Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

„Свидетели сме на революция и запалените забрадки са нейният символ.“ Четири гледни точки към случващото се в Иран

Съпротивата на тялото

Пегах Ахмади е родена в Иран. Тя е поетеса, преводачка и литературна критичка, живее в Кьолн.

Всяка съпротива започва с едно ясно „не“. С отказ. Днес в Иран тази съпротива залива градските сцени и площади. Масовите протести в дните след убийството на 22-годишната Махса Амини от иранската морална полиция показват, че имаме работа с въстание, в което жените играят небивала досега водеща роля. „Жена, живот, свобода!“ е един от основните лозунги на демонстрантите. С него те тръгват срещу правителството, което над 40 години чрез заплахи, контрол и насилие използва женското тяло за своя разрушителен ислямско-националистически дискурс. За пръв път в иранската история на социалните протести този лозунг замества лозунга „Хляб, работа, свобода“.

Това, което се случва днес в Иран, несъмнено е резултат от феминистката борба на жените, които в последните три десетилетия понесоха всички видове насилие и потисничество. Иранските жени изричат ясно „не“, еднозначен отказ. Тази смела съпротива е изразена чрез техните тела. Знамето на въстанието са разветите свободно коси. И аз предусещам, че ще изгори всичко, което през годините е прикривало тези коси и тази идентичност. Жените горят забрадките си и танцуват край огъня. От пепелта – надяваме се – ще се въздигне свободата.

Свалянето на забрадките е израз на движение, което през последните години спорадично набира скорост, а днес се разширява. Днешният огън е продължение на огъня, в който се самозапали млада жена в знак на протест срещу забраната да присъства на футболния стадион. Това е същият огън, който осъди на смърт друга млада жена, защото е искала да защити тялото си от мъжа, опитал се да я изнасили.

Женското тяло е тема, която постоянно се отхвърля, отстранява и наказва, и тъкмо затова тялото и косата са политически. Днес се появяват първите рисунки, в които косите като символ на женския суверенитет покриват картата на Иран.

Феминистките протести в Иран възникнаха не само въз основа на теорията, но и като последица от дългогодишното насилие и потисничество. Следователно те не са само израз на гняв, а и на рефлектиращо самосъзнание. Жените демонстрират със своите тела, ала едновременно с това свързват исканията си със социалните и политически искания на иранския народ и все повече мъже ги подкрепят. Организаторите на тези демонстрации са в голямата си част от по-младите поколения ирански жени и мъже, които вече не приемат традиционните забрани в обществото.

От солидарност с иранския протест жени в различни страни по света си режат косите, като че ли по този начин трябва да бъде отрязана една трагична част от историческия опит… Протестите в Иран днес са достигнали такива мащаби, при които няма връщане назад към предишната ситуация. Дори и народното въстание да бъде потушено, то възвести нова глава от историята на Иран.

Страх от свободната жена

Абдел Хаким Урги е роден в Алжир, преподава ислямска теология във Висшето педагогическо училище във Фрайбург, автор на статии и книги.

Да изгориш публично забрадката си е нечувано деяние. До днес непознато в историята на исляма. Фактът, че все повече ирански жени във все повече градове се осмеляват да го правят въпреки риска от побой, сълзотворен газ, арест и дори смърт, показва, че сме свидетели на революция и запалените забрадки са нейният символ.

Ала още през 1890 г. един юрист от Египет обяснява, че разпространеното по негово време покривало няма нищо общо с исляма. Касим Амин (1865–1908) пише в монументалния си труд „Освобождението на жената“, че забулването не е предписано от религията. През 1928 г. теоложката Назира Зайнадин от Ливан публикува книга, в която обявява забулването за погрешно, защото нарушава богоугодното равенство на половете и накърнява достойнството както на жената, така и на мъжа.

През миналия век популярността на забрадката в мюсюлманските общества намалява, а през 70-те години тя вече е периферно явление. Забулени ходят малко на брой предимно по-възрастни дами. Във всекидневието на Северна Африка силно се усеща влиянието на колониализма и Запада. Ала през 1979 г. започва възходът на политическия ислям, първоначално с шиитската революция в Иран. Религиозните властови претенции са подкрепени от строги предписания за облеклото. Като реакция на ислямската революция тогавашните владетели на кралство Саудитска Арабия започват да пропагандират сунитския ислям в неговата ултраортодоксална форма. Тяхната цел е реислямизация в духа на VII в.

Съществуват различни видове забулване. Бурката, разпространена днес в Афганистан и Пакистан, е строга форма на пълно забулване – със ситна решетка за очите. По същия начин черният никаб, комбиниран с дълга дреха, оставя свободен само тесен прорез за очите. На Запад се говори за забрана тъкмо на бурката и никаба. Не само в европейски страни като Франция и Белгия съществува такава забрана, през 2017 г. тези два вида са забранени и в Мароко, а критично мислещите мюсюлмани ги приемат като отличителни знаци за ултраконсервативност. В Северна Африка жените, които носят бурка или никаб, са наричани „черни врани“.

В Иран, Ирак и Ливан днес е разпространен чадорът. Дългото до земята покривало прикрива тялото, но оставя лицето свободно. Химарът пък е подобно на мантия покривало, което най-често е до талията и може да бъде в различни цветове. Хиджабът също се среща в различни цветове и стилове.

Покриването на женските коси днес предизвиква спорове сред мюсюлманските религиозни общности, преди всичко защото забрадката може да бъде свободно избрана или насилствено наложена. Феминистките на Запад обичат да се представят като защитнички на забрадките. Те подозират всяка критика срещу исляма, включително и срещу забрадките, в ислямофобия.

В Иран жените протестират не само заради предписанията за облеклото. Техните протести са насочени срещу многобройните форми на религиозно оправдано потисничество. Още преди четири години се стигна до демонстрации срещу политическия ислям и неговите символи. Многото жени, които днес рискуват своя живот, изгаряйки забрадките си, са сигурни, че смъртта на Махса Амини не е нещастен случай, тя е типична за религиозно-политическата система, в която живеят. Огънят е драстично послание към моллите: „Вижте, ние се освобождаваме от покривалото, защото то е символ на политическия ислям и на половия апартейд!“.

Жените в Иран се съпротивляват на религиозните водачи, които искат да контролират телата и умовете им. Теологията, която служи за оправдание на това господство, е безпощадна и не е готова на никакви компромиси. За моллите жената без забрадка – независим индивид, е заплаха за общността на всички мюсюлмани. Затова трябва да бъде принудена да носи забрадка или да бъде убита в името на колектива от вярващи. От създаването на ислямската република до днес нейните водачи злоупотребяват с религиозните повели, за да оправдаят политическото насилие. С това те провокираха не само жените да се освободят от забрадките, но и мъжете да поставят под въпрос мнимите религиозни предписания.

Все повече ислямски теолози се съмняват, че забулването на жената е религиозно задължение. Забрадката е продукт преди всичко на мъжката доминация. Тя се използва, за да се редуцира жената до сексуален обект, който трябва да бъде защитен от инстинктите на мъжа. Зад това обаче стои не нещо друго, а страхът от свободната жена. Време е ислямът да се освободи от този страх.

Още повече че в онези стихове от Корана, които би трябвало да се отнасят до покриването на тялото, не се споменават пряко нито главата, нито косите. В Корана не се споменава принудата за носене на забрадка.

Жените вдъхновяват мъжете

Амир Хасан Чехелтан (род. 1956 г.) е ирански писател, живее в Техеран.

Ако най-смелите импулси за това движение идват от жените, то е, защото жените от десетилетия са жертви на атентати с киселина, жертви на серийни убийства, жертви на дискриминационно законодателство и на значителни социални ограничения. Жените са два пъти по-често безработни в сравнение с мъжете и само една пета от тях печелят от участието си в стопанския живот. От няколко години много жени свалят забрадките си в публичното пространство, ала едва в последните дни това индивидуално решение се превърна в мощно всеобщо движение. Жените свалят забрадките си и се изправят срещу силите на реда. Тяхната смелост вдъхновява мъжете на Иран.

Ако преди 44 години викът „Аллах-у акбар!“ е изиграл важна роля за падането на режима на шаха, то ключовият лозунг на настоящото движение е „Жена, живот, свобода!“. Защото в Иран в продължение на десетилетия беше забранен почтеният, достоен живот – както на жените, така и на мъжете. Живот, чийто извор са жените.

Който лишава жените от желания от тях начин на живот, той упражнява форма на насилие. Насилието, в каквато и форма да се прилага, прави обществото стерилно и думата „жена“ в лозунга е насочена срещу насилието като причинител на безплодие. Трябва да добавим, че обществото е уморено от непоносимия живот в постоянна криза. На персийски „жена“ и „живот“ често се произнасят на един дъх. Тази връзка символизира живота. Наистина от жената започва животът.

Жената в иранската култура в никой случай не е слабо същество. Ролята ѝ на майка я превръща в най-силния член на семейството. И в своето начало иранското революционно правителство зависеше при всички избори от жените, за да се стабилизира. По онова време то насърчаваше жените да участват активно в обществения живот. Това поощрение към социално участие събуди известни очаквания, които ислямският режим не можеше да изпълни. Дълго време правителството искаше да отстрани жената от обществената сцена и да я заточи между четири стени. Приписват ѝ като основна роля нейната изначална задача да е майка, от години подчертават голямото значение на раждаемостта и високия прираст на населението и с всички сили ги насърчават. Ала иранското общество е достатъчно зряло, за да не се поддава на това настойчиво агитиране.

Досега един важен проблем в страната оставаше нерешен. Не се вижда оптимистична перспектива за бъдещето. Условията на живот през изминалите четири десетилетия подхраниха чувството на застой, безнадеждност и несигурност. Всички пътища са блокирани и ние виждаме безпрецедентната пропаст между обществото и правителството. Днешното движение обхвана обществото в цялата му широта. То няма харизматични ръководители, не е организирано и не се ръководи от отделна група. Може би в това са слабостите му?

Голямата политическа цел

Ширин Ебади е иранска правозащитничка и носителка на Нобеловата награда за мир. Тя е първата жена съдия в историята на Иран.

Изпитвам смесени чувства. От една страна, съм щастлива, че толкова много хора са на улицата и търсят правата си, от друга, съм покрусена, защото много млади хора изгубиха живота си. Куршумите отнеха бъдещето им.

Досега жените винаги са били на първа линия във всички протести, защото те най-много страдат от този режим. Омъжената жена не може да пътува без писмено разрешение от съпруга си. Стойността на една жена е наполовина по-малка от тази на един мъж. Ако аз и моят брат претърпим злополука, той ще получи двойно по-голямо обезщетение от мен. Свидетелските показания на един мъж тежат колкото показанията на две жени. Един мъж може да има до четири жени и да се разведе с всяка от тях по всяко време с всякакви основания. За една жена разводът е много по-труден и в някои случаи невъзможен. Мога да изреждам още много примери. И всичко това се случва в страна, в която над половината от студентите са жени. Напълно нормално е, че тези жени не приемат ограниченията.

Те са информирани за законите и наказанията, които ги очакват. Ала не виждат бъдеще за себе си в един Иран, управляван като ислямска република. Интересно е, че баби се присъединяват към протестите на своите внучки. Родители се присъединяват към своите деца. Пенсионерки призовават за протести. Това показва, че протестите обединяват различни поколения.

В Иран не съществуват политически свободи и свобода на изразяването. Това е причината в иранските затвори да лежат най-малко 2000 политически затворници. Корупцията е изключително висока. Инфлацията е над 30% и с всеки изминал ден иранската валута продължава да губи от стойността си. Вместо парите да отиват за благосъстоянието на населението, те се използват за оръжия в Йемен, подкрепа за „Хизбула“ в Ливан и режима на Асад в Сирия. Заради политиката на режима Иран е най-изолираната страна в региона. При тези обстоятелства по-скоро би било чудо, ако никой не протестираше.

При досегашните протести винаги ставаше дума за специфични искания и потребности на населението. Протестите през 2009 г. бяха срещу фалшификациите на президентските избори. През 2019 г. хората настояваха да спре повишаването на цената на бензина. Днес обаче става дума за голяма политическа цел: режимът трябва да си ходи.

Всяка санкция отслабва режима. Имам предвид санкциите, които вредят на правителствения апарат, а не такива, които отслабват икономиката и вредят на населението. Последните със сигурност не са особено ефикасни. Вижте как Европа конфискува имуществото на приближените на Путин. Защо не се конфискува имуществото на Хаменей и неговите хора, както бе направено с имуществото на руските олигарси? Това никога не е било прилагано по отношение на Иран. Ще напомня, че иранският режим подкрепя Путин във войната му срещу Украйна.

Текстовете са публикувани в „Цайт“, „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, „Нойе Цюрхер Цайтунг“

Превод от немски Людмила Димова