Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

„Ден след ден ние следим военните действия, санкциите и дипломацията, ала войната за наратива е дълга война“

През 2015 г. по норвежката телевизия беше излъчен първият сезон на „Окупирани“. Сериалът показва как Русия окупира Норвегия с мълчаливото донякъде съгласие на ЕС и САЩ, целта е да се възстанови нефтодобивът, прекратен от дошлата на власт в Норвегия екологична партия. При развитието на идеята исках да се концентрирам върху моралните дилеми и решения, с които обикновените хора се сблъскват в екстремни ситуации – като нашите предци по време на германската окупация от 1940–1945 г. Маневрирането на една малка държава между силния съсед и останалите управляващи света нации, съизмерването на собствената сигурност с политическите принципи и икономическите съображения. Мислех, че фикционалният свят на сериала не казва нищо за Русия, както Стивън Спилбърг в „Челюсти“ не казва нищо за акулите. Но въпреки това руските служби не го приеха добре. Посланикът на Русия в Норвегия заяви пред ТАСС: „Несъмнено е жалко, че в годината на празнуването на 70-годишнината от победата във Втората световна война авторите на сериала сякаш са забравили героичния принос на Съветската армия за освобождаването на северна Норвегия от германско-фашистките завоеватели и са решили в духа на най-лошите традиции от Студената война да поизплашат норвежкия зрител с несъществуваща заплаха от Изток“.

Може би посланикът е бил така чувствителен, понеже година по-рано – когато „Окупирани“ отдавна вече беше в продукция – Русия окупира Крим и пое ролята на голям антагонист на световната политическа сцена. Но защо е толкова яростна реакцията, щом сериалът е художествена измислица, а руснаците не бяха представени като група роботизирани злодеи?

Вероятно във време, когато истината е обезценена от фалшиви новини и пропаганда, когато силните политици се издигат на вълни от емоции, а не на базата на своите заслуги или политически позиции, фактите вече нямат същата тежест.

Колко тежат фактите

Фактите трябва да отстъпят пред историите, които се обръщат към нашите емоции, истории за нас и това, което ни превръща в група, нация, култура или религия. Вероятно не поради липсата на оръжия или военна мощ се провалиха окупационните войни във Виетнам и Афганистан, вероятно е било поради липса на истории, които „да спечелят сърцата и умовете на хората“.

Когато се пише за настоящата война на Русия, един от най-употребяваните цитати е на американския сенатор Хайръм Джонсън: „Първата жертва на войната е истината“. Цитатът се използва, за да напомня на журналисти и редактори колко уязвима е основаната на факти истина, когато две страни се борят за надмощие на своята версия за събитията. Но също така напомня колко наивно е да се мисли, че един журналист – дори когато е почтен и независим, може да отдели репортажите си от собствената култура, националност и наследен светоглед, особено по време на война.

Силата на образите

През 1937 г., когато германският легион „Кондор“ с помощта на италианските фашисти бомбардира Герника и избива цивилното население, е имало цял град свидетели на случилото се. След като се появяват снимки от унищожението и жертвите, Франко и генералите са били наясно какви емоции ще предизвикат те както в Испания, така и в чужбина, и упорито са твърдели, че жителите републиканци сами са унищожили своя град.

Дълго време се е вярвало в тази версия, поне от онези, които са искали да вярват. Ала републиканците са имали на своя страна един по-добър разказвач. Пабло Пикасо реагира с прочутата си картина „Герника“, която изобразява ада в малкия баски град. Това произведение, нарисувано от човек, който живее в Париж, абстрактна картина, продукт на въображението и опита на един художник, отваря очите на Европа. Още в същата година картината е изложена в Париж, обикаля целия континент и има важен принос за присъединяването на доброволци на страната на републиканците.

Ако „Герника“ е пропаганда и шедьовър едновременно, същото можем да кажем и за „Броненосецът „Потьомкин“ на Сергей Айзенщайн, който е поръчан от съветските власти за двайсетата годишнина от революцията през 1905 г. Двете произведения наистина претендират, че описват реални събития, но също така си служат със значителна художествена свобода – прочутата сцена с убийството на стълбите в Одеса например не се е случила в действителност. Ала на автора на едно художествено произведение не му се налага да се занимава с такива подробности, неговата цел е да разкаже нещо, което е истина, но не непременно факт. Става дума за това да се развълнуват сърцата и умовете, а не да се съобщава за броя на убитите и за това кой на кого какво кога и къде е сторил.

Именно тази свобода дава сила на художественото творчество преди всичко, когато ние като публика не знаем, че имаме работа с пропаганда. Танър Мирлийс от Ontario Tech University описва как по време на Втората световна война Службата за военна информация на САЩ създава отдел, който работи само с Холивуд. Филмите са били и са съвършено средство за формиране на общественото мнение, твърди Мирлийс, защото гледането на филми е вдъхновяващо споделено преживяване. Холивуд продава американските военни идеали по време на Студената война и продължава да го прави.

Днес целият свят седи в същото кино и наблюдава събитията в Украйна. Ала това, което виждаме, са – образно казано – синхронизирани версии със субтитри на собствените ни езици, което означава, че всички ние не гледаме една и съща история. В ход е битка между различни версии на историята и най-добрата ще се наложи. Или, както написа един норвежки медиен коментатор, през войната иде реч не само за това какви военни и граждански цели се разрушават, а и за това да се спечелят сърцата и умовете на онези части от човечеството, които не са пряко замесени в конфликта. Следователно въпросът е на какви действия сме готови, за да спечелим тези сърца и умове, особено когато един диктатор като Владимир Путин играе по собствени правила и налага цензура и пропаганда, за които си мислехме, че са останали в тъмното минало. Желателно ли е – или дори уместно – да се играе по правилата на Путин? В края на краищата има противоречие, когато една демократична страна се отказва от демократични принципи като свобода на словото и прозрачност дори когато се опитва да защити тези свободи. Както казва Уинстън Чърчил, във военно време истината е толкова ценна, че винаги трябва да има за телохранители лъжи. Песимистът би допълнил, че във военно време лъжите са толкова ценни, че трябва да бъдат охранявани от нови лъжи, ала проблемът тук е, че непрекъснато някъде възниква нов конфликт, който може да послужи като претекст за обявяване на такова извънредно положение.

Ако вие като мен сте по-скоро оптимисти, можем да се надяваме, че истината – несъвършената, субективна истина на един журналист, на един художник или на някой друг разказвач на истории – ще победи. Че Ейбрахам Линкълн е прав, когато казва: „Не можеш да заблудиш всички хора“.

Рос Бърли от независимия Център за информационна устойчивост в Лондон, една от организациите, която има за цел да насърчава обективните репортажи и да противодейства на дезинформацията и пропагандата от всички страни, казва, че разказът на Путин защо Русия е влязла във война с Украйна се приема от мнозинството руснаци, които нямат достъп до социални медии или не слушат чуждестранни новини. Ала не бива да вярваме наивно, че повече откритост в интернет ще лиши Путин от 20-годишната подкрепа на населението. В книгата си „Защо руснаците гласуват за Путин“ Бернард Мор се позовава на анкета, в която мнозинството руснаци казват, че предпочитат да живеят в голяма страна, от която съседните държави се страхуват, отколкото в малка страна с по-висок стандарт на живот.

Така погледнато, Путин дава на хората това, което искат. Ала Рос Бърли посочва също, че по-младото поколение в Русия използва VPN (Virtual Private Network, мрежова връзка, която не е видима от странични наблюдатели) и други технологични вратички, за да получи различни гледни точки към случващото се… Ден след ден ние следим военните действия, санкциите и дипломацията, ала войната за наратива е дълга война.

В крайна сметка Владимир Путин ще изгуби тази война независимо от охраната на лъжите му. Франко управлява Испания почти четиридесет години, а всеобхватната цензура е едно от най-важните му защитни действия. Ала накрая в учебниците по история той е победен и испанският народ унищожи неговото наследство и идеи. „Герника“ е показана за първи път в Испания през 1981 г., шест години след смъртта на Франко. Само за първите дванайсет месеца я виждат над един милион души и тя все още привлича посетители в музея „Кралица София“ в Мадрид. Защото най-истинските – макар и не във фактологически план – истории са най-добрите.

В. Frankfurter Rundschau, със съкращения

Превод от немски Людмила Димова