Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

Разговор на Рафаел Перол с писателката Ани Ерно

Френската писателка Ани Ерно получи Нобеловата награда за литература за 2022 г. заради „смелостта и клиничната проницателност, с която разкрива корените, отчужденията и колективните ограничения на личната памет“. Предложеният тук разговор, посветен на творчеството ѝ, е от 2014 г.

Искам да започнем този разговор с въпроса: „защо пишете“? Определяте книгите си като „автосоциобиографични“, потопени в личните ви спомени. Но от книга на книга – от „Мястото“ към „Годините“ – сякаш изграждате колективна социобиография на всички нас. Признавам си, че сте ме карали да проливам сълзи и не съм единствената. Ани Ерно, защо ме карате да плача? Търсен ли е този ефект?

Не, не съм искала да разплаквам никого. Пиша за неща, които ме вълнуват отдавна, по теми, въпроси и болки, които психоанализата би определила като „непреодолими“ – когато става дума за смъртта на бащата, на майката, за аборт, за чувство на срам… Тези неща ни убягват и аз се опитвам да ги извадя на бял свят, но по начин, който да не е само личен. Искам да ги извадя от мен самата, да се вгледам в тях и да ги обективирам.

„Обективирам“ е твърде голяма дума, тя означава да се дистанцирам от онова, което се случва. Не търся някаква емоция, макар че всъщност изхождам от нещо, което би могло да се нарече емоция. Често се обръщат към мен с поръчката да напиша някакъв текст. Но аз не мога, това е прекалено голямо насилие, по този начин ще тръгна от нещо, което не е чак толкова важно, а писането е важно за мен, там всяка дума е от значение. Винаги тръгвам от силно усетеното. Така започнах романа „Събитието“, историята на един нелегален аборт. С този разказ времето се задвижи и ме повлече въпреки волята ми. Сега знам, че съм била решила да отида докрай, по същия начин както на двадесет и три години скъсах документа си за бременност…

Тъкмо това се опитвам да покажа чрез писането. „Това“ е нещо много силно за мен, без да мога да го определя… Може би тъкмо от този пласт от емоции и скърби – а не толкова, уви, от щастието – произтича моето писане. Ето защо може би аз ви вълнувам.

Книгите ви, вашето писане, предизвикват реакции, не само сълзи, но и множество питания, желание за комуникация и съпричастност. Ала искам да се върна към един ваш израз – „да отида докрай“. В тази идея се крие твърде голяма радикалност…

Когато използвах израза „да отида докрай“, не мислех за някаква форма на радикалност, по-скоро това е желанието да се задълбаеш в нещата, за да измъкнеш оттам думи. Колкото и голяма да е опасността, колкото и дълбоки да са трудностите, съпътстващи текстовете, аз приемам да се спусна в мрака и да завърша книгата. Разбира се, докато пишех първата си книга – „Празните дрешници“ – все още не бях в това състояние на духа; книгата беше вик, никой не знаеше какво пиша, имах непомерна свобода. Едва по-късно със следващите текстове волята „да отидеш докрай“ придоби смисъл. В „Мястото“ например. Цели десет години исках да напиша за моя баща и нашата раздяла заради следването ми, за промяната на социалната ми среда, но не можех да намеря формата. Опитите, които правех, не ме удовлетворяваха. Изпаднах в небивала ситуация, защото не можех да отида докрай в желанието си да разкажа за моя баща и за тази раздяла. Осъзнавах опасността, която представлява този начин на писане. Той силно противоречи на онова, което се очаква да прочетеш за един баща. Но пак повтарям, имах потребността да стигна докрай, и то под тази форма.

В избраната от вас форма има някакво тайнство, придаващо своеобразие и сила на вашето творчество: тя не се вписва в желанието да кажеш „аз“, а в някаква по-обща съвкупност; все пак не друг, а вие избирате това „аз“?

В началото не знаех дали да използвам „аз“, или „тя“. Направих няколко опита с „тя“, но ми се струваше, че самата аз ставам персона от роман, не се чувствах в кожата си. Трудно е да се признае, но за да избера, играх на ези и тура! Продължих с „аз“ и забелязах, че вече не мога да се върна назад. Поне по онова време този „аз“ бе „азът“ на биографичния роман. Реших, че ако романът бъде издаден, ще мога да се прикривам зад факта, че този „аз“ носи поне име, различно от моето. Но всъщност това „аз“ не беше някакъв измислен персонаж, днес бихме говорили за „автофикция“. След което дойде писането на „Замръзналата жена“, ключов за мен текст, където моят „аз“ е още по-нерешителен. Трябва да призная, че читателите и читателките не се объркаха, атакуваха ме, книгата се възприе като разказ и анализ на реален опит.

С „Мястото“ извърших скок към един още по-експониран „аз“ заради невъзможността ми да говоря за моя баща, ако това не бъде реален разказ. Само истината бе достойна за живота на моя баща, за раздялата между него и мен: инак романът би се превърнал в допълнително предателство. Трябваше да се потопя в свят, който моят баща обичаше, но който, за сметка на това, го презираше, тъй като татко бе работник и дребен търговец. Аз пък бях преподавателка по френски език, която трябваше да препредава на учениците си култура, изцяло чужда на тях, което също си беше форма на предателство. И да се напише роман за всичко това, вече бе върховното предателство. Затова трябваше да бъда в истината, да се служа с истинен „аз“.

Говорите за „фактично писане“, в което няма нито състрадателност, нито лиризъм, определящо е желанието да се придържате максимално до нещата, възможно най-близко до реалността. Така думите сякаш се превръщат в неща, в камъни, които подреждате едни до други. Човек има чувството, че не чете книга, а нещо от реалността, с която сте се сблъсквали в живота си.

„Мястото“ е книга, която пренасочи моето писане и ме накара да си задам редица въпроси: каква е връзката ми с този живот, който вече не е? Какво истинско мога да сторя? Какво е мястото ми в текста? В литературното поле? По отношение на читателя? Някога си мислех, че читателите принадлежат към едно малко и образовано малцинство, че това са привилегированите в културата, че им давам да видят живот, който е „под“ литературата. Винаги се озовавах на определено „място“ с книгата си, но аз не исках това да е някакво „пломбирано място“ спрямо моето съществуване, което не е нито особено, нито чак дотам своеобразно. Не възнамерявах да пиша в стила на „Славата на моя баща“ на Марсел Паньол – този тъй „красив“ разказ – а имах желание нещата да се „явят“ – нито висши, нито нисши, а фактични. Така, може би без да искам, срещнах множество читатели и читателки, които са имали усещането, че това е тяхната история, техният живот.

Майка ми почина няколко години след излизането на „Мястото“. Писането, използвано в този роман, се отпечата в мен и прерасна в по-сетнешното писане на „Една жена“. Като отново ме водеше същият въпрос: как да пишеш за майка си? Ето и моя отговор в книгата: „Трудно начинание. За мен майка ми няма история. Тя винаги е била тук. Първият ми порив, заговоря ли за нея, е да я фиксирам в образи, без понятие за време: „буреносна“, „жена, която изгаряше всичко“, за да извикам сцени, в които тя се явява…“.

Това означава ли, че на всяка цена сте искали да избегнете ролята на „пломбиран писател“? Начинът, по който карате реалността да бликне, да се види и чуе човешкото, има ли своята политическа страна?

Мисля, че писането е във всички случаи политически акт. Изобщо не вярвам, че то е невинно занимание – не говоря за момента на писането, а за резултата – не можеш да пишеш и да не очакваш отзвук: то предизвиква действие, книгата има влияние върху съзнанието и несъзнаваното у хората. Ала никога не съм мислила какъв вид действие предизвикват моите текстове.

Писането няма едно и също значение в различните периоди в моя живот, ето защо е трудно да се дефинира какво, като цяло, означава да пишеш. Когато бях на двадесет и две години, написах текст, който никога не бе публикуван; но и тогава да пиша за мен означаваше да получа достъп до по-висш и по-дълбок живот, да се изградя като признат писател, да сторя онова, което би било най-добро за мен: да напиша книга. Понятието за политическо действие дойде, след като прописах и видях какъв ефект би могло да има всичко това: имах усещането, че заради моята книга хората са осъзнали нещо. В отделни мигове ме обземаше усещането, че е време да се сблъскам, каквото и да ми струва това, с някой личен проблем – като чувството за социален срам например, нещо, което можех да преодолея само чрез писането. Затова актът на писане сам по себе си е нещо тайнствено, но и най-важното за самата мен.

Отново във вашия случай ви е водило желанието да „отидете докрай“. Това не придава ли някаква „бруталност“ на писането ви? Искате да наричате нещата с истинските им имена, както в „Обикновена страст“. Не е ли това политически поглед към нещата?

Мисля, че има две основни оси, определящи политическия аспект на моите текстове: първо, всичко, което засяга социалното място – „привилегията на рождението“, както са казвали някога, фактът, че мястото, в което сте роден, обуславя целия ви живот. Второ, всичко, което засяга жените, фактът, че си жена. Дълго време страдах, че съм част от втория пол („Замръзналата жена“), че не проумявам мъжкото господство. А писането е естествен начин да се възстанови равновесието – не казвам равенството. Сиреч да пишеш, без да се грижиш какво „трябва“ да пише една жена. Така написах „Обикновена страст“.

Как гледате днес на книга като „Мястото“, четири десетилетия по-късно?

Не аз съм тази, която трябва да съди за книгата. Мисля, че е все още актуална. Интересът, който преподавателите ѝ засвидетелстват, щом разглеждат този текст в клас, е показателен; явно книгата служи като трамплин, дава възможност да се даде думата на учениците, извежда на бял свят социални проблеми. А ако въпросът е: има ли промени в нашето общество, незасегнати в книгата – ще ви отговаря, че не съм сигурна. Културните разделения и трудностите, които изпитват децата, идващи от доминирани социални прослойки, за да използвам терминологията на Бурдийо, прие различни форми, но не се променя.

Какво точно е влиянието на социолога Пиер Бурдийо върху вашето творчество?

Това е дълга история. Не съм писала заради Бурдийо, желанието за писане у мен датира от по-рано. Но през 70-те години, когато се поставяше под въпрос цялото общество и образованието, от която бях част, прочетох „Наследниците“ и „Възпроизводството“, книги, които наистина извършиха у мен преврат. Носех вътре в себе си една книга още от смъртта на баща ми, която не можеше да намери своята форма. Тогава си казах: „значи не съм наследница, аз съм студентка със стипендия и трябва да пиша“. Ето какво дължа на Бурдийо. След което прочетох „Практическият усет“ и всичките му останали книги, като всеки път имах усещането, че чета неща, които са безспорни в научен план. Защото той не само разшири полето на познанието, но и в същото време ни донесе форма на освобождение. Даде ми силата да изкажа онова, което дотогава не бе прозвучало в литературата. Нещо, което винаги ме е подкрепяло, без да се чувствам на висотата на неговия философски размисъл.

Това, което казвате за Бурдийо, означава ли, че с негова помощ постепенно се е заличило онова чувство за предателство, за което споменахте в началото на разговора?

По някакъв начин ми се струва, че да, благодарение на писането. Някои мои книги – „Мястото“, „Срамът“ – по някакъв начин „въздадоха справедливост“. Но книгата има своите предели: Сартър или Камю (мисля, че Камю) казваше, че една книга не може да стори нищо срещу смъртта на едно дете. И ако говорим за действие, то в писането го има чувството за безпомощност.

Все пак през последните години публикувахте „Дневник извън“ или „Външният живот“ – фрагменти от съществуването, които улавяте в скоростния влак или на касата в супермаркета. По този начин излагате на показ един свят, който обикновено не се показва.

Излагам го, но дали това е достатъчно? Отделям писането от онова, което наричам „реален ангажимент“. Често реагирам на неща, случващи се в актуалността, но в същото време си казвам: „С какво помага една статия?“

Превод от френски Тони Николов