Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

Ето, сякаш имам в ръката си вълшебно стъклено кълбо. Като го разклатиш, вътре завалява истински сняг. И се виждат малки фигурки.

Аз и брат ми сме на село. Зима е. Навалял е дълбок сняг, през който дядо е разчистил пътечки. Ние сме на четири години, обули сме дебели плетени гащи, влизаме и излизаме от къщата, не ни свърта. Баба каза, че довечера е празник, и от сутринта заседна край печката. Праща ни да ѝ донесем ту орехи, ту паница ошав, ту няколко глави чесън, ту от шарения боб, ту буркан с лозови листа, ту наниз сушени червени чушки, дето са закачени на стената в малката пристройка с двете стаички и пещта. Във втората, вътрешната стаичка спи вуйчо, и той е тук. Но той спи до късно. Вуйчо е ученик в техникума „Киров“, ние много му се зарадвахме, като дойде с рейса вчера. А той веднага си украси стаята, пусна от тавана жички с разноцветни лампички, включи ги в контакта и лампичките замигаха като в лунапарк. А пък във външната стая, онази с пещта, спят двете стари баби. Ама те изобщо не спят, ами все седят в тъмното на леглата си и приличат на страшилища.

Докато ходим по пътечките в снега, се разминаваме с котараците. Те са пет на брой, ние вече можем да броим до пет, колкото са пръстчетата на ръката, и отдавна сме ги преброили. Котараците ни стигат до кръста и малко се плашим от тях. Добре че дядо излиза на стъпалата на къщата и вика: пррус, бе, пррус! И те избягват, разлитат се в пет посоки.

Ето че и вуйчо става. Излиза на двора гол до кръста и се търка със сняг. Той тренира в техникума джудо и после ни е обещал да ни покаже някои хватки. Ние го дърпаме да ходим да нахраним магаренцето в плевнята. Той грабва кофата с пожълтелите нарязани ябълки и се запътваме натам. В плевнята е тъмно и мирише на мишина. Насипваме ябълките в ясличката и магаренцето започва сладко да ги хрупа, като ни гледа с голямото си добро око, а ние през това време го галим по меките бузи.

После, за да не се пречкаме на баба, докато тя приготвя яденето за довечера, дядо ни вика да ходим с него за хляб. Фурната е чак на другия край на селото и трябва да се облечем хубаво. Нахлузват ни дебели плетени шапки, от които косата започва да ни сърби и ни връзват на устата по един шал. По пътя дядо среща различни хора и с всеки от тях се спира да си приказва. Докато го чакаме, ние с брат ми правим снежни топки и ръцете ни накрая се вкочанясват. На връщане е по-лесно, защото дядо е натъпкал три самуна хляб в мрежата. Хлябът пари. Той пак спира да си приказва, но ние през това време чупим през дупките на мрежата от хляба и ядем, а ръцете ни се стоплят.

Дните през зимата са къси. Когато се връщаме с хляба, е започнало да се стъмва. Казват ни да доведем двете стари баби от пристройката в голямата стая на другата къща, където е сложена масата. Ние отиваме при тях и започваме да ги дърпаме. Полека, чедо, викат те, но се надигат и започват своя поход с малки миши стъпки, а тояжките им почукват на цимента, баба Марийка, свита като кука, и баба Дена, изправена като свещ, и двете облечени в черно, с черни забрадки, покриващи белите им коси. По гърба на баба Дена пълзи малка бяла плитчица.

Най-сетне сядаме на масата. Дядо налива в две чаши вино, за себе си и за вуйчо, а на нас ни дава да си натопим показалците и да ги оближем. Баба Марийка казва:

– Жечке, да кажем молитвата!

– Мамо, децата са тук! – сопва ѝ се баба. Но баба Марийка започва да шепти нещо, което ми звучи странно, хем са нашите думи, хем не са. Различавам в шепота и името на вуйчо, той се казва Христомир.

Двете стари баби отдавна ги няма. Баба и дядо и тях ги няма. И вуйчо го няма. А и такива големи котараци никога после не видях. Но онази Коледа на село я има. Потънала в злато, ливан и смирна. Затворена във вълшебното стъклено кълбо, което, като го разклатиш, вътре завалява истински сняг.