Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

„Сеч и меланхолия. Литературна анкета с Ани Илков“, Боряна Владимирова, издателство „Боян Пенев“, 2022 г.

Жанрът литературна анкета в българското писмовно поле е с богати традиции. Отдавна, още от 1895 г., когато проф. Иван Шишманов задава знаменитите си въпроси към Иван Вазов и Алеко Константинов, превърнали се в сакрални (едва ли има български писател, неотговарял им). Литературна анкета прави проф. Михаил Арнаудов с Пейо Яворов и Кирил Христов, Спиридон Казанджиев с Йордан Йовков, Иван Сарандев с Емилиян Станев, Вихрен Чернокожев с Радой Ралин, Мариана Фъркова с Александър Геров, Кирил Гоцев с Христо Фотев, Георги Гроздев с Генчо Стоев, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева и Георги Мишев, Светлозар Жеков с Кирил Кадийски, Николай Димитров с Владимир Зарев, Антония Велкова-Гайдарджиева със Светлозар Игов… Институтът по литература на БАН удържа традицията. Първият избор е поетът Ани Илков, разговоря Боряна Владимирова. Заглавието на анкетата е изцяло в духа на Ани-Илковото писане – „Сеч и меланхолия“. Седем разговора с човек и творец, когото Боряна Владимирова определя като „див петел и елен едновременно“. И уточнява: „Ани Илков е свръхерудиран, провокативен и див човек“.

Епитетът „див“ се повтаря и ми е ясно защо: Ани още в началото на анкетата слага маркер, за да се знае: „аз съм селско дете“. А селското дете е диво дете, необуздано, първично – аз също съм селско дете и знам, че е така, живял съм го. Важен маркер е тази искреност, защото тя е, която задава тона на разговора – малко троснат, малко предизвикателен, малко грубичък. Човекът, написал „Сбъркали сте километъра, комуняги!“ и въвел в тукашното литературно поле съкращението „Е.С.М.“, не цепи басма: „Хората са естествено лоши“; „Мразя образованието“; „Повечето от поетите са пияници или във времената назад – злоупотребители с различни изкуствени средства“; „[Н]ашият край трябва да го приемем за просташки край“; „Старческата мъдрост е фалшификат, измислица“; „Сега е по-добре […] да си по-скоро хитър и не много умен. Хитър и глупав едновременно. Това е време на чудовищни несъчетаемости и гротески. Това е сегашното време“; „Бих им сложил четири ноздри, дяволски опашки, сатанински рогца… Бих ги лишил от сексуално здраве и дори от сексуална определеност (тия страшни закани са към комунистите – М.Н.); „Винаги побеждават простаците“; „Колко странен е един поет днес? Обичайно е шушумига“; „Следващото поколение олигави с азовите си лирически умения – от техния аз и досега по небето текат слуз и слюнки“… И накрая, за да си дадем сметка не само за тона и съдържанието на анкетата, но и за характера изобщо на творчеството на Ани Илков: „[П]исането не идва от боговете, от доброто начало. Писането идва от телесно-злостното начало; началото на насилие и доминиране […]“. По парадоксален начин писането като агеластично раблезианство…

Четейки това, оставаш с впечатление, че за Ани Илков писането и особено поезията е не благодат, а по-скоро проклятие. Да, той има поетични предпочитания: „Харесвам само Гео Милев и Смирненски“, както и Георги Рупчев, когото смята за гениален (абсолютно вярно). Не скрива литературните си митарства, говори за стиховете си, но тръпка му е науката, защото съревнованието е обективно: „И къде е силна Нобеловата награда? Тя е изключително силна там, където можем криво-ляво обективно да премерим. Тя е много популярна в научните среди на физиците, награда по физика“. Ала Нобелът по литература: „Аз например ръмжа, че не са я дали на Кормак Маккарти […] Виждате ли колко е несправедливо?“. Литературата всъщност се оказва място на неправда, нищо почтено… Но от друга страна: „[М]исля поезията като едно възможно отърваване от този свят, от тегобата, че светът е такъв и че въобще тази форма на съществуване ни се налага“. Литературата едновременно като спасение и позор, награда и наказание…

Ани Илков е най-радикалният жив български поет, истински следовник на Константин Павлов (за когото има книга). „Сеч и меланхолия“, литературната анкета на Боряна Владимирова, затвърждава тази радикалност…