Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

– И донеси от селото 2–3 пресни зелки!

Валев скочи в колата си, превъртя ключа за запалване и потегли плавно.

Такъв бе и животът му: бавен, ритмичен, равен. Нямаше високи препятствия, но нямаше и високи цели. На следващия ден 39-те години в системата щяха да се търкулнат в компютъра на младата кадровичка, която, преди да попълни нервно трудовата книжка, ще връчи неизбежния обходен лист. Живот на бавна скорост, живот без видима причина. Жената, синовете и внучето губеха очертания пред лелеяния блян на всеки от системата. Денят на пенсионирането. Пенсията. Малко над средната и доста под тавана. „Системата“.

Колата забръмча по междуселските пътища. И тя, милата, хармонизираше с живота му: кола средна ръка, втора употреба, три пъти сменен ангренажен ремък.

Не трябваше да забравя зелките. Шеговитата поръка на началника прикрива крехко усещане за провинциална власт.

Преди да разчете табелата на село Подгорица, в главата му прошумоля лентата на опита. 39 години квартален инспектор не е шега работа, ей. Първо милиция, после полиция. Военни пагони, цивилни пагони. Униформа след униформа. Но хората из поповските села си го знаеха като Валев. Другарю Валев, господин Валев. Хартията, дето бе изписал, отдавна изгоря в пещта на безсмислието. И така до днес.

Пък и неговите преписки бяха до една скучни. Превъртя ролката назад – нито драскотина върху гланца на службата. Ситни хорица, дребни ежби.

Кметът го чакаше на подобието на площад. Кмет след кмет – все едно и също вършат. При всяко спречкване звънят в участъка.

До кмета върху съборена боклукчийска кофа бе приседнал опърпан човек с раздрани бузи и омотан бинт на левия лакът. От ромите беше. То това село бе странно село. Мечкари. Или поне бивши мечкари. Валев си спомни как преди 30 години във всяка къща имаше мечка. Развеждаха ги по сборове и панаири. Сега бяха останали 3–4 мечки. За сеир. Но и те щяха да измрат до година-две. Няма вече събори. Ковид.

Влязоха в канцеларията на кмета. Бюро нямаше. Масичка от холна гарнитура. Долната помощна дъска бе потънала в прах. Книгата, дето бе подарил на по-предишния кмет, си беше там. Неотваряна.

Ще снеме сведение за инцидента, няма как. Неграмотен е човекът, говори криво-ляво. Ще му превежда върху хартията той, Валев. Дано поне днешният казус опровергае вечната служебна скука.

След трийсетина минути погледът на Валев препрочете записаното:

„Имам си едно бѝче, господин полицай. Гледам си го вече четири месеца. От Аврам от прогόно си го зех. Купѝх си го. Ще ми върши работа. Ама преди три дни ми го окрадоха. Беше си в яхъро вечерта. Дето баща ми някога държеше мечката. На заранта го немаше. Едно време мечки крадеха, сега за моето бѝче завидеха. Два дена го тражим – нема и нема! Жал ми е. Па отидох до Нѐдра гледарицата, дето е в Дралфа, другото село. Беше познала на брат ми, когато му крадоха телето лани. Та като ми заразправя Нѐдра. Отиваш, казва, довечера на пръчината над селото, и чакаш. Целото село се види оттам. И гледаш, и чакаш. Която къща последна угаси лампите, там ти е бѝчето. Платих на Нѐдра и вечеро седнах на пръчина. Цела вечер, нощ дойде. Колко часа седех, не знам. И върколих очи, та чак ме болят. Накрай запомних къде последно угасна. И право там. И тъмнооо. Обаче каква ограда. Къде ги беха намерили тия камъне, не знам. У наш’та река нема такива. Два пъти паднах от високо. Ама прескочих. Тихо. Нищо се не чуе. Прострех напред ръце, да се не претрепем. И слушам синджир. Мойто бѝче! И яз му викам „Бѝче Бѝче“. То раздрънка синджир по-силно. Позна ме. Напипах синджиро, да го поведа, па и да го погаля. И що да вида? – Мечка! Оградата ми се видѐ вадичка…“.

Тънка струйка пот бе избила по врата на Валев. Не беше заради лятото.

Колата на Валев пърпореше по пътя наобратно. Следобедната жега прилепяше върху разбитото шосе. Зелките танцуваха в багажника.

Утре Валев навършваше 60 години.