Пропаганда и страх. Разговор със Светослав Овчаров
„Има теми табу, защото ни унижават или защото ни представят в слаба светлина. Трябва да се говори по тях!“ С режисьора Светослав Овчаров разговаря Деян Статулов
Филмът ви „Второто освобождение“ предизвика силен отзвук, което не е много характерно за документален филм. Как си обяснявате този интерес?
През 1991 г. направих „Стефан Стамболов – съзидателят и съсипателят“, който имаше 50 000 зрители в кината. Бях се примирил, че това никога повече няма да се случи. Тогава хората излизаха от времето на „тоталната лъжа“ и изпитваха неистов глад за истина. Обяснимо беше, че говоренето за Стамболов, който се противопоставя на Русия и нейната зловеща роля в българската история, водеше хората в кината. Но тогава нямаше интернет, а в България имаше една телевизия с един канал и половина. Ако не броим съветската телевизия в петък, която не си спомням кога изчезна...
След това страната ни беше връхлетяна от лъжи, оцеляване, маркиране на промени, отчаяние, очевидно отсъствие на национална кауза. Влизането в НАТО и ЕС също бяха осребрени от политически и финансови въжеиграчи.
Войната в Украйна със своето вероломство и безочие подейства на обществото шоково. Хората се събудиха. Явно не е лъжа това, че в мигове на върховни изпитания се проявяват най-големите достойнства и най-голямата подлост. Очевидно днес обществото е достигнало същия критичен праг на търпимост и иска да се говори истината.
Имаше момент, в който „Второто освобождение“ се въртеше едновременно в пет различни софийски кина. Колкото и да не искаха да повярват някои, БНТ го излъчи в праймтайма си. Един час по-късно филмът беше вече в интернет и започна да се разпространява като цунами. Даже не мога да кажа колко гледания имаше в този ден. Току ми се обаждаха хора от Полша или от Щатите, че са го гледали. Копията бяха пиратски, естествено. Такива ми ти нови времена…
Защо чак сега беше създаден този филм?
Сега му е дошло времето. Всъщност филмът излезе за пръв път през есента на 2021 г., по време на София Филм Фест. После ангажирах Владимир Путин да ми прави пиар и ето го резултата. Но извън черния хумор: хората откриват зловещи прилики между това, което става в Украйна, и начина, по който СССР окупира България. Лъжите са същите, безочието е същото, грабежът е същият.
Филмът е правен три години: първата година и половина – четене в архивите, след това още толкова време за монтаж. Времето за проучване щеше да е много по-дълго, ако не беше доц. д-р Михаил Груев – директорът на Държавна агенция „Архиви“. Като имаш Вергилий на разположение, и през ада минаваш…
Откъде започнаха първите стъпки в проучването на този огромен по обем документален материал?
От градината ми. Косях си ливадата, когато ми се обади проф. Евелина Келбечева, с която се познавах бегло. Тя ме убеждаваше да се захванем с тоя филм, а аз бутах косачката и отказвах. Направил съм трийсетина такива филма и знам колко неблагодарни и трудни са за работа, тъй че за предпочитане беше да ми мирише на окосена трева, а не на архивен прахоляк. После сбърках да вляза в архива и да отворя първия лист от масива на Съюзническата контролна комисия. Видях, че има страници, които никой, ама наистина никой не е отгръщал в последните 70 години. Да, в България има великолепни исторически изследвания на икономическите последствия от окупацията, но никой не беше разглеждал този период от човешка гледна точка. А в архива зад всеки лист стоят човеци. Унижени, смачкани, насилени, ограбени човеци. Много бързо разбрах, че сме се хванали с нещо, което, простете за високопарния израз, е наш „граждански дълг“ да направим. Защото изкуството трябва да бъде на страната на унижените и насилените, нали? Силните и наглите се защитават сами, кой да защити падналите? Знам, че изкуството не може да промени историята, но си струва да се опита.
Имахте ли предварителен сценарий, или той се създаде, докато преглеждахте документалните извори?
Проф. Келбечева си представяше, че трябва да се направи филм за съветизацията на България – процес, който е започнал още в двайсетте години на миналия век. Тя и до ден днешен е убедена, че такъв филм трябва да се направи. Аз също. Но киното е лимитирано във времето: ако трябва да си представим филм за съветизацията на България, той по дължина би бил нещо като „ХХ век“ на Бертолучи. Пък и заглавието би му подхождало, защото последният век наистина е белязан от опитите за съветизация. Понякога доста успешни. Ние сме отделили материал за поне пет филма, но беше ясно, че трябва да се избере една тема, върху която да се съсредоточим. Хвърляхме чоп и се падна съветската окупация. Шегувам се, разбира се. Проф. Келбечева и до днес вярва, че ще направим и другите четири-пет филма. Аз – не толкова. Този го правихме три години. Пита се, ако на всеки следващ се посвещава същото време, кога ще е завършен последният филм от поредицата? И има ли край тази история на съветизация? Все ми иска да вярвам, че има.
В момента, в който решихме, че съветската окупация е в центъра на филма, „ни светна“. Изразът не е много подходящ, като се има предвид мрачната материя.
Обработили сте огромен архивен материал – какво ви впечатли най-силно?
В процеса на работа непрекъснато разказвах някому за онова, което ни минава през ръцете. И изведнъж се оказваше, че всеки има своите семейни истории от това време. Кой си спомняше как подмамили дядо му с прословутия въпрос: „Колко е часът, братушка!“ и му откраднали часовника. Теди Москов ми разправи, че в семейството му се говорело, че Бирюзов застрелял адютанта си пред очите на леля му, а тия дни, докато филмът вече вървеше, един ваш колега ми каза, че негови близки видели името на свой родственик в списъка на убитите от окупаторите, който е във филма. Никой не можеше да остане безразличен. А и не бива. Трите години на съветската окупация са разлом в българската политика, икономика, нравственост, а последствията от това влачим и до днес.
Историята често променя своя разказ, защото се откриват нови извори или се променят интерпретациите. Вие какво променихте в процеса на работа?
Историята, уви, се пише от победителите. След влизането на Червената армия в България тя пише историята ни. Ние в продължение на много десетилетия я преписваме. Доколкото „победителят“ е полуграмотен, то и онова, което ни се предлага като „историческа канава“ за препис, е пълно с „правописни грешки“ и откровено отсъствие на съгласуване по род и число. Това не е история, а пропаганда. Пропагандата, съчетана със страх за физическото оцеляване и икономическия натиск, е родила историческите клишета, които възпитават поколения българи.
В процеса на работа ние се занимавахме да избистрим какво да остане във филма, след това да създадем ясна драматургична конструкция. Да се правят филми от документи и хроники е предизвикателство, защото трябва да ги накараш „да говорят“, и то живо, вълнуващо, трогателно… Никой от публиката да не остане безразличен. Филмът не е книга, която можеш да оставиш и да се върнеш отново към нея, филмът тече тук и сега и трябва да се гледа едновременно леко и с напрежение. Лекотата идва от повествованието, а напрежението от мисълта. Иначе ние нямахме съмнения каква трябва да е посоката на мисълта ни. След като беше ясно „какво“, се занимавахме с търсене на отговора „как“.
Защо според вас тази част от историята на България не се изучава коректно в училищата? Например терминът „окупация“ не съществува.
От страх. От атавистичен страх. Това е нещо като страха, който изпитват афроамериканците от кучета. Навремето, когато ги докарвали като роби в Щатите, ги преследвали с кучета. Повече от сто години никой не ги гони с кучета, но те се страхуват. Така и с една част от българските историци. Разбира се, никой не си го признава. Страхът се крие зад изисквания за обективност и даване на повече от една гледна точка. Много често това е просто желание да се заобиколи истината. А времето на окупацията не само че не се изучава, то просто не се споменава. Няма такова.
Тия дни, когато отвсякъде получаваме предложения за прожекции на „Второто освобождение“, говорих с една директорка на читалище в малък провинциален град, която познавам добре. Тя ми каза: „Няма да пусна този филм в читалището, докато съм жива. А ако го пусна – не знам дали ще съм жива!“. Ето това отговаря на въпроса ви защо не се учи в училище.
Каква е отговорността на Запада по отношение на България? Защо оставаме под влияние на СССР?
Един известен американски дипломат от онова време – Кристиан Булит, говори за „пускането на съветската амеба в кръвта на Европа“. Рузвелт не го слуша, той вярва на Сталин, вярва, че диктаторът ще бъде задължен на Щатите заради ленд-лийза, че ще се чувства виновен заради зверствата, които са извършили Съветите в Полша. Големият проблем на Рузвелт е, че се опитва да мисли за Сталин като за политик, като за човек, който има чувство за чест. Чърчил има по-реалистична представа с кого си има работа, но в един момент, след като вече веднъж са се съгласили да сътрудничат с комунистическия Съветски съюз, те не са имали полезен ход. Не е въпросът вече какво искат Чърчил и Рузвелт, а колко и какво ще им позволи Сталин. И те спасяват себе си. Предадените държави (не сме само ние, да не забравяме румънците, унгарците, чехите, поляците) са нещо като санитарен коридор между оставащите в демократичния свят страни и тиранията на СССР. Лошото е, че последствията на този „санитарен подход“ влачим и днес.
Западните представители в СКК (Съюзната контролна комисия) дали са знаели за престъпленията и терора на съветската армия?
Разбира се, че са знаели. Формално те са равноправни в управлението на окупирана България. Но на българска територия е Съветската армия, не британската. Докато не е подписан мирният договор в Париж, все още има някаква надежда за българите. След подписването на договора ние окончателно и безвъзвратно се превръщаме в съветски протекторат. Договорът в Париж влиза в сила на 15 септември 1947 г., водачът на опозицията Никола Петков е обесен на 23 септември.
Защо според вас въпреки всичко Русия продължава да има такова влияние в България и днес?
Защото огромната част от нас прекарват живота си със знанията, които са получили от читанките. Мнозина никога не прочитат нищо повече през живота си след онова, което им е втълпено от читанката с нейната патетика и суеверна убеденост. Националното осъзнаване започва там, където завършва националната патетика. За ония, които получават заплащането си директно от Русия, няма да говоря, нека това тежи на тяхната съвест.
Вярвате ли, че някога ще видим какво пише в архивите, които са отнесени като трофей в Съветския съюз?
По-големият проблем е дали някога ще видим какво пише в руските архиви за нас. Защото тези архиви винаги са били затворени за българските изследователи. Дори във времето на „святата и нерушима българо-съветска дружба“ нашите историци са допускани съвсем селективно в архивите. Но това важи и за руските историци – те също нямат нормален достъп до собствените си архиви. Понякога някой измъква факт, който може да бъде използван и от други. Така в едно руско изследване за червеноармейците зад граница се цитират документи за това как червеноармейците в Бургас разбили склад с метилов алкохол (предназначен за моливната фабрика), изпили го и 42-ма починали. Има паметник в Бургас „на загиналите червеноармейци“. Всъщност комай това са единствените жертви на Червената армия в България. Ето как една градска легенда от Бургас с документите се превръща в истина. Колко още такива документи са необходими, за да стигнем до цялата истина? Може би някой ден… децата ни. Или техните деца. Ако трябва да перифразираме Сервантес: „Истината е призрак, свободата е всичко!“.
Има много периоди, за които трябва да се говори. Да се говори систематично от историци, от хора на изкуството, от публицисти, от всички. Колкото по-болезнени са темите, толкова повече трябва да се говори. Има теми табу, защото ни унижават или защото ни представят в слаба светлина. Трябва да се говори по тях! Няма кой да изиграе ролята на психотерапевт на един народ, ако не го направи самият той. Нека говорим! Ние трябва да се научим да печелим без самозабравяне и да губим с достойнство. Иначе винаги ще изяждаме и солта, и боя, а накрая ще си и плащаме.
Мислите ли, че ако имаше лустрация, историческите изследвания, както и съдържанието на учебниците щяха да изглеждат по-различно?
В историята условното наклонение не съществува. Възможността Наполеон да спечели битката при Ватерло, ако през нощта срещу 18 юни 1815 г. не беше валял дъжд, не съществува. Защото дъжд е валял и Наполеон отложил началото на сражението, за да изсъхне земята, за да не затъне тежката му конница. И загубил. Тъй е и с лустрацията. Времето за нейното прилагане беше безвъзвратно изпуснато през 1992 г., когато и правителството, и президентът бяха от една и съща партия. Законотворческата, икономическата, политическата, медийната власт премина в ръцете на бившите служители на Държавна сигурност и е в тях до днес. Както споменахме преди малко, историята се пише от победителите, сещайте се кои са „победителите“ и кои са „победените“… Vae victis!
Светослав Овчарoв e автор на три книги, няколко театрални пиеси и сценарии за тв сериали. Той e сценарист и режисьор на 29 документални филма, сред които „Коста Паница – черти из живота и времето му“, „Стефан Стамболов – създателят и съсипателят“, „Фердинанд Български“, „Десет притчи за десет български солдати“, „Щрихи към портрета на Народното събрание, 120 години по-късно“ и др. Има и осем игрални филма – „Юдино желязо“, „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“, „Зад кадър“, „Врагове“ и др. Професор по филмова и телевизионна режисура в НАТФИЗ.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук