Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

„Анна. Допълнена реалност. Репетиция“, режисьор Катя Петрова, актриса Линда Русева, автор Майя Праматарова, сценограф Тита Димова-Вантек, премиера 11, 13, 17 ноември 2022 г.

„Какво е театърът днес, след като очевидно не може да променя действителността? Зона на предчувствие, място на защита или територия на споделена отговорност...“ Този цитат от Майя Праматарова, макар и по повод работата на Оскарас Коршуновас[1], бих използвала да опиша конструирането на независимия спектакъл, който имаше своите засега само три представления в софийската галерия „Кредо Бонум“.  

Като зона на предчувствие (Репетиция). Писането на текста, кандидатстването за субсидия (с подкрепата на Национален фонд „Култура“) и работата на екипа започват преди войната в Украйна. Но ние, зрителите, сме потопени в нея, отделни реплики и предмети отключват непрестанни и търсени асоциации: студът и страхът в мазето, черното облекло на актрисата, вратата с формата на изправен гроб – една условна и въпреки това непреодолима граница.

Когато Ахматова преживява звездни мигове в Париж с Модиляни или в Петербург с Гумильов и елита от кабарето „Бродячая собака“, тя все още е част от Сребърния век в руската култура. Декадансът с неговата еуфорична аура проблясва в пространството на галерията чрез сребърно сако, златна рокля, червени пера… Но разказът е спомен след „години със стиснати устни“, със знанието за всичко, което могат да донесат една революция и две войни. Портретът с изискания профил на Анна в синьо (цвета на тъгата?) е на фона на руини от сграда – може от ХХ век, но може и от 20-те години на XXI век.

Актрисата в раздаващото се изпълнение на Линда Русева заличава границата между свои думи, стихове на Ахматова и откъси от нейни и чужди писма, за да загубим представа за конкретна личност и конкретно време. Тя няма възраст, няма собствена форма – готова е да се излее в различен калъп: от поза за фотосесия до грохналост, от Коломбина до „Веселата смърт“, от рисунка до синя птица. Актрисата репетира живота. А така нареченият „философски параход“ с емигрирали интелектуалци преди сто години е репетиция за следващия кораб днес.

Като място на защита (Анна). Защо сега, каква ни е тя на нас? Само с малко име, с руския му начин на изписване, с тази огледалност на две букви. Рядък случай на космополитно мислене в българската драматургия, когато не сме взрени в пъпа на своето периферно съществуване.

Следиш предпазливо гледната точка – дали не е симпатия към „тази бездарна страна, където дори светлите подвизи са само стъпала към безкрайни пропасти“, както ужасен ще изпее друг руснак[2]. Не, Анна в този смисъл е без националност, една „безделница“ между Париж и любимия Петербург, между поезия и преводи, любови и падения. Както няма такава и героинята от предишната пиеса на Праматарова „Бяло върху бяло“, макар да става дума за Емили Дикинсън. Тяхната родина е езикът им, гласът им, през които преминават наблюдението и болката на света – спасеният език. Актрисата драска и записва непрекъснато върху листове или във въздуха, рови в телефона. В „епохата на страх и сенки“, където „тъгата дебне отвсякъде“, само поезията осмисля замяната на видимото със сънувано и въображаемо.

Като територия на споделена отговорност (Допълнена реалност). Покрай Ахматова все си мисля за онова, което като неизречен упрек по думите му усещал Пастернак: „А ти защо остана жив, как оцеля?“. Струва ми се, че спектакълът дава своеобразен отговор на този въпрос – Анна не оцелява, а се разтваря. В не-битие.

На сцената виждаме духа на убити, починали или напуснали – дървените небоядисани ковчежета с малки латерни като урни с праха им; реката от черен найлон, която напомня също чували с трупове, пътища към лагери и тъмните води на Сена и Нева.

Историята на Анна в представлението свършва рано, твърде рано в нейния противоречив живот. Тя е сред онези, които няма да тръгнат с кораба. От спектакъла при привидната му кабаретна игривост лъха тревожност, страх, болка и гняв – ами ако мултиплицираме нейния образ и съдба в множествено число с днешна дата?