Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

„Можем само да се надяваме, че това трагично събитие ще ни пробуди за историята. Не на последно място, за да разберем, че трябва да се въоръжим за бъдещите войни, дори да сме лишени от каквато и да е войнственост“

Невероятно е да се констатира – и то от години – благосклонността и подкрепата на част от френската десница към Путин. Причината е преди всичко във френския антиамериканизъм, който високо цени всеки противник на Америка. Освен това десницата е склонна да повярва, че Путин е консерватор, защото преследва „Пуси Райът“ и почита православните патриарси. Нещо, което е всъщност невярно, защото Путин е гангстер и прагматичен самодържец. Неговата реч срещу „упадъка на Запада“ би могла да се понрави и на онези, които оплакват залеза на нашата вяра. В същото време едва ли има нещо по-упадъчно от Путин и неговите олигарси, родени в комунистическия казан, където никога не е имало нито принципи, нито ценности, нито морално съзнание.

И все пак машинациите на този будещ тревога персонаж би трябвало по някакъв начин да ни върнат към реалността.

Наследници сме на множество утопии. Марксизмът, както и нацизмът бяха утопии. И все още не сме се отърсили от този начин на мислене. Веднага след падането на комунизма избуяха теориите за „края на историята“, които подеха едно от вярванията, скъпи на марксизма: това за рая на земята, който може бързо да бъде постигнат чрез някои жертви в настоящето. След края на Студената война и след падането на Берлинската стена Западът изпадна в илюзията за премахването на войните: за това как търговията ще измести силата (прастара идея, която сама по себе си не е измамна, но не трябва да бъде толкова радикална), за световното управление и за морала, който ще замести политиката.

И тъй, от нас зависи демокрацията в света и онова, което бихме могли да направим, е да подкрепим навсякъде „цветните революции“, подпомагайки по този начин свалянето на всички диктатори. „Цветните революции“, ръководени навсякъде от един прозападен елит, обаче бяха потушени. Ала дори след падането на някой диктатор да се установяваше демокрация, то следващите избори връчваха властта в ръцете на други диктатори. Независимо от това ние продължаваме да сме убедени, че ще отменим насилието, войната, завоеванията и границите, благодарение на модерността, потреблението и „меката търговия“. Тази утопия буквално присъства в европейските директиви. Докато Путин (както и повечето незападни народи) „още“ пребивават в утопията на силата, на националната и културна идентичност, които пък на нас ни се струват овехтели.

Така западните ръководители и Путин живеят в паралелни светове. Ние не можем да разберем Путин, защото го възприемаме като несъвременен, изостанал и отричащ прогреса. За нас всеки, който иска война, е кроманьонец, незаслужаващ никакъв размисъл.

Нещастието на утопията е, че то не само няма никаква връзка с реалността, но и че ни пречи да се справяме с проблемите, влошавайки още повече ситуацията. Така вместо да проумеем, че грубата сила съществува, ние занемарихме собственото си въоръжаване. И тъй като си въобразихме, че никога повече няма да има войни, отдадохме всичките си сили на потребление и търговия. Защото дипломацията, обменът, приемането на имигранти от цял свят и прогресивното отменяне на границите би трябвало да отворят ерата на мира, в която според становището на европейските институции „ще трансформираме враговете в съседи“ (Улрих Бек). Последицата от всичко това е дълбоката ни неподготвеност за бъдещи конфликти както материално, така и психологически, тъй като господстваше убеждението, че такива конфликти просто няма да има. Нашите армии са обезкръвени; не си дадохме сметка, че сме зависими икономически от потенциалните си врагове, което е много опасно; затова днес сме въоръжени единствено с обезоръжаващата си наивност и с доста смешната си вяра в добронамереността на целия свят. Приспивните речи за всеобщия мир не доведоха до никакъв мир, тъкмо обратното: само знанието, че войната съществува и се спотайва във всеки миг от историята, би могло да увеличи шансовете ни, за да сме в състояние да ѝ се противопоставим. Когато през 1965 г. политическият философ Жулиен Фройнд защитава докторската си дисертация за „Същността на политическото“, той настоява, че присъствието на врага е константа на човешката участ, но тогава хегелианецът философ Жан Иполит, който е убеден пацифист и член на журито на защитата, публично се провиква: „Ако наистина е така, не ми остава друго, освен да се самоубия!“. Нещата не са се променили оттогава: нашето утопично мислене е такова, че ние по-скоро предпочитаме да загинем, отколкото да се подготвим да посрещнем противника – и изобщо не сме склонни да се замислим, че все още е възможно да има враг.

И ето го стъписването. Нахлуването в Украйна наистина напомня за действията на Хитлер. Изведнъж обаче нашите коментатори започват да описват Путин като някакво драматично изключение, като чудовище, блуждаещо само сред човеците. Целият свят е срещу него, казват ни те. Ако се замислим, не е точно така.

Целият Запад е срещу него. Но в останалата част от света също има такива, които го защитават, в зависимост от това как една или друга страна вижда собствените си интереси. Говоря за националния интерес.

За хората от Запада вече съществуват само морални ценности и международни търговски интереси, но националният интерес не съществува.

В останалата част от света обаче всяка страна защитава своята култура, своите граници, бъдещето на своите деца и тъкмо това те наричат „национален интерес“, в името на който войната може да съществува.

Ако го осъзнаем, ще започнем да разбираме, че нашият пацифизъм не обхваща целия свят и че напротив, ние сме изключението – което крие опасности за самите нас. Ето защо, изправени пред войната в Украйна, би трябвало да престанем да си служим със стария манихейски аргумент: Путин (както Хитлер някога) обобщава същността на злото, докато ние сме ангели.

Това обяснение е твърде лесно и просто, то работеше великолепно в началото на Студената война, но днес трябва да отстъпи пред крещящата действителност: злото е навсякъде! Войната е винаги възможна, а управници, обсебени от империята, ще съществуват винаги; не ние посочваме врага, нито решаваме дали той съществува, или не съществува, а той е този, който ни посочва; битките и войните са част от екзистенциалната драма, защото те разкриват различието на света; а животът по самата си същност е трагичен.

Хората от Запада започват болезнено да прозират тази очевидност: дълго време вярвахме, че сме заличили завинаги силата и отделната идентичност. Въпреки отвращението, което съвсем легитимно ни вдъхва военната инвазия на Путин, стореното от него ни носи и един важен урок: човешкото съществуване не е евангелска утопия, то е и винаги ще бъде царство, където господстват трагедията и силата, които могат да бъдат смекчени от морала, но не и заместени от него.

По тази причина можем само да се надяваме, че това трагично събитие ще ни пробуди за историята. Не на последно място, за да разберем, че трябва да се въоръжим за бъдещите войни, дори да сме лишени от каквато и да е войнственост.

Нека влезем в истинския живот! Той носи безпокойства и скърби, но пък не е някаква измамна фасада… Да живееш в истината е онова изначално достойнство, с което човешките същества се отличават най-вече.

В. Le Figaro

Превод от френски Тони Николов