Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

С легендарния британски китарист Норман Бийкър, който ще свири с триото си в София и Пловдив през декември, разговаря Цветан Цветанов

Норман Бийкър (род. 1950, Манчестър) е едновременно колос на тази музика, която през последния половин век и повече наричаме „британски блус“, и неуморен пътешественик, за когото голямата световна сцена и малките клубове из Балканите са еднакво важни. А на голяма сцена през различни десетилетия е свирил с хора като Клептън, Греъм Бонд, Бъди Гай, Би Би Кинг, Ерик Бърдън, Чък Бери и Алексис Корнър. Също така за по-дълго време – с Джак Брус (от средата на 80-те до смъртта на басиста на „Крийм“) и Крис Фарлоу и Ван Морисън (до ден днешен). След повече от пет декади в блуса продължава да прави турнета из цяла Европа, по време на пандемията беше доста активен, доколкото условията го позволяваха. Първата си китара получава още на 7-годишна възраст, когато след инцидент остава прикован на легло за цели 18 месеца.

През 1994 г. Бийкър е организатор на паметния концерт по повод 10-ата годишнина от смъртта на Алексис Корнър, който става традиционен и още същата година събира отново Джими Пейдж и Робърт Плант за първи път след разпадането на „Лед Цепелин“. Известна е фразата на Би Би Кинг: „Норман е един бял Фреди Кинг“. Студиен китарист с разпознаваем почерк, записвал цяла плеяда класици на блуса, Бийкър е не по-малко разпознаваем и като певец и автор на своя оригинална музика. В София и Пловдив ще свири с триото си на 7 и 8 декември – в „Сингълс“ (НДК, вход А4) и в „Би Боп Кафе“ – по покана на радиофестивала „Аларма Пънк Джаз“, където вече имаше едно участие в квартет през 2018 г.

Господин Бийкър, нека започнем с въпроса, който е задаван неуморно от десетилетия и чийто отговор винаги е… същият, но и нов: какво е блусът?

За мен блусът винаги е бил в начина, по който свириш, а не в това какво свириш. Ако вземем за пример албума на Би Би Кинг Midnight Believer, в който всички песни са написани от Джо Семпъл и Crusaders… – без Би Би Кинг това си е джаз албум, но с него е блус албум, въпреки че песните са едни и същи. От значение е какво влагаш в изсвирването на дадена песен. При мен е същото – независимо дали свиря на джаз или на рок фестивали, хората веднага усещат блуса, защото това е моят език и е почти невъзможно той да не излезе на преден план.

Различен ли е блусът за вас днес, след преоткриването на западноафриканската музика, откъдето тръгват корените му, а и с цялостното отваряне на света към далечни и непознати културни традиции, които също са един вид блус?

Всеки следи и слуша различни музики през живота си. И особено когато седнеш да пишеш песен, натрупаните влияния и познания се оказват много полезни. Но не го правиш съзнателно, обикновено тези моменти изплуват съвсем естествено и непреднамерено. Особено когато пишеш много песни, неминуемо минаваш през различни култури, които оставят своя отпечатък върху теб. Същевременно, ако напишеш нещо, което да звучи прекалено „африканско“ или „японско“, хората по-трудно биха го приели, отколкото ако просто оставиш тези елементи да се пречупят през твоята собствена музика. Ето, питат ме: „Кой е любимият ти китарист?“… Ами милиони са. И сигурно съм научил от всекиго по нещо, без обаче да се замислям кое точно от кого съм взел. Помня, че веднъж свирихме с Ерик Клептън и няколко дни по-късно го чух как изсвири нещо, което звучеше в моята стилистика. Веднага го поднесох: „Аха, това си го откраднал от мен“… На което той отвърна: „Хайде сега, какво се оплакваш, а от мен знаеш ли колко хора крадат?“… Което си беше много добър отговор.

Но едва днес можем да си дадем реална сметка какво всъщност са напипали хора, като Хендрикс например, създавайки своята автентична музика в онези години, без да имат теоретичното знание кое откъде идва.

Да, наскоро слушах една група от Нигерия, в която имаше 20 перкусионисти, хавайска китара, саксофони и наистина блусарски вокали – едно от най-драматичните и странни неща, които съм слушал някога. По никакъв начин не може да се класифицира като блус, но си беше точно… блус. Също като при Отис Тейлър с всичките му странни инструменти – неговата музика си е един наистина тъмен блус. И аз самият, когато пиша песен, гледам да не е просто стандартната 12-тактова блус схема, а да прокарам емоцията и през други пътища. А в моите песни блусът е до голяма степен и в текстовете – обичам да пиша за това, което се случва тук и сега: не по политическия начин, но с мисъл за начина, по който живеем в съвременния свят.

Звукът (на китарата) никога не лъже в крайна сметка…

„Китарата не лъже“, да, много хора мислят, че това е моя песен, защото я свиря вече толкова много години, но всъщност е песен на Тони Джо Уайт. Веднъж, като се видяхме с Тони Джо Уайт в Лондон, той ме попита: „Какво прави моята песен, как е днес?“. Защото толкова много сме я свирили – и с моята група, и с Крис Фарлоу, с когото често завършваме концертите си точно с нея.

Едно от най-важните сътрудничества във вашата кариера е с Джак Брус. Със сигурност имате и много истории за него, които да разкажете.

Една от любимите ми е как по средата на един концерт, докато свирехме и бяхме изпаднали в бясна импровизация, той се приближи до мен и ме попита: „Норм, а коя песен свирим в момента?“. Групата беше наистина виртуозна и бяхме изпаднали в такъв авангарден джаз, че аз бях единственият скучен човек на сцената, който помнеше коя песен свирим… Джак беше много забавен. Повечето от историите, които сме преживели, дори не мога да ги разкажа, защото това може да ми навлече и неприятности. Той имаше такова едно смущаващо чувство за хумор – например свирим в Атина и той се провиква: „Здравейте, тук е почти родният дом на цивилизацията!“. Или в Карлайл близо до шотландската граница: „Здравейте, почти шотландци!“. Понякога беше трудно да се работи с него, беше много краен. Имали сме велики моменти, както и някои наистина лоши. Той беше непредвидим и това съм го казвал на много хора: да свириш с Джак Брус беше като да започнеш концерта от биса, когато човек дори не може да си представи, че може да се отиде още по-далеч. Той е човекът, повлиял върху музиката ми в най-голяма степен – по всякакви начини: и като писане на песни, и като крайност.

Разкажете ни за турнетата си из Балканите – те станаха няколко през последните години. Имате дори концертен албум, записан и издаден в Белград.

Обичаме да свирим на много и различни места, които до този момент не сме познавали достатъчно добре. И виждаме колко много значи това за хората. Английската и американската публика далеч не е толкова ентусиазирана, колкото публиката тук. Разбира се, финансовите реалности са различни, но това, че по́ на Запад всичко е по-добре платено, съвсем не означава, че трябва да се свири само там. Ние сме нещо като блус мисионери и дори да е по-трудно в някои страни и градове, нуждата и желанието да стигнем до тези хора си остават… Винаги е приключение да отидеш на ново място. Не знаеш дали ще грабнеш вниманието на публиката, дали ще го задържиш... За музиканти на нашата възраст ми прави впечатление, че на Балканите имаме доста млада публика, докато в Англия основно свирим пред хора, с които сме израснали в едни и същи години с музиката на Джон Мейъл. Когато Желязната завеса падна, свирихме за първи път в Москва, а също и в бившата Източна Германия, което си беше наистина незабравимо изживяване. Човек не трябва да свири само там, където се чувства сигурен – в Австрия, Швейцария или Германия в нашия случай.

Този път идвате в София и Пловдив с трио. Кое е по-специфичното като усещане за вас в този камерен и първичен формат?

Странно е, защото когато сме повече хора в групата, е и много по-лесно да се създават песни в по-модерна и съвременна блус стилистика. Но в един момент почувствахме необходимост да излезем с по-суров звук, като през 60-те, и да свирим просто блус по добрия стар маниер на групите от онова време. Не сме го мислили като история с продължение, но стана така, че записахме албум като трио и установихме, че това си е нова и много добре звучаща група. Разни организатори започнаха да ни канят точно като трио, а това беше формация, която създадохме за забавление. Триото е с доста по-китарна ориентация. Когато сме квартет с Ник (Ник Стийд, б.а.), пианото наистина хваща и очарова публиката. Или когато Ким (Ким Нишикауара, б.а.) е с нас, вниманието на слушателите е приковано върху него и саксофона му. Лично аз никога не съм бил кой знае колко голям фен на трио формациите за китара, бас и барабани. Знам, че от устата на някой като мен, израснал с музиката на „Крийм“ и Хендрикс, това звучи налудничаво. Но пък сега се връщаме към триото и имаме много какво да кажем с този суров звук.