Разказът за изгубеното време. Разговор с Юлиан Жилиев
Какво означава „чист разказ“? Чист наратив извън автобиографичния разказ? Припомням си казаното от Бланшо: „без примес, без друго в него освен същностното – същността, която предава себе си на писането в онези привилегировани мигове, в които се прокъсва конвенционалната повърхност на битието“. Или с думите на Пруст: „самите ни фрази и епизодите трябва да бъдат направени от прозрачната субстанция на най-хубавите ни минути, когато сме вън от реалността и настоящето; от такива циментирани капки светлина (трябва да бъдат) стилът и фабулата на една книга“. Впрочем това „чисто време“ у Пруст са възвърнати усещания, преобразувани в територия на въображението. В този смисъл романовото пространство в „По следите на изгубеното време“ е ясно структурирано: откъм „страната на Германт“ и откъм „страната на Суан (или на Мезеглиз)“, обединени накрая в „отново намереното“ или „преоткритото“ време. В статията си върху стила на Флобер Пруст определя композицията на романа си като „очертана с широк разтвор на пергела“ и недоволства, че някои прибързано гледат на произведението му като на сбирка от спомени. После уточнява, че за преход от един план към друг е използвал не някакъв факт, а това, което е намирал за по-чисто, по-ценно като връзка – един феномен на паметта. И добавя, че „разказвачът, който казва „аз“, невинаги съм аз“. [...]