Словакът Роман Патколо е една от големите фигури, участници в настоящия Академичен Бас фест (8 октомври–23 ноември в София), провеждан под патронажа на Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”. Идеолог и основен организатор на събитието е проф. Петя Бъговска, продължител на делото на учителя си – проф. Тодор Тошев, чиято 100-годишнина всички, преминали през именитата му школа контрабасисти честват днес.

След изявата си в академията на 11 октомври в съпровод на пианистката Маргарита Илиева, на 12-и Патколо изнесе рецитал и в Пловдив, включен в програмата на Десетия юбилеен фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща“. Роман Патколо е световна знаменитост. Осъществява над 60 солови концерта годишно (в момента ги е редуцирал значително, поради огромната си натовареност като артист и педагог). Носител е на наградата „Инструменталист на годината 2018“ от OPUS KLASSIK AWARD (приза за класическа музика, приемник на ECHO KLASSIK AWARD). На 14-годишна възраст печели Националния конкурс в Пресбург (като свири на контрабас едва от година) и започва следването си в Университета за музика в Мюнхен. Оттам нататък първите награди просто се сипят в портфолиото му, а на 24 години вече е и професор в Консерваторията в Мюнхен. Понастоящем преподава в Университета за музика в Базел, Швейцария. Патколо се изявява като солист и в дуо със знаменитата Ан-Софи Мутер в Европа, Азия, САЩ и Канада, свири с най-известните оркестри, на най-реномираните фестивали, в най-престижните зали. Участва в известни телевизионни програми като Stars von morgen и в Sunday nights classics в партньорство с друг звезден цигулар – Максим Венгеров. За него пишат нови произведения едни от видните композитори на нашето време. Но и сам той – с талантливите си аранжименти, разширява репертоара на своя инструмент.

Има събития, за които изобщо не важи скепсисът „чудо за три дни“. Те просто се вграждат в паметта и остават там независимо от хода на времето, със същата свежест на емоциите, които са предизвикали и които са ги направили така неизличими. Преди да чуя феноменалния контрабасист Роман Патколо съм имала подобно преживяване само с още един маг на този инструмент – гостувалия у нас в „Софийски музикални седмици“ през далечната 1984 Гери Кар от САЩ, в съпровод на пианиста Хармън Луис. Тогава Гери (познат и като Джери) категорично не можеше да се нарече единствено виртуоз на своя ексцентричен за соловата практика инструмент. Неговият сценичен чар лансираше синтеза между пластиката на танцьора, лексиката на мима, импровизаторската свобода на джазмена – и всичко това филтрирано през финеса и ерудицията на надарения с безгранични възможности музикант. И ето че роденият две години преди гастрола на Гери Кар у нас (през 1982) Роман Патколо на рецитала си в „Дни на музиката в Балабановата къща”, който имах щастието да чуя, с първите изтръгнати звуци от своя инструмент заяви, че е артист от същата кръвна група. Като хипнотизатор, комуто е дадено постоянно да упражнява властта си над околните, но без каквато и да е спекулация с това преимущество, Патколо превърна изявата си на подиума действително в хипнотичен сеанс, от който не искахме да се събудим. Питахме се това същият инструмент ли е, наистина ли слушаме гласа на контрабаса? Защото този глас съчетаваше в себе си тембрите и на цигулка, и на виола, и на виолончело, на моменти и на бандонеон, и на ударни, и на арфа, и на орган… Той съдържаше мекотата, изразителността и изяществото на най-естетското тоноизвличане, което сме чували от щрайхист, кантилени, при които ти спира дъхът, с филирания и отсенки, за които не сме подозирали, че са възможни да населяват корпуса на едрогабаритния бас, и виртуозитет, който съперничи единствено с цигулковия идеал, но и не винаги с това ненакърнимо съвършенство.

Роман Патколо свири с усмивка. И този израз сякаш прониква в цялото излъчване на изкуството му, израз на благородство, любовна страст и опиянение от споделеното чувство. Нещо като онова Libertango на Пиацола, за което нямаме думи, а само сетива. В подбраната с безупречен вкус програма (Tomasso Albinoni, Astor Piazzolla, Daniel van Goens, John Williams, Anghelus Dinicu) пролича, че на изпълнителя, който в много случаи се явява и аранжор на оригиналните опуси, не са чужди и хуморът, и театралността, както и онази експресивна самозабрава във филмите на Саура и Гадес, където радостта от свиренето, превърнато в modus vivendi, върви редом със сериозната професионална отдаденост.

Партньор на Патколо в първата му изява в Пловдив бе пианистката Маргарита Илиева, която може би отбеляза едно от най-ярките си сценични завоевания в последно време, не само заради шанса да си сътрудничи с такъв колосален артист, а и поради собствения си ръст на музикант, чието клавирно майсторство е подплътено с интелигентност и респектираща ансамблова култура.

Нямаше как да опознаем Роман Патколо при краткия му престой у нас. Казвам го с тъга, защото той е от хората, след срещата с които винаги ти се иска да има продължение… Позволих си да му задам няколко въпроса, чиито отговори подсказват необичайната скромност, прецизната мисъл и слово на този запазил стихията си за царството на звуците талант.

Произхождате от семейство на музиканти. Родителите ви ли избраха вашия инструмент? Започвате да свирите на 13-годишна възраст на контрабас, а преди това?

В ранните си години исках да уча физика, но на 13 вече имах начално музикално образование и семейството ми, по идея на моя баща, ми купи контрабас, просто да пробвам да свиря. Аз се влюбих в музиката и продължих да се занимавам с нея.

При вас всичко върви бързо – и учението ви в Университета за музика в Мюнхен от 14-годишен, и победите в конкурсите още от тази възраст. Чувствахте ли се по-различен от връстниците си?

Абсолютно не. Разбира се, бях много щастлив от успехите си, но имах и много хобита като тийнейджър – спорт, кино, срещи с приятели и т.н.

От кого сте получил най-важните уроци в професията?

От моя баща и пръв учител, от основния ми педагог – Ян Криговски, Ан-Софи Мутер и самата музика.

Ваша ли е идеята да направите промени в собствения си инструмент? Доколкото знам, променяте стандартния строй на контрабаса, а с него и самия регистър…

В повечето случаи за солово свирене аз настройвам 1-ва струна кварта по-високо, като тя става специална струна, а строят на останалите струни се запазва. Но това не е моя идея, а на Й. М. Шпергер през XVIII век. По този начин целият звуков регистър се променя и контрабасът звучи по-изнесено, почти като виолончело. Друга характерна особеност е сглобяемият гриф на инструмента. Това ми позволява, когато давам заявка за самолетен билет, да го обявя за виолончело. Иначе не би било възможно пренасянето му със самолет.

Как се срещнахте с Ан-Софи Мутер, тя ли ви избра за портньор на сцената?

Учителят ми в Мюнхен Клаус Трумф изпрати на Ан-Софи Мутер мой видеозапис, след това се явих на прослушване наживо и бях избран за стипендиант на нейната фондация. Благодарение на инициативата на Ан-Софи Мутер прочути съвременни композитори като Сър Андре Превен, Кшищоф Пендерецки, Волфганг Рим и Себастиан Куриер написаха нови произведения за цигулка и контрабас, чиито световни премиери осъществихме заедно.

Вие отдавна сте надхвърлили лимита на соловия репертоар за контрабас и сте навлезли в територията на други инструменти. Какъв е изборът ви?

Тъй като нашият оригинален репертоар за контрабас е доста ограничен (без произведения от Бах, Моцарт и т.н.), аз се опитвам да аранжирам някои пиеси, в повечето случаи творби от цигулковия и виолончеловия репертоар, които бих могъл да изсвиря на контрабаса.

Оптимист ли сте по отношение позициите на музиканта в днешния технологичен свят? И какви са шансовете за работа на младите инструменталисти в държавните оркестри, които все повече затягат „колана“?

Мисля, че в днешно време има много фантастични и изключително талантливи музиканти, като някои от тях израстват в развитието си от година на година и дори с месеци. Разбира се, много е трудно да се спечели конкурс (прослушване) за място в оркестър. Ще ви дам пример – случва се да има от 100 до 400 кандидати за една оркестрова позиция, покани получават 30, а накрая може да не вземат нито един…

Вие сте и преподавател – от съвсем млада възраст. Как мотивирате учениците си да се посветят на нещо толкова трудно и така безсперспективно като музикантската професия?

На първо място още в началото на обучението се старая да съм наясно с бъдещите планове на моите студенти – някои искат да станат преподаватели, други оркестранти, да свирят в камерни ансамбли и т.н. След това се опитвам да избера най-правилната подготовка за различните стилове на интерпретация – за солисти, за оркестрови прослушвания и т. н.

Какви са удоволствията ви извън свиренето и имате ли време за тях?

Обичам да ходя на кино, да се срещам с приятели, обичам спортните занимания, общуването със семейството, кучетата…

С какво ще запомните гостуването си в Пловдив и концерта в Балабановата къща?

В Пловдив беше прекрасно, ще ми липсва много, възхитен съм от града и от красивата Балабанова къща с нейната забележителна обстановка. Срещнах чудесни хора там.