Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

Авторката, университетски преподавател по руска литература в Париж, се опитва да разкрие мястото на Бога в творчеството на големия писател, без да пропуска критиката му срещу Европа или големия въпрос за национализма. Разговор за книгата „Богът на Достоевски“ във в. La Croix

Ако Достоевски е най-известният руски писател, не се ли оглеждат в неговото творчество огромните руски проблеми, с които се сблъскваме днес?

Достоевски е бил невероятно загрижен за бъдещето на Русия и особено на младите руснаци – почти всички от главните му герои са на възраст между осемнайсет и двадесет и осем години. Цялата петербургска литературна среда се е питала по кой път трябва да поеме Руската империя, виждайки новата мисъл от Запад: социализма, рационализма, атеизма… Достоевски е бил категорично против всичко това и би бил много изненадан днес, ако можеше да научи, че го смятат за европейски писател. Напротив, той е искал Русия да избегне участта на Европа! Що се отнася до стила му, той също е възможно най-руски: чак до края на ХХ в. преводачите са го „изправяли“ и изглаждали, за да е по-понятен на европейците.

Славата не спохожда ли Достоевски твърде късно?

Той познава славата твърде рано и сетне твърде късно: бил е на двадесет и пет години, когато излиза неговият първи роман „Бедни хора“, който има ненадеен успех. Един от най-големите критици от онова време пристига просълзен в дома му в 4 часа сутринта, след като е прочел творбата на един дъх. Каторгата, а после и заточението в Централна Азия го отдалечават за цяло десетилетие от литературния живот в Санкт Петербург. И все пак успява да си извоюва име със „Записки от мъртвия дом“, разказа за неговия затворнически опит, но е вярно, че завръщайки се в Санкт Петербург, той трябва да започне от нулата: вече е четиридесетгодишен, бивш каторжник, разжалван военен, вдовец, сирак, без пукната пара, писател от старата генерация в конфликт с новите идеи. „Записките“ му отварят врати: Достоевски публикува в престижни литературни списания, творбите му се посрещат с ентусиазъм („Престъпление и наказание“), но понякога и със смесени чувства („Идиот“). След което излиза „Бесове“, романът, с който разбунва духовете в литературния и интелектуален живот на епохата.

Каква е била вярата му?

Обсебваща и парадоксална. Наскоро надписах книгата си „Богът на Достоевски“ на един читател, който ми каза: „Той поне е вярвал в Бога!“. Следващата читателка, приближила се към мен обаче, ми каза: „Смут е царял у него: никога не е успял да повярва в Бога“. Звучи като анекдот, а казва всичко: Бог е гръбнакът на неговите романи, Той приема различни лица, неуловим, но вездесъщ. Още от детството си писателят усеща зова на трансценденцията. В същото време Достоевски се измъчва от проблема за злото в света, а заедно с него и от свободната воля, онзи съмнителен дар, който Бог прави на човечеството. И неслучайно книгата, която най-силно го разтърсва в Библията, е тази на Йов: Бог и Сатаната правят облог върху вярата на невинния праведник, чието сърце се превръща в терен на сблъсъка между Доброто и Злото.

Фигурата на Христос е в центъра на вярата му. На излизане от каторгата Достоевски пише писмо, приемащо се за негово духовно завещание: „Аз съм дете на неверието и съмнението досега и даже до гроб. Какви страшни мъчения… ми струва тази жажда да вярвам“. И добавя по-нататък: „Вярвам, че няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христос, и не само няма, но с ревнива любов си казвам и че не би могло да има. Нещо повече, ако някой ми докаже, че Христос е извън истината и че действително истината е извън Христа, то по-скоро би ми се искало да остана с Христос, нежели с истината“ (писмо до Н. Д. Фонвизина, 1854 г.). Достоевски поема малко рискове с последната фраза, тъй като е убеден, че Христос е истината и че ако Той е „пътят“, човекът би трябвало да поеме след Него: несъвършен, онеправдан, лишен от своята част на божественото, човекът се стреми към Бога, Който, въплъщавайки се, идва да запълни празнотата, от която страдат всичките му герои. А онези от персонажите му, които упорстват в атеизма си, най-често се самоубиват.

Опитът от каторгата променя ли Достоевски?

Разбира се! Отначало изгубва русоизма на младежките си години, откривайки, че човекът не се ражда изключително добър. Повторното четене на Евангелието, единствено разрешеното му четиво, както и контактът с кръвожадните каторжници му дават материя за размисъл върху злото в човека. Попадайки сред тях, той размишлява защо хората носят злото в себе си и така се връща към идеята за първородния грях. Опитът от каторгата превръща Достоевски в писател, уникален по своя род: по онова време всички пишат за народа, но кой го познава истински? Народът, който Достоевски описва в романите си, е реален, често грубоват, пропит от насилие и пороци, и същевременно способен на съчувствие, на душевно величие и дълбочина.

Задавате в книгата си един простичък, но ключов въпрос: защо героите на Достоевски страдат през цялото време?

Няма много смях в творбите му. И това е понятно дори за онези, които не се прочели нито ред от него, но трябва да избират между заглавия като „Престъпление и наказание“ или „Унижените и оскърбените“. Героите му, дори да не страдат през цялото време, често причиняват страдания на самите себе си. Първият от героите в тази редица е персонажът от „Записки от подземието“, който с кикот отказва да се лекува, макар да има болен черен дроб. Това е неговият начин да плува срещу течението на материалистичния и рационален свят, в който се опитват да го затворят: желаното страдание и лудостта са гаранциите на един дух, който не умее да се вписва и не търпи господство, отстоявайки свободата си. Страданието е ирационална потребност на човешката душа. Идея, съдържаща се в една фраза от „Унижените и оскърбените“: „Потребността да ожесточа страданието си, както и насладата от него, бяха неща, разбираеми за мен: ето я насладата на множество унижени и оскърбени сърца, които се чувстват жертви на съдбата си и осъзнават неправдата си“. Друг аспект на търсеното страдание е изкуплението: това на Мармеладов, който пие в „Престъпление и наказание“, за да изкупи чрез страданието собственото си падение, злото, което е причинил на семейството си. По друг начин това се случва при Дмитрий Карамазов, който приема да бъде осъден за престъпление, което не е извършил, за да изкупи, подобно на Христа, злото, сторено от другите. Страданието, избрано свободно заради доброто на другия, е парадоксален знак на победата над злото.

Всички знаят любимата на екзистенциалистите фраза на Достоевски „Ако Бог не съществува, всичко е позволено“. Вие как я разбирате?

Достоевски влиза във война с атеизма, завладял по онова време младежта. Фразата е рефрен, който преминава през „Братя Карамазови“, роман, белязан от въпроса за виновността и търсенето на справедливостта. Особено показателни са двата вида процеси, които изникват в творчеството на Достоевски: този от „Престъпление и наказание“, където се опитват да оправдаят виновен, и онзи срещу Дмитрий Карамазов, когато се опитват да осъдят невинен.

Ако Бог не съществува, тогава значение ще имат само иманентното и природата; а законът на природата е законът на по-силния, всички удари са позволени и най-силният ще спечели. Законите на природата са законите на детерминизма: всичко е предопределено, следователно никой не е виновен… Без зло и добро всичко е позволено. Това е темата на романа на Чернишевски „Какво да се прави?“, на който Достоевски отговаря със „Записки от подземието“. А на финала става ясно, че не всичко е позволено: дори най-яростните нихилисти у Достоевски са изправят пред метафизическа безизходица.

А как ще коментирате най-приписвания му цитат, че „красотата ще спаси света“? Не превръщат ли Достоевски днес в предшественик на Инстаграм?

Трудно е да докажем днес, че тази фраза не е трябвало да се споделя под снимки на момичето по бански костюми във Фейсбук. Красотата е канон в православната иконопис, знак за хармонията с друг свят, отразяващ се в нашия. Красотата докосва сърцата на всички хора без изключение. В този смисъл тя ще спаси света, защото и сетният престъпник е докоснат от нея: тя е знак за това, че човекът бива привлечен от красивото и доброто, че има вроден усет за тях. И Достоевски казва, че не познава нищо „по-красиво“ от… Христос. Красотата посочва идеала, чрез който човечеството може да бъде спасено.

Превод от френски Тони Николов