Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

Нахлуването на Русия в Украйна неудържимо променя представите на Запада за света

Историята ускори своя ход, а невъзможното стана възможно. Пред очите ни с невероятна скорост се случват промени, които допреди седмици бяха дори немислими.

Неочаквано се оказа, че нациите не са пешки в играта на риска. Те нямат вечни интереси или постоянни геополитически ориентации, твърди мотиви или предвидими цели, както постоянно твърдят редица изследователи. Хората също невинаги реагират по начина, по който се очаква да реагират. Съвсем доскоро никой анализатор на предстоящата война в Украйна не можеше да си представи, че личната храброст на украинския президент и неговите емоционални призиви за суверенитет и демокрация ще успеят да променят калкулациите на външни министри, банкови директори, бизнес мениджъри и хиляди обикновени хора. А малцина допускаха, че зловещите телевизионни изяви и бруталните заповеди на руския президент само за няколко дни са способни да променят международния образ на Русия.

Но всичко това се случи. Смелостта на Володимир Зеленски трогна не само обикновените хора, но и хладнокръвните изпълнителни директори на петролните компании, както и сивите дипломати, говорещи наизустени клишета. В същото време параноичните изказвания на Владимир Путин успяха да уплашат дори хората, които само допреди няколко дни възхваляваха неговата „проницателност“. За всички стана ясно, че той не е човек, с когото може да се прави бизнес, както погрешно вярваха мнозина в Берлин, Париж, Лондон и Вашингтон, а че е хладнокръвен диктатор, готов да убива стотици хиляди свои съседи, ако е необходимо да обрече на бедност дори собствената си нация, за да остане на власт. Независимо как тази война ще завърши, защото все още са възможни най-различни сценарии, вече живеем в свят с по-малко илюзии.

Да вземем за пример Германия, нация, която през последните 80 години се опитва да определи своя национален интерес изцяло в икономически параметри. Ако правителството на някоя далечна страна, с която германците търгуват, се оказва репресивно, това никога не е по вина на германците. И дори ако външна агресия промени границите на Европа, това също беше от периферно значение за Германия. Макар и често да говореше за либерални и демократични ценности, бившият канцлер Ангела Меркел много повече се интересуваше от създаването на добри условия за работа на германския бизнес, където и да се намира той. Тази политика, в която икономиката имаше приоритет, зарази и нейната нация. Скоро след руската анексия на Крим през 2014 г. участвах в дискусия в Германия, посветена на „най-големите заплахи за Европа“. Заради събитията говорих за Русия, очаквах, че и другите ще сторят същото. Но сгреших. Един от другите участници в дискусията ме нарече войнолюбец. А друг гръмко настояваше, че най-голямата заплаха е подготвяното тогава търговско споразумение, което щеше да позволи на американците да продават в германските супермаркети пилешко месо, измито в хлор.

Помня всичко това, защото нямах никаква представа за водената тогава в Германия дискусия за хлорираното пилешко месо, което ме накара да потърся информация, когато се прибрах вкъщи. Но оттогава на няколко пъти имах подобни преживявания. Участвах в германско телевизионно предаване, в което бяха поканени и трима немски политици, които по това време настояваха въпреки струпаните по границата на Украйна хиляди войници и бронирани машини, че единственото възможно решение е диалогът.

Дни по-късно в своята 30-минутна реч настоящият германски канцлер Олаф Шолц изхвърли всичко това през прозореца. Германия, каза той, има нужда от „самолети, които летят, от кораби, които плават, и от войници, много добре оборудвани за своите мисии“. Военните сили на Германия трябва да отговорят на нейния „размер и значимост“. Германското правителство направи пълен обрат и дори ще изпрати оръжия на Украйна: 1000 противотанкови оръжия и 500 ракети „Стингър“. Още по-невероятно е, че този политически завой на 180 градуса се ползва с подкрепата на удивителните 78% от немската общественост, която днес казва, че одобрява значителното повишаване на военните разходи и е готова да плати за това. Това е фундаментална промяна в разбирането на Германия за самата себе си, в нейното разбиране за миналото си: най-накрая германците разбраха, че урокът от историята не е, че Германия трябва завинаги да остане пацифистка. Урокът е, че Германия трябва да защитава демокрацията и да се бори срещу модерната версия на фашизма в Европа, когато тя се яви на хоризонта.

Промениха се не само германците. В цяла Европа хората започнаха да разбират, че живеят на континент, където войната – в тяхно време и в техните страни – вече не е невъзможна. Клишетата за европейско „единство“ и „солидарност“ изведнъж придобиха някакво значение, също както и „общата външна политика“, която досега в Европейския съюз си оставаше до голяма степен фикция. На теория ЕС има един външнополитически говорител, но на практика европейските лидери избираха за тази работа хора, които слабо познават Русия и чиято готова позиция, щом Русия престъпваше правилата, беше да изразяват „дълбока загриженост“. Предишният европейски върховен представител по външната политика Федерика Могерини се интересуваше повече от отношенията на ЕС с Куба, отколкото с Киев. Настоящият титуляр на този пост, Жозеп Борел, миналата година попадна в капан, когато отиде на среща с руския си колега, и изглеждаше смаян от изразеното към него презрение.

Ала днес всичко вече е различно. „Дълбоката загриженост“ е изместена от реални действия. По-малко от седмица след инвазията ЕС не само наложи сурови санкции срещу руски банки, компании и физически лица – санкции, които ще засегнат и европейците – но и предложи на Украйна военна помощ на стойност 500 милиона долара. Отделни европейски държави като Франция и Финландия също започнаха да изпращат оръжия и да налагат собствени санкции. Французите оповестиха, че съставят списък с активите на руските олигарси, включително луксозни автомобили и яхти, които ще конфискуват.

Европейците също ненадейно преодоляха някои от съмненията си относно членството на Украйна в техните институции. Европейският парламент не само помоли Зеленски да говори чрез видео връзка, но и го аплодира, а депутатите от целия континент одобриха молбата за членство на Украйна в ЕС. Присъединяването към ЕС е дълъг процес и той няма да се случи веднага, дори и Украйна да излезе непокътната от този конфликт. Но кандидатурата беше поставена на масата. Сега тази идея вече е част от колективното въображение на континента. Украйна вече не е далечна и непонятна държава, тя вече е част от това, което хората имат предвид, когато казват Европа.

Самата Украйна също повече няма да бъде същата. Събитията се случват толкова бързо, а настроенията и емоциите се променят на всеки час, затова не бих могла да предскажа нито какво ще се случи, нито как хората ще се чувстват. Но съм убедена, че началото на войната промени не само възприятието на света за Украйна, но и възприятието на украинците за самите тях. До избухването на тази война разговорите във Вашингтон и Берлин винаги се фокусираха около Владимир Путин и Джо Байдън, Сергей Лавров и Антъни Блинкен, НАТО и Русия. Това беше разговорът, който допадаше на учени и експерти – големи теми за големи държави. В този разговор мястото на Украйна беше – по думите на политолога Джон Миршаймър от 2014 г. – на „буферна държава от огромно стратегическо значение за Русия“. Докато сега украинците поставиха себе си в центъра на този разговор и те го съзнават.

В резултат на това днес хиляди хора правят избор, който само допреди седмици изглеждаше немислим за тях. В териториалната отбрана се записват социолози и сервитьори, рапъри и пекари. Селяни застават пред руски танкове и крещят на стрелящите във въздуха руски войници „окупатори“ и „убийци“. Строителни работници с изгодни договори в Полша зарязват всичко и взимат влака, за да се върнат у дома и да се присъединят към съпротивата. Десетилетният опит от битката с руската пропаганда най-сетне се отплаща, след като украинците създават свой собствен контранаратив в социалните медии. Публикуват видеа, на които казват на руските войници да се прибират вкъщи при майките си. Интервюират пленени руски войници тийнейджъри и пускат видеоклиповете онлайн. Електронните информационни табели по магистралите, водещи към Киев, бяха променени така, че сега на тях е изписан призивът към руската армия да върви „по дяволите“. Дори всичко това да завърши зле, дори да има още кръвопролития, всеки украинец, преживял този момент, винаги ще помни какво означава да се съпротивляваш — и това ще бъде от значение, и то за десетилетия напред.

А какво ще се случи с Русия? Дали Русия завинаги е обречена да бъде реваншистка държава, обърната към миналото бивша империя, вечно крояща планове да си възвърне старата роля? Задължително ли е тази огромна, сложна, парадоксална нация завинаги да бъде управлявана зле от жестоки елити, които искат да откраднат нейното богатство или да потиснат нейния народ? Завинаги ли руските владетели ще мислят за завоевания вместо за просперитет?

В момента много руснаци дори не разбират какво се случва в Украйна. Държавната телевизия все още не е признала, че руските военни са атакували Киев с ракети, че са бомбардирали мемориала на Холокоста и са разрушили части от центъра на Харков или Мариупол. Вместо това официалните пропагандисти разказват на руснаците, че се провежда полицейска акция в крайните източни провинции на Украйна. Зрителите не получават информация нито за жертвите, нито за щетите от войната, нито за разходите от нея. Не се разкрива и истинският мащаб на санкциите. Картините, обиколили целия свят – като бомбардираната телевизионна кула в Киев например – не попадат във вечерните емисии на руските телевизии. И въпреки това има последователни удари от алтернативна информация. Юрий Дуд, известен блогър с 5 милиона последователи в Инстаграм, публикува снимка на разрушена сграда в Украйна. Каналът в Ютюб на Алексей Навални, хвърления в затвора руски дисидентски лидер, последователно информира своите 6,4 милиона абонати. Членове на неговия екип осъждат както войната, така и удължаването на неговата присъда – двете страни на една и съща история за вътрешната и външна репресия. Милиони руснаци знаят, защото имат приятели и роднини в Украйна, че Путин е нахлул в съседната страна, която те не смятат за вражеска. Някои се обаждат на тези свои приятели по телефона, за да им се извинят през сълзи.

Какво може да се случи с Русия, ако всичко това стане известно, а всички детайли бъдат показани? Какво ще се случи, ако най-накрая и руснаците видят същите драматични образи, на които ставаме свидетели ние? Или ако цената за това безсмислено насилие бъде усетена и от тях? Непопулярността на тази война ще става все по-голяма, а заедно с нейното нарастване ще се увеличава и другата Русия – различната Русия, която винаги е съществувала. Руснаците, които излязоха по улиците през 1991 г., за да приветстват рухването на Съветския съюз, руснаците, които протестираха срещу фалшифицирането на изборите през 2011 г., руснаците, които излязоха да протестират срещу арестуването на Навални през 2021 г., бедните и богати руснаци, граждани и селяни, които не искат страната им да бъде Империя на злото – тогава техният брой ще нарасне до степен, че да има значение. И може би някой ден те ще успеят да променят и своята държава.

Превод от английски Момчил Методиев

Статията е публикувана в сп. The Atlantic