Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

„Млякото на мечтите“ е заглавието на международната изложба на Венецианското биенале (23 април–27 ноември 2022), курирана от Чечилия Алемани

Названието е заимствано от книгата на Леонора Карингтън, в която се описва магичен свят на постоянна промяна. Алемани е успяла да пресъздаде една почти паралелна художествена вселена без преобладаващи звездни имена, без доминиращи държави и без модни тенденции. На пръв поглед това прави изложбата ѝ не толкова ефектна, по-малко лъскава и без обичайните гръмки „избухвания“. Всъщност обаче тя притежава много повече качества и дълбочина, отколкото се вижда на повърхността. Много ясно темата е развита в пространството на Арсенале, което поради своята линеарност предполага начало, сърцевина и край, четящи се ясно и отчетливо. Кръговият ход на павилиона в Джардини определено създава проблеми на кураторите и в случая тази част от проекта е по-малко убедителна.

Изложбата на Алемани предлага различен прочит на света, в който обвързаностите – исторически, икономически, културни и политически, не следват обичайните линии, а търсят нови връзки и различна логика. В нейната интерпретация жените от всички раси и части на света заемат достойно място, без кураторката да замества бялата мъжка доминанта с друга. Тя просто изважда на показ пластове, имена и произведения от XIX в. (и по-рано) до днес, които са оставали маргинални и неизвестни на широката общественост. Подобно на това тихо, но упорито съществуване на писателки и художнички през вековете, и експозицията на Алемани не крещи, не размахва пръст, нито вдига лозунги, а спокойно и внимателно показва това новооткрито богатство.

В известен смисъл това е много музейна изложба, която демонстрира отлични изследователски качества и дълбоки познания на историческите процеси. На миналото са посветени петте „капсули“ (наречени така от кураторката), които ни връщат назад във времето и подготвят зрителя за това, което ще го очаква в съвремието. „Люлката на вещиците“ се фокусира върху сюрреализма, футуризма, идеите на Баухаус и Харлемския ренесанс от началото на ХХ в. които използват новостите на технологиите и психоанализата, както и безкрайните полета на изучаване на собственото тяло, за да създадат своите хибридни творения. Именно тук намират място и работите на Леонора Карингтън (във венецианския музей „Колекция Пеги Гугенхайм“ има очевидно синхронизирана изложба, посветена на сюрреализма и магията, в която могат да бъдат видени великолепни работи, както на тази художничка, така и на Ремедиос Варо, Леонор Фини, Майа Дерен, Доротея Танинг). Освен нея в „капсулата“ попадат авторки от Алжир и САЩ, Франция и Мексико, Конго и Германия, Египет и Италия, които в текст, танц, живопис, фотография или скулптура споделят своите видения за света отвъд видимата реалност.

Другата интересна „експозиция в експозицията“, която изгражда исторически препратки, но и насочва към естетическите специфики, се нарича A Leaf a Gourd a Shell a Net a Bag a Sling a Sack a Bottle a Pot a Box a Container (лист, тиква, черупка, мрежа, торба, прашка, чувал, бутилка, саксия, кутия, контейнер). Тя е вдъхновена от текст на Урсула ле Гуин, според която първите творения на хората са били съдовете за съхраняване и предлага това да се използва като метафора за историите на света, които не са толкова разкази с начало и край, а по-скоро хранилища, които откриват възможност за множество комбинации. Представен в кръгла форма, този малък павилион побира великолепните работи на Мария Бартушова, Алета Джейкъбс, Софи Таубер-Арп, Маруха Мало, Рут Асава. Някои от тях са сред първите жени учени, чиито рисунки или обекти са помагала в кариерите им на ботаници и доктори. Крехкостта на техните творения, направени от порцелан, керамика, акварел, мъниста или тънки телени жици, но достигнали до нас (някои са от началото на XVIII век), още повече потвърждава огромната им сила. Разбира се, тук е трудно да не си припомним работата на Каролин Кристоф-Бакърджиев като куратор на Документа 13 през 2012 г. и селекцията, наречена „Мозъкът“, която също беше онази малка като размер, но изключително силна отправна точка към разбирането на цялата концепция на изложбата. В нея тя беше включила изключително вълнуващи и противоречиви на пръв поглед предмети и артефакти – вази от ателието на Моранди, термометър от ваната на Хитлер, хилядолетна скулптура от Афганистан, остатъци от скулптури от националния музей в Бейрут, унищожени по време на войната, тухли, използвани за защита и нападение по време на Съветската окупация на Чехословакия през 60-те години, видео на египетския художник Ахмед Басиони, направено само три дни преди да бъде застрелян от полицията, които красиво, но и разтърсващо представяха цялото многообразие на съвременния живот.

Третата капсула Чечилия Алемани нарича „Прелъстяването на киборга“ и отделя място на концепцията за човешкото същество с интегрирани високотехнологични части и изкуствен интелект. Най-мащабна като обем и размах, тази част включва работи от Александра Екстер до Ребека Хорн, от Хана Хьох до първата говореща кукла на Едисон, от Мари Василиеф до Кики Куделник, отделяйки внимание както на обсесията на художничките от епохата на Дада и Баухаус към механиката и възможностите на фотографията, така и на лицеви протези, създавани от скулпторката Анна Колеман Лад за пострадалите през Първата световна война. Последните две капсули са реверанс към италианските художнички от 60-те години на ХХ век, изкушени от новите технологии и интегрирането им в изкуството, както и към тези, които работят с текст (също и като резултат от автономно писане или спиритуалистични сеанси).

От тук нататък останалата по-голяма част на изложбата развива темите, зададени от предшествениците: метаморфозите на тялото и възможността му да приема различни форми, ролята на подсъзнанието за изследване на непредсказуеми възможности, тихия поход на новите технологии, чувствителността като поле за разгръщане на сюрреалното мислене отвъд границите на практичното, човек-природа-нечовек и разликите и приликите между тях. Изложбата е изградена върху тези „червени нишки“, които плетат паяжината на една спокойна, но силна концепция. В неоптимистични времена тя е по-скоро позитивна, убеждавайки ни в непрекъснатостта на процеса и възможностите за човечеството, които се откриват след „първия поглед“.

Чечилия Алемани търси своите автори на места, които са често пренебрегвани, и без да се страхува да остава предимно в лоното на по-традиционните жанрове. Преобладават живописта и скулптурата с определено подчертаване на материали като текстил, керамика, бродерия, пачуърк. Кураторката като че ли не търси нови технологии и модно звучене, не разчита на ефекта на съвременните технологии, а по-скоро създава карта на съществуващото в цялото му многообразие и дори несъвършенство. Дори работи, които звучат по-скоро наивно, отколкото „професионално“, се включват перфектно в идеята. Богатството на разказите, изненадващата разнопосочност на образите и често пъти изключителността на изпълнението постепенно ни потапят в ритъма на експозицията.

Разказът в Арсенале започва с огромната тотемна женска фигура без очи на Симон Лий (Златен лъв за най-добър участник в международната изложба), обградена от митологичните композиции на кубинската художничка Белкис Айон, в които расовите и половите белези почти не се четат, за сметка на очите, които са превърнати в главен герой. Следват огромните теракотени скулптурни портрети на членове на семейството на Габриеле Чейл от Аржентина, чието формообразуване е вдъхновено от традициите и ритуалите на родното му място. Живописта на Порша Жвавахера от Зимбабве е базирана на спиритуалистични изживявания и местни вярвания. Розана Палино от Бразилия използва различни изразни средства, за да разказва истории за робството, престъпленията на расова основа и експлоатацията. От женските ѝ тела излизат растения, листа и корени, като че ли в опит да се слеят със земята. Мексиканският художник Фелипе Баеза рисува картини, в които хората са наполовина хора, наполовина растения, създавайки хармоничен универсум. Кандис Лин създава обекти, скулптури и триизмерни композиции, използвайки неочаквани материали, обединени в многопластов разказ за антропология, природа, ботаника, робство, ритуали, изкуство и занаяти. За разлика от нея, испанката Тереса Солар разчита на гигантски биоморфни скулптури, напомнящи морски същества, но и достатъчно абстрактни, за да преведат зрителя от видимото към невидимото. Подобен е подходът и на французойката Маргьорит Юмо в нейните едновременно органични и космически пластики. Мире Лий представя огромна структура от метал и керамика, по която се стича лепкава течност, наподобяваща непрекъснатия, естествен, но и предизвикателен жизнен цикъл. Почти в края на изложбата е разположена голямата нова инсталация на Барбара Крюгер, в която тя директно призовава: „Моля, грижи се“, „Моля, скърби“, излизайки от вечната за нея тема на собственото ѝ тяло и отделяйки повече място на емпатията. Представените в Джардини Сесилия Викуна и Катарина Фрич (и двете получават Златен лъв за цялостно творчество) смесват фантазии и реалност, история и екология с подчертана загриженост за бъдещето на света.

Редица от националните павилиони поемат темата за истинското многообразие на света, далеч от едноплановия доминиращ наратив през последните десетилетия, и обръщат внимание на теми и хора, които все още търсят своята равнопоставеност. Соня Бойс от Великобритания –

Златен лъв за най-добър павилион, разказва историята на пет чернокожи певици (самата тя е първата чернокожа художничка, представяща страната на биеналето във Венеция). Американката Симон Лий показва монументални скулптури, които изразяват идеята за мощта на черната жена, изградена на базата на смесване на представи, вярвания и ритуали. За първи път в 120-годишната история на Биеналето художничка от ромски произход представя национален павилион и това е Малгожата Мирга-Тас от Полша. Нейните 12 огромни и фантастично изпълнени текстилни пана покриват всички стени като съвременно фреско, което поставя на нашето внимание в опит за интеграция живота на ромските общности. Лукиа Алавану от Гърция ни повежда на 3D пътешествие, в което текстовете на Софокъл се покриват с визуални истории от живота на малка ромска общност край Атина. „Мечтите нямат заглавия“ е името на инсталацията на Зинеб Седира (родена в Париж от алжирски родители, живееща в Лондон) във френския павилион. Тя превръща пространството във филмова сценография, като прави зрителите част от спектакъла и размива границите между реалност и фантазия. Разказът за партньорство от двете страни на Средиземноморието е базиран на първия италианско-алжирски филм от 1964 г. Мария Айсхорн се занимава с травмата по различен начин, като открива стари пластове от архитектурата на германския павилион, опитвайки се да заличи следите от нацисткото преустройство през 1938 г. Скандинавският павилион тази година е предоставен на местното население саами и е посветен на дългогодишните им опити да отстояват традициите си. Франсис Алис, който представя Белгия, изгражда по-оптимистична атмосфера, показвайки детски игри от различни части на света, като свързваща нишка между държави, народи и традиции. Якуп Фери превръща павилиона на Косово в цветно убежище от всекидневни сцени в стила на детски рисунки и абстрактни килими с мотиви, инспирирани от компютърна игра. На цвета, изненадата, яркостта и неочакваното преживяване разчитат австрийските художници Якоб Лина Кнебл и Ашли Ханс Шейрл, обединяващи различни материали, форми и експресии в един съвременен калейдоскоп.

На този фон българският павилион с национален представител Михаил Михайлов предлага чисто и смислено убежище от шума и историческите битки. Добре намереното място в близост до моста „Риалто“ и големите потоци от хора, но и закътано в малка градинка, удачно приема деликатните вглеждания и търсения на смисли в най-дребните и незабележими рутинни действия. Едно много достойно представяне.