Петя Александрова е магистър по кинознание в НАТФИЗ (1985), доктор на науките, професор в Нов български университет. Член на ФИПРЕССИ и СБФД, автор на книгите: „Мъките на заглавието. От словесен до кинообраз“ („Просвета“, 2006), „Изгубени в гледането. Бариери пред аудио-визуалните медии“ („Рива“, 2011), „Преходни истории за култура и комуникации“ (НБУ, 2015). Сценарист е на телевизионни предавания и документални филми.
Аз съм от бейби бумърите и за моето поколение пиесата на Ибсен „Куклен дом“, по-популярна като „Нора“, едва ли има нужда от представяне. Дори помня спектакъла от 1975 г. на Любен Гройс с Цветана Манева на пловдивска сцена. В по-ново време съм гледала постановките на Крис Шарков, Стоян Радев, Бойко Илиев... Премиерният спектакъл на Тимофей Кулябин в Народния театър обаче не търси мен като публика, макар че определено има с какво да ме впечатли. Неговият авторски екип е от друго поколение, основно милениали... [...]
„Какво е театърът днес, след като очевидно не може да променя действителността? Зона на предчувствие, място на защита или територия на споделена отговорност...“ Този цитат от Майя Праматарова, макар и по повод работата на Оскарас Коршуновас, бих използвала да опиша конструирането на независимия спектакъл, който имаше своите засега само три представления в софийската галерия „Кредо Бонум“. Писането на текста и работата на екипа започват преди войната в Украйна. Но ние, зрителите, сме потопени в нея... [...]
Хубаво е непрекъснато да си спомняме блясъка на Световния фестивал на анимационния филм в миналото, за да понасяме по-леко увеличаващите се трудности, с които се сблъсква днес. Предишната година това беше пандемичната ситуация, тази към нея се добави войната в Украйна. Защото и сред филмите, и сред гостите се усети липсата на традиционно силното руско присъствие. Въпреки това учудващи са енергията и жертвоготовността на организаторите да реализират срещата на анимацията с публиката. [...]
Колкото и по традиция жизнеутвърждаващо събитие да е Световният фестивал на анимационния филм, напоследък не му върви. От една страна, пандемичната ситуация стеснява пространството на всяка културна проява и провеждането му „на живо“ във Варна се сведе до малката Зала 2 на Фестивалния комплекс със символично присъствие на гости и скромно наличие на публика. От друга, киноиндустрията с новоприет закон и правилник към него все още не функционира като производство, дейности и финансиране. [...]
