиталното и сценичното е напълно преодоляна.

Хибридизирани са различни технологии в един тотален разказ за истерията, тревогата, заболяването. (Важно е да се каже, че макар и при всяко изиграване да се получава различно представление, в самото начало е добре артикулиран подходът на създателите, така че рискът от неразбираемост е добре овладян).

Hyster, фотография Боряна Пандова

Hyster успешно провежда съвременния рефлекс на лаконичност при всички елементи от представлението. Кратките епизоди с различна продължителност, от една страна, формулират любопитен колаж, а от друга, са доста провокативни сами по себе си. Някои са минималистични – само с един актьор, който маркира едно движение; други са изцяло разточителни в изразните си средства, например кратките филми с оцветените в различни цветове актьори. Тази динамика създава добър ритъм на представлението, в който дори и даден епизод да не успява да свърже докрай смислово цялото, другият идва, за да напомни ценните открития на екипа в областта на тревогата.  

Фрагментът заменя линеарния разказ и се получава любопитен колаж от три различни медии, които комуникират със зрителя. Първата от тях е радио-лекцията с глас на запис, разказващ за експериментите на д-р Шарко с истерици, предшестващи тези на Фройд и впечатляващи с дълбочината, жестокостта и красивия, алегоричен на моменти език. Тази документална линия на свидетелства е накъсвана от различни ситуации на тялото, изпълнени на живо от актьорите ту с различни предмети, ту чрез минималистично движение. Най-силно впечатление в този вид епизоди ми направи композицията, в която актьорите играеха на фона на Cassandra, песен на ABBA от 1982 г. Докато Васил Читанов и Ана Табакова бяха разположени почти статично в лодка с гребла в ръцете в дъното на сцената, Анна Манолова преексплоатираше ритмично, танцово и женствено движение под прожектор-следач на авансцената. Тази алогична ситуация беше в пълен дисонанс с естетиката на ABBA, но и подчертаваше по асоциативен път нейния смисъл и мелодичност. Коментарът на миналото чрез песента беше много точен, ангажиращ и ясно подсказваше едно от най-важните качества на представлението – способността за самоирония от страна на участниците. Белезите за това са много: от самите костюми (актьорите бяха облечени изцяло в златен, блестящ под прожекторите плат, дело на Златна Михайлова) до кратките „документални“ филми, или третата медия в света на Hyster. Без да имат за цел да забавляват, тези филми ни препращаха в един измислен свят на едно измислено лечение от измислена болест – или как хората преодоляват своите психически проблеми чрез култа към електричеството. Тази идея, пресъздадена чрез интервюта и различни кадри от „лечението“, е един наистина добре намерен ключ, който смислово обединява и обяснява представлението – от алгоритъма, който го определя, до една от „историите“, които разказва. Постепенно разбулващият се наратив с култа към електричеството съдържа неизбежна комичност с умело дозирана самоирония, но е и всъщност критика към съвременните, все по-мощни и странни терапевтични методи. Този социален аспект на Hyster му дава значима позиция в осмислянето на актуалния свят: актьорите наподобяват съвършено изгубили ума си съвременни хора, вярващи сляпо в нещо по-голямо от тях. Боядисването на кожата им в различни цветове може да се разглежда и като любопитно намигване към расовата дискриминация днес, и като непосредствено онагледяване на въпроса какво е да си различен. Много са историите и асоциациите, които зрителят би могъл да намери за себе си в Hyster – представлението разчита на това съавторство в значенията, в които режисьорът Младен Алексиев е намерил точен баланс.

Hyster, фотография Боряна Пандова

Не на последно място, драматургията в Hyster е също ясно видима, солидна в присъствието си като нишка на смисъла – независимо как са подредени епизодите, тя функционира универсално.

Няма да е пресилено да кажа, че продължителните усилия на екипа на Hyster и Младен Алексиев са дали ценен резултат; успели са да постигнат едно представление в процес, в непрекъснато доизграждане, без край или начало; като поток на една съвременна рефлексия на живота „тук и сега“.