Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Дебати
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Музика
  • Под линия

Култура / Брой 6 (2989), Юни 2022

19 06

Страшимиров и българските противоречия

От Тони Николов 0 коментара A+ A A-

Днес малцина познават прозата на Антон Страшимиров, а още по-малък е броят на тези, които са чели знаменития му роман „Роби“ (1929–1930 г.), нищо че „македонските страсти“ тресат из основи и днешното българско общество. Пиесите му („Вампир“ или „Свекърва“) от време на време изникват на театралните афиши, а голямото му „народоведско наследство“ и публицистиката му на практика не са събрани и не са преиздавани никога.

Антон Страшимиров (1872–1937) си остава сред „големите непознати“ в българската култура. Ето защо – не само с оглед на неговата 150-а годишнина – решихме да посветим този наш брой на автор, който още приживе е бил наричан „Гражданина“ (според д-р Асен Златаров) и сравняван по значимост с Вазов, Пенчо Славейков или Яворов. Критикът Йордан Бадев го определя като „натура, преживяла дълбоко превратностите на съдбата и най-огнените вихрушки в живота на българския дух“. А друг от съвременниците му ни е оставил следния негов портрет: „Антон Страшимиров, едър, винаги с черна шапка, с малко наведена глава, с тъмна брада, с болно свити устни и полупритворени очи, загледани колкото навътре, толкова и към света, почти винаги сам, без радостна усмивка на лицето. Скръбният образ не само на Страшимиров, но и на нашия писател, тъжен като видението на Христа, който броди по земята и никъде не намира утеха“ (Цветан Петков).

Портретирането е доста романтично, разбира се, но все пак загатва облика на един доблестен писател, който близо половин век се бори с неправдите, насилието и показното патриотарство на родна почва. Страшимиров винаги е демонстрирал органичното си отвращение към „фелдфебелите на българската бюрокрация“. От 1900 г. не приема никаква държавна служба, прехранвайки се единствено от литературните си трудове, което му носи финансови страдания, но и „гордо самочувствие“. Не се бои да напуска лагера на своите съмишленици, щом се разочарова от деянията им. Бил е народник и анархист, яростен противник на Стамболов, сетне негов все по-почтителен биограф; преследван е за обида на особата на княз Фердинанд, но преосмисля позицията си след балканските войни. Върл критик е на дружбашкия режим на Стамболийски, но именно неговото писателско перо най-остро заклеймява септемврийските кланета през 1923 г. А сетне, разочарован от „левите среди“, не се поколебава да напише, че „предните кадри на многочислената комунистическа партия най-много съдействаха на новата власт“. Дали това не обяснява и следното му изповедно роптание: „Нараняван отвсякъде и от всички, аз често се виждах в страната си чужденец. В какво се провиних, Господи? Не възлязох ли на връх Шипка и не развях ли знамето на дедите? Или избягах аз? И нима бягам?“.

Не, Страшимиров не бяга дори в най-трудните времена на войни и междуособици. Воден от убеждението, че „човешкият род е лес; плоди се с векове. Но дойде ли дърварят, започва да сече… А войната е неизбежният дървар, който един ден пристига, размахал своята брадва“. Страшимиров е винаги на поста си, търсейки как „с перото си да излезе пред своите съвременници, без да избяга от дълбоката болка в душите им“. Така се раждат и народоведските му книги като „Войни и освобождение“ (1916), „Книга за българите“ (1918) или „Палач и злодей“ (1924). В тях той сякаш напразно издирва „формулата на българското разобщение“. И все се пита: кое всъщност сплотява петте основни етнически групи в страната (шопи, мизийци, тракийци, македонци и рупци)? Шопите, смята той, са престорено прости, но вътрешно упорити и алчни за земя, нехайни и бавни. Мизийците са сдържани хора, добри земеделци, но доста потайни. Тракийците са буйни южняци, свадливи и все налитат на нож. Македонците са планинци, шумни и самохвалци, с ярко изразен спекулативен дух, затова дават огромен брой политически и културни дейци на България. Рупците (странджанци и родопчани) са смес между северните и южните българи. Най-дисциплинираните, в които има и най-малко байганьовщина.

Резултатът, пише Антон Страшимиров, е кипяща, нервна и неспокойна смес от български противоречия. И преди, че и до ден днешен.

Споделете

Автор

Тони Николов

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Никога не можах да я разбера докрай
    27.02.2023
  • Мъжът, който знаеше края на всяка история
    28.02.2023
  • Сценариите за войната в Украйна
    28.02.2023
  • Театър на котурни
    28.02.2023

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Съобщение

Очаквайте новия, седми брой на сп. „Култура“ в началото на месец септември.

Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2023 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO