Култура / Брой 6 (2989), Юни 2022

На 10 май 2022 г. голямата румънска поетеса бе удостоена с почетното звание доктор хонорис кауза на СУ „Св. Климент Охридски“. Предлагаме ви нейни размисли от „Книгата с делфини. Разговори на Серенела Гицяну с Ана Бландиана“, 2021 г.

Годината, която в историята най-много прилича на 1989 г., е 1848 г. И в единия, и в другия случай в няколко европейски страни едновременно по един повече или по-малко насилствен начин беше разрушен старият ред и се премина към ново общество и към нова съдба. И в единия, и в другия случай промяната се случи внезапно, без да съществува нова политическа класа, готова да вземе властта, а тъй като природата изпитва ужас от празното, освободеното място беше заето от онези, които от дълго време бяха воювали за промяна: писателите. Ламартин през 1848 г. в Париж става премиер-министър, през 1989 г. Хавел стана президент в Прага, Блага Димитрова – вицепрезидент в София, Арпад Гьонц – президент в Будапеща. Ако не бях проявила присъствието на духа да откажа, щях да стана вицепрезидентка на терористите. Но също както през 1848 г., ставаше дума само за временно, аварийно решение на въпроса, за някакъв вид политика със заместители: по най-бързия начин писателите сами напуснаха или бяха отстранени от кошарата на властта, заместени от политици, завършили образованието си в училището за компромиси. Не мисля, че трябва да съжаляваме за това. Да се намеси в борбата, в историята, в обществото, за един писател не означава да влезе в партия и да кандидатства за парламента, а да предлага решения и да придава смисъл на недоволството, да стане лидер на общественото мнение. Комплексът за виновност, за който съм говорила, има връзка с факта, че не сме били редом с миньорите през 1977 г. или в Брашов през 1987 г., както бяха полските интелектуалци, редом със стачкуващите от Гданск, и че всъщност не бихме и могли да бъдем, защото научавахме за бунтовете едва след като биваха потушени. Не съществуваше традиция в солидарността, солидарност, която се опитахме след протестите на Университетския площад през 1990 г. да изобретим чрез сдружението „Граждански алианс“. Въпросът не е дали интелектуалците са напуснали битката, а дали изобщо са били в битката.

***

Нямам съмнение, че в това начало на ХХI в. интелектуалците са отговорни за едно зло, което те са изобретили и чиито последствия са плашещи и непредвидими. Имам предвид политическата коректност, която освен крайната левица, от която тръгва и която утвърждава, крие под провлечения си из праха на близкото минало шлейф аберации като транссексуалността, презрението по отношение на стойностите, съдържащо се в положителната дискриминация, лудостта да се пренаписва историята и особено ерозирането на свободата не само на изразяване. Чрез коварното въвеждане на страха – от маргинализиране, от изолация, от изключване – засрамената вътрешност на някои правови държави и на населенията с дългогодишна свобода и доверие в пристойното функциониране на обществените механизми е създала у тях вид наивност и леност, които сега обезпечават манипулацията. Това, което буди загриженост, дори тревога при дефинирането на тези интелигенти от близкото минало, е фактът, че въпреки затворите и Сибир-ите, ХХ в. разгърна впечатляващ интелектуален героизъм срещу диктатурите от всякакъв вид – срещу политическата коректност, пред унизителния страх от маргинализиране – докато днес не се осмелява да се роди нито един американски Солженицин.

***

Направо е учудващо как този страх от неудобства и маргинализиране се оказва по-парализиращ от страха от затвор и смърт при комунизма. Днес съществуват писатели, попаднали в затвора, защото са протестирали в Китай и във Виетнам, но не съществуват писатели, които да протестират срещу пренаписването на историята и положителната дискриминация. Жалка поредица от подписи, събрани под предпазлив, внимателно написан призив за нормалност, за да не обиди нито екстремистите, нито фанатиците, е всичко, което се появи след разрушаването на статуите. Няма политическо противопоставяне срещу екстремистката левица, не съществува дори противопоставяне с благоразумие срещу крайностите и отсъствието на логика, което завладява общественото пространство. И това е не защото не се осъзнава опасността, а защото не съществува смелост да се влияе срещу нея. Може би обяснението се намира в дългите десетилетия на небивало култивиране на потребителско съзнание, когато ударението се поставяше само върху материалното, когато времето означаваше пари, а духовните стойности станаха хлабави, избледняха, изгубиха стойността си като употребими. Между безсрамието, представлявано от fake news, и удобството словото да се продава на когото даде най-много, масмедиите станаха най-виновният педагог на една мързелива свобода, която гази в блатото между безразличието и безпътицата.

***

В началото на пандемията, в периода на крайните мерки, ми се струваше, че принудителното изолиране би могло да даде възможности на доброто, към което се стремяхме и което не успявахме да постигнем поради липса на време, от умора, от струпване на проблеми, на хора. Струваше ми се, че фактът да си стоиш дълго време вкъщи, с близките, ще позволи на хората да се открият взаимно, ще даде време и място на емпатията, на вниманието, размисъла, любовта. (…)

Няма как да знам в каква степен съм била права и дали илюзиите ми за заздравяване на семейните връзки са се конкретизирали, но е очевидно, че на равнището на обществените отношения хората не станаха по-добри, а онова, което се случи в Америка по време на манифестациите Black Lives Matter с лозунга им I can’t breathe („Не мога да дишам“), от развихрената омраза до налудничавото разрушаване на статуи, представлява нещо, което буди страх. Впрочем огромното символично натоварване на този лозунг (последното изречение на жертвата на полицията биваше свързвано и със задушаването в обществото, и със задушаването от ковид) ме кара да бъда мнителна и да подозирам съществуването на организатори на хаоса и стилови редактори на въпросното изречение. Ситуацията на живот и смърт не направи политиците по-отговорни.

***

Пандемията подейства като проявител на станалите хронични абсурди в глобалната реалност. Всички нерешени проблеми, всичката заспала под коричката на консуматорското общество омраза се реактивират, доведени до истерия от мистериозността на вируса, не просто убиец, но и окултен. Американското зло, което има всички шансове да се глобализира, не е ново; ново, изумително е само мястото, където е избухнало. Ленин наричаше левичарството „детската болест на комунизма“. Комунизъм, който ще дойде. Да не забравяме, че – макар че по интересен и виновен начин световната преса не придаде никаква важност на факта – докато в Съединените щати се разрушаваха статуи на Линкълн и на Колумб, в Германия, в едно градче в Северна Вестфалия, издигнаха статуя на Ленин.

Да, за екстремизма се говори обикновено с посочване на стриктно очертаните зони на расизма, на религиозни или политически сблъсъци. Аз мисля, че той може да се прояви в много други области, може би дори във всички. Съществува екстремизъм в изкуството, в консуматорското съзнание, в егалитаризма, в житейските правила, в догмите на political correctness, в желанието за власт. Всичко, което се намира отвъд толкова трудните за определяне граници на благоразумието, е екстремизъм. Както и всяка форма на насилие е екстремистка. Всички екстремизми в историята са били извършвани в името на общото благо. Да научиш АБ-то на доброто, означава да устояваш на всички екстремизми.

***

Слушах неотдавна по телевизията един специалист по въпросите на образованието – който не беше носталгик по комунизма – да съобщава факта на основата на научни проучвания, че след катастрофалното спадане на равнището през 90-те години и през новото хилядолетие в последно време румънското образование започва да се изправя, но още не е достигнало равнището, което сме имали през 1989 г. И макар да не го очаквате, убедена съм, че е вярно. Спомням си как през онези седемнайсет години, откакто функционира Мемориалът [за жертвите на комунизма и антикомунистическата съпротива] в Сигет, в неговото Лятно училище (за което биваха приемани с конкурс ученици между 15 и 18-годишна възраст) интелектуалното равнище на конкурсните им работи спадаше постоянно след първите години, когато издадохме в книги отговорите на въпросите, до последните години, когато редактирането на темите поставяше проблема да се елиминират редовете с copy-paste, взети от интернет. Отначало не можехме да повярваме в регреса, защото бяхме започнали от много високо, от ентусиазма на Стефан Куртоа – автора на Черната книга на комунизма и ректор на Лятното училище – който, когато отговаряше на въпросите на учениците и участваше в дискусиите, твърдеше, че те показват способности за анализ и за разбиране на историята, които надминават тези на студентите от Сорбоната. И тъй като не можехме да предположим, че след 2000 г. чисто и просто е спаднало равнището на интелигентност на децата в Румъния, не ни оставаше друго, освен да приемем, че е спаднало равнището на училището, от което те идваха при нас. Що се отнася до информацията за комунизма и посткомунизма в училищните програми, тя не съществуваше – и вероятно още не съществува заради годините, когато се използваха старите учебници по история, с откъсната от първите страници снимка на Чаушеску, до следващите десетилетия, когато структурите на Министерството на образованието постоянно биваха заемани от представители на управляващата партия, която си беше променила на няколко пъти само името.

***

Една силна тенденция, не лява, а левичарска, която по почти странен начин има корените си не в Русия, нито в Китай, а в Германия, във Франкфуртската школа, след идването на Хитлер на власт емигрира in corpore в Съединените щати. Тя се разпространи мрежовидно в американските университети, които после, на свой ред, в рамките на постепенното американизиране на консуматорското общество в целия свят повлияха на европейските университети. Големите комунистически сили просто се възползваха през следващите десетилетия от това канализиране на мисленето към крайното ляво, което чрез механизмите на образователните системи мултиплицира ехото на тези идеи.

***

Не мисля, че може да се постави въпросът за връзка между неомарксизма и масите, както не вярвам че поначало се е поставял въпросът за подобна връзка с марксизма. И в единия, и в другия случай циркулацията и влиянието на теорията се е осъществила само на равнището на интелектуалните, преди всичко университетски кръгове. Превръщайки се в държавна философия, в целия комунистически свят силата на марксизма беше административна, наложена политически и само по този начин идеологически определяща, а връзката с масите беше под формата на натиск. Часовете по марксизъм, задължителни в нашите училища и университети, осигуряваха не приобщаване, а отвращаване. Що се отнася до неомарксизма, по-усложнен и по-нюансиран от родителя си, той наистина властва в американските университети и масмедии, което, разбира се, не означава „масите“, но значи нещо значително и обезпокоително, ако се замислим, че правилата на политическата коректност се стремят да бъдат наложени в свободни общества и в правови държави посредством репресии, каквито диктатурите не бяха посмели да изобретят. Фактът, че този път репресията е прикрита, не я прави по-малко плашеща.

***

Мисля, че бившите, потиснати от комунизма страни, между които и Румъния, са много по-малко уязвими пред политическата коректност заради простия факт, че тя прилича твърде много на предишната цензура, унижавала навремето хората, за да се оставят отново да бъдат владени от нея. От друга страна, съществува твърде дълъг период на забрани над свободата, за да се откажем сега доброволно от нея. В общи линии чувството ми е, че интелектуалците от Изтока – преминали през страданията на онези 45 години комунизъм – са по-зрели и по-малко манипулируеми, отколкото са западните им колеги. Възможно е обаче аз да съгрешавам с оптимизъм. Проблемът е какво правят родените след 1989 г...

Превод от румънски Румяна Л. Станчева

Ана Бландиана (род. 1942 г.) е румънска поетеса, писателка и общественичка, смятана за най-голямата румънска поетеса на ХХ в. Дъщеря е на свещеник, който дълги години лежи в комунистическите затвори. След 1989 г. е сред създателите на гражданското общество в Румъния. Заедно със съпруга си, писателя Ромулус Русан, създава Мемориала на жертвите на комунизма в Сигед. На български език са издадени (в превод на Румяна Л. Станчева) следните нейни книги: „Сън в съня“, библиотека „Поетичен глобус“, 1986; „Чекмеджето с аплодисменти“, роман, библиотека „Писатели дисиденти“, 1999; „Коридори с огледала“, поезия и есета, 2005 (Награда за превод от Съюза на преводачите в България); „Отлив на смисъла“, нови стихотворения, 2010; „Имитация на кошмар“, 2019.