Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

Есето „Антихристът“ Йозеф Рот пише през 1934 г., след като емигрира в Париж, когато Хитлер идва на власт. В него Рот обрисува визията си за предстоящите събития и съзира причините за упадъка на света както в повсеместната му технизация, така и в идеологиите на комунизма и на националсоциализма, но и във все повече ширещото се безверие и атеизъм. Предложеният тук откъс е началото на есето.

Написах тази книга като предупреждение и призив да бъде разпознат антихристът във всичките му форми на проявление.

„Колко самотен в такива времена е онзи, който държи само на духовното. За кого да пише човек, когато сред политическото джафкане и надвикване слухът е притъпен за фините нюанси… с кого да води научни диспути върху богословието, след като то е попаднало в ръцете на доктринери и фанатици, които като последен аргумент в подкрепа на своята правота призовават наемниците, конниците и оръдията. Започнаха гонения … въобразяват си, че с боздугани и мечове служат на християнството … Рим, великолепието на света, бе опустошено от наемниците – Господи, какви зверски инстинкти се вихрят в Твое име! В света няма вече място за свобода на сърцето…! Тогава умри и ти, Еразме!“

Стефан Цвайг, „Еразъм Ротердамски“

Антихристът е тук: така предрешен, че ние, които от години сме в очакване на появата му, не го разпознаваме. Настанил се е сред нас, в самите нас. А над нас тегне сянката на коварните му крила. Вече горим в ледената жарава на пъкления му поглед. Той вече протяга злодейските си лапи към нашите нищо неподозиращи гърла. Богохулният му палещ език облизва нашия свят. Огнените му нозе стъпват върху неустойчивите и леснозапалими покриви на нашите домове. Отдавна е посипал отрова в невинните души на нашите деца. Но ние не забелязваме всичко това.

Защото сме обзети от слепота, за която е писано, че ще ни завладее преди края на времената. Ние наистина вече не виждаме, отдавна не виждаме същината и истинското лице на онова, с което се срещаме. И ние като слепците имаме само имена за нещата от този свят, които вече не виждаме: Имена! Имена! Само звук без образ: кухо кънтящи одежди за невъобразими, сиреч безплътни и безжизнени явления. Тела ли са това? Сенки ли са? Слепецът не различава едните от другите. Ние, ослепените, не ги различаваме. На истинските неща даваме фалшиви имена. Кухи звуци кънтят в бедните ни глави, вече не знаем на кое какво име се полага. Не забелязваме форми, цветове, материи. Имаме само имена и названия за форми, цветове, материи. Тъй като сме ослепели, употребяваме неправилно имена и названия. Наричаме голямото малко, малкото голямо; наричаме черното бяло, бялото черно; сянката светлина, светлината сянка; пъстрото мъртво, мъртвото пъстро. И така имената и названията губят смисъл и значение. Положението е по-лошо от Вавилонското стълпотворение. Тогава са се объркали само езиците, едните не са разбирали другите, защото всички са наричали едни и същи неща по различен начин. Днес обаче всички говорят един и същ, но фалшив език, а нещата имат едни и същи, но фалшиви имена. Сякаш се строи нова, полегата Вавилонска кула, а слепите, които нямат усет за измерения, си мислят, че кулата е изправена и става все по-висока; и че всичко е наред, защото се разбират прекрасно помежду си… макар че говорят за форми, материи, цветове на нещата като слепци; сиреч имената, първоначално правилно съотнесени с явленията на този свят, те употребяват неправилно и превратно: извисеното наричат долно, а долното извисено; изправеното наричат паднало, падналото изправено. Защото слепецът не знае какво е извисено и какво долно. По време на Вавилонското стълпотворение объркани са били само езиците и слухът на хората. Все още е било възможно някои от строителите да се разберат помежду си с поглед, чрез езика на очите, които са огледалото на душата. Сега очите на хората са ослепени (а езиците са слуги, докато очите са господари в йерархията на човешките сетива). Как да вярва човек, че антихристът все още не е дошъл? И тъкмо тази вяра, тъкмо тази надежда е доказателство за нашата слепота. Защото – както на слепеца може да се внуши, че нощта е ден, а денят нощ, така и нас, ослепелите, могат да ни накарат да вярваме, че антихристът не е дошъл на този свят, че ние не горим в жаравата на неговия поглед и над нас не тегне сянката на неговите крила.

Но нашата слепота е по-лоша от обикновената физическа слепота, проявленията на която току-що приписахме и на себе си. Защото нашата слепота е такава, каквато може да причини единствено антихристът и за която вече казахме, че е писано тя да ни обземе преди края на времената. Пъклена слепота: макар да сме слепи, вярваме, че сме зрящи. Ние всъщност сме по-скоро „ослепени“ отколкото „слепи“. Не разпознаваме антихриста, защото той се явява в одеждите на дребния буржоа, в одеждите на дребен буржоа във всяка една страна. Представяме си според писанието, че той ще се яви със сатанинските си атрибути, ще има рога и опашка, ще куца, ще разнася воня на катран и сяра, с целия театрален реквизит, какъвто нашата детинска фантазия очаква за същества от този вид и произход. Човек не обича да си представя, че гибелта му може да бъде причинена от същество, подобно нему, равно нему, равнопоставено нему. Нашето себелюбие изисква в часа на окончателната гибел определена церемониалност. Антихристът обаче се опитва да ни надхитри. Явява ни се в скромните всекидневни одежди на дребен буржоа, с неговата лицемерна набожност, с неговия привидно безобиден стремеж към печалба и неговата възхитителна, дори възвишена отдаденост на определени идеали на човечеството, примерно: любов и вярност към отечеството, готовност да умреш за него, да се жертваш за общността, непорочност и добродетелност, почит към заветите на дедите и миналото, упование в бъдещето, преклонение пред парадни фрази от всякакъв род, с каквито обикновеният европеец е свикнал, дори е принуден да живее. С тази привидно безобидна маскировка дойде сега на този свят антихристът. Векове наред очаквахме внушителното му театрално появяване. Но когато той дойде не като разнасящ воня на сяра разрушител, а като разнасящ мирис на тамян богомолец; когато се кръсти и отдава чест едновременно; произнася „Отче наш“ и играе на борсата; слави човешките (и принизени до „буржоазни“) добродетели, за да ги съсипе; преструва се, че защитава европейската култура с оръжия, с които я унищожава; заявява, че ще почита миналото, и обещава бъдеще (защото знае, че след него не може да има такова); обещава да спаси човещината и човечеството и същевременно избива човеците – сякаш лъжовният език не знае какво върши пагубната ръка; и така, тъй като той дойде престорен и предрешен, ние не го разпознахме, антихриста.

Но аз го разпознах: разбрах, че това е той, когато в източната част на този загиващ континент обещава на работниците да ги освободи и да облагороди техния труд; когато в западната част на континента обещава да защити свободата на културата и издига фалшивите знамена на хуманността над покривите на затворите; когато в центъра на Европа (пространството между Запада и Изтока) обещава на един народ блаженство и благоденствие, а му готви война, в която той да загине; когато убеждава островитяните на Европа, англичаните, моряците на стария континент, да не обръщат внимание на онова, което може да се случи на него – как е възможно мореплавателите, синовете на континента, да бъдат убедени да не ги е грижа за съдбата на дома, в който са се родили; когато на синовете на европейските планини, на швейцарците, и на очарователно невинните деца на крайбрежието, на холандците, обещава благополучие и печалба, ако другите започнат да се избиват взаимно; когато насъсква жълти срещу бели, черни срещу жълти и бели; когато обещава на италианците мощта на Древния Рим, а на днешните гърци блясъка на Елада. Да, когато той лично, князът на преизподнята, отива във Ватикана и диктува сключване на изгодни договори… тогава го разпознавам, антихриста.

И макар той да има много по-голяма власт в сравнение с мен, не се страхувам от него – и ще се опитам да го разоблича.

* * *

Казахме вече, че антихристът се яви не с катран и сяра, както бяхме очаквали. Така перфектно бе подготвено идването му, че всички пъклени елементи бяха променени в привидно естествени, безобидни, земни. Ни най-малко не се опитваме да говорим в стила на тъпоумните защитници на мнението, че индустрията и техническата цивилизация са пъклено дело. Не! Много сме далеч от подобно схващане. Защото вярваме, че Бог ни е дал разума, за да проучваме, да задаваме въпроси, да търсим отговори и решения, да намираме все по-добри отговори и решения. Разумът ни е даден, за да облекчим с негова помощ тежкия труд на нашите ръце и за да се научим постепенно да живеем с вдигната глава, създадена по образ и подобие на Бог, с все по-високо вдигната глава, достигаща небесата, където да открие своя извисен и вечен първообраз. Когато човекът е бил прогонен от рая и обречен с пот на чело да засява земята, безграничната милост на Бога го е дарила – защото Той благославя и тогава, когато наказва – за дългия му път с пощадата на разума, за спомен от рая, искрящ спомен, скъпоценно камъче от безграничната корона на Божествената мъдрост. Божията милост е дарила човека с благодатта на разума, за да се смекчи и отслаби проклятието на труда. Само глупци и безумци могат да твърдят, че откритията и изобретенията са проклятие, че машините са порок. Порочно е обаче изобретения, открития, постижения на търсещия ум и познанието на човешкия дух да се определят и да се славят като победа, която човешкият разум е удържал над вечната тайна и мъдрост на безкрайното. Малко камъче до огромна скала: това представлява нашата способност да откриваме и изобретяваме пред мъдростта на силата, която ни направлява. Защото макар и (за кратко) да сме завладели небесните простори, не сме способни наистина да полетим. Както е пословично известно, че дърветата не могат да извисят ръст в небесата, така и човек не може да ги достигне. Няма да доживеем някой пилот да се превърне в ангел. Да, може да се каже, че колкото по-високо и по-далеч съумяваме да летим в небето, толкова повече то се отдалечава от земята. А като достигаме така наречената стратосфера, не вършим нищо друго, освен да пренесем нашата земност в сфера, която до този момент не е познавал никой земен. Тоест в известен смисъл сме пренесли горе земята; но не сме успели да смъкнем небесата долу. А ако бяхме способни да изкачим някаква – не зная как да я нарека – висота: небето постоянно би се отдалечавало от нас все повече и повече. (Нека схващаме това като образ. Нека си мислим, че същината на неведомата Божия премъдрост е да си остане неведома.) Та ние не знаем кое е горе и кое долу! Нали сме слепи! И когато, сляпо вярващи, сочим нагоре, изричайки името Господне, това може би всъщност съвсем не е горе. А глупостта на онези, които смятат, че са открили празнотата на небето, защото са го проучили с полети в стратосферата и не са открили там никакъв Бог, би била стократно по-голяма от слепотата на вярващите, които поглеждат нагоре, докато си мислят за извора и началото на своята вяра. Какво е горе? Какво е долу? Светът не просто е населен със слепци! И слепците са объркани! Някои от тях казват, че са мъдри, защото са открили познанието там, където са им посочили другите, нежадуващи познание слепи. А тъй като една част от слепите твърди, че Бог е „горе“, друга част от слепите поема „нагоре“ и не вижда там Бог и се връща и заявява, че Той не съществува. А не го виждат просто защото са слепи. Ако бяха зрящи, нямаше да е нужно да поемат по път, посочен им от техните слепи събратя. Човек не може да види Бог с очите си! Не може да го помирише с носа си! Не може да го чуе с ушите си! Не може да го пипне с ръцете си! Той неслучайно ни е дарил с пет сетива! Ако бе пожелал да го познаем по време на земния си живот, щеше да ни дари не с пет, а с хиляди сетива. Но ни е дал само пет. Навярно за да сме неспособни да Го познаем във времето на земния с живот.

И ето че във високомерието си някои от нас си въобразяват, че могат да Го отрекат само заради безсилието си да Го познаят. И си отмъщаваме заради строгостта Му. Тъй като ни е лишил от Своята милост да Го познаем, заявяваме, че Той не съществува.

Сред напълно слепите ние сме особени слепци, на които не може да се обясни по какво се различава денят от нощта.

Как обаче съумяхме да злоупотребим с разума си? И как стигнахме дотам, че този разум, който ни бе дар от Бога, единственият и последен спомен от изгубения Рай, ни доведе до безумие и порочно високомерие и до престъпни и фалшиви възгледи?

Не би било нито безумно, нито високомерно, нито престъпно да се възползваме от разума (както вече стана дума). Но докато го използвахме, някаква сила, която не сме способни да познаем с петте си сетива, трябва да се е настанила между нас и пощадата на разума, с който сме дарени, по такъв начин, че пощадата се е превърнала в проклятие. Мислили сме си, че все още разсъждаваме ясно и последователно, а вече сме били объркани. И не е било объркване като онова от времето на Вавилонското стълпотворение, а в известен смисъл объркване вътре в яснотата. И тази яснота също не може да се сравнява с фалшивата яснота, с която в пустинята странникът вижда фата моргана, приема я за действителност и крачи към нея, не! Самата действителност се е превърнала във фата моргана. И не изчезва във въздуха, когато я достигнем. Тя е материална, може да се пипне. И не уморените ни сетива са се поддали на заблудата, а свежите ни и отпочинали сетива. Докато сме се поддавали на заблудата, съвсем не сме били в някакво болестно или превъзбудено състояние, струвало ни се е, че сме в напълно нормално състояние. Невредим е бил разумът ни; будни са били сетивата ни; имали сме пред себе си ясна цел. И сме я достигнали. И все пак е било заблуда. Значи сме като странниците в пустинята, които си мислят, че наистина могат да достигнат фалшивото видение, което ги примамва; да се настанят в домовете и дворците, които не съществуват; да утолят жаждата си от изворите, които не са извори; да отдъхнат под сянката на палмите, които не са палми; да се насладят на плодовете, които не са плодове. Мислят си, че са утолили жаждата си, но са все още жадни; че са напълнили стомаха си, но са все още гладни; че имат покрив над главата си, но са все още бездомни. Така е: усещането за ситост все още е жажда и глад; домът ни все още е бездомност; и онова, което наричаме действителност, е все още заблуда – защото всичко, което наричаме познание, е лъжа. Мислим си, че пием от бликащи извори, а са всъщност пресъхнали кладенци, и те самите изпитват жажда.

Превод от немски Ана Димова