Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

Грузинският музикант Лаша Чапел в разговор с Цветан Цветанов за старата градска музика на Тбилиси, за смелостта да смесваш традиция и авангард и за чувството към дома

Лаша Чапел (Чхапелия по паспорт) е феномен на новата грузинска музикална сцена – първо, със собственото си име като електророкендрол трубадур в продължение на няколко години, макар вече да се дистанцира донякъде от този период, а понастоящем и с проекта си „Тамада“ – сценичен пърформанс, смесващ по атрактивен начин песни на грузински със съвременна електронна денс музика, комична хореография и дори прогресив рок. Тамада, нека припомним, в Грузия се нарича този, който вдига тостовете, сиреч важна обществена фигура, пресъздадена на сцената в леко комичен план – Лаша е едър брадат мъжага, който на концерти излиза „по домашному“ чорлав и с шарен халат и има излъчването на по-млада версия на героя на Джеф Бриджис от „Големият Лебовски“. Важна част на проекта са и сюрреалистичните клипове със същия персонаж на фона на истории за отрупани трапези, квазифолклорни сюжети и един танцьор, когото мнозина от почитателите на Националния балет на Грузия „Сухишвили“ веднага ще разпознаят.

На големите фестивални сцени Лаша излиза с китариста си Лексо Ратиани, само 20-годишен, но изключително талантлив, попил от традицията на Завинул, но и от съвременните музикални жанрове. Влиянията от „Уедър Рипорт“ и прогресив рока, които могат да се чуят на концертите на „Тамада“, не идват само от Лексо. Самият Лаша е излизал на сцената в съвместен проект с виртуозния пианист Георги Микадзе и американския китарен гуру Дейв Фюджински. От десетина години Лаша Чхапелия е познато име на клубната електронна сцена първо в Рига, а после и в Берлин. В София се появи в есенния цикъл концерти на „Аларма Пънк Джаз“ като участник в програмата Liveurope за изгряващи артисти.

Преди „Тамада“ имате успехи в областта на така наречения електророкендрол, имате и немалко добри песни на английски. Но как и кога Лаша Чапел стана Тамада на сцената?

Един ден просто осъзнах нуждата да създавам грузинска музика. По това време живеех извън Грузия – десет години в Рига, в Берлин, за кратко в Испания и Австрия… Като млади винаги ни влече по-западният звук, но сякаш именно извън Грузия осъзнах, че цял живот съм бягал и съм се криел именно от тази персона – Тамада, която е зреела у мен. Разбира се, страхувах се в началото, особено когато ходех да свиря в Грузия – беше си риск дали ще сработи. Намерих сили в себе си и се получи.

Грузинското пеене не е шега работа. Подхождайки към една толкова богата традиция, човек трябва да е внимателен. Кое беше най-трудно в началото?

Грузия е малко или повече консервативна страна и пази ревниво традициите си. Но аз не се хвърлих в „големия фолклор“, а се съсредоточих върху нещо много по-специфично – градския песенен фолклор на Тбилиси, който има много общо дори с арменската традиция. Когато хората в Грузия искат да слушат традиционна фолклорна музика, те искат точно това и… по-добре да не им я пипаш. Аз обаче смесих стила на старите градски песни с електронна музика. Защото за мен времената, в които живеем, са времена на малките местни фолклорни традиции. Светът вече познава „големите фолклорни традиции“, така че днес по-скоро идват времената на Тбилиси, на София, на характерното и интересното, което идва от специфични малки места и носи очарованието на локалното.

Понеже споменахте арменската традиция, във вашия начин на пеене се долавят сходства с начина, по който пееше Дживан Гаспарян. Той остава в историята като един от най-великите инструменталисти на нашето време, но понякога и пееше. И вашето пеене по нещо напомня именно на неговото.

Да, защото Тбилиси обединява всички тези традиции – в Тбилиси арменското пеене се среща с грузинското. Арменската традиция е оставила своя отпечатък върху културата на Грузия. Имаме сходно светоусещане, макар езиците да са различни, а в крайна сметка сме и съседи, нормално е да споделяме общи неща.

„Тамада“ стъпи убедително на сцената не само музикално, но и с толкова завладяващи видеоклипове, които сякаш живеят свой паралелен живот. Традициите в киното в Грузия, знаем, по нищо не отстъпват на певческите. Ще ни разкажете ли и за този аспект на творчеството ви?

Върнах се от Берлин в Грузия заради пандемията. Вече трета година съм в Тбилиси. И не съм съжалил за това решение нито за секунда. Когато започнах проекта „Тамада“, хората сякаш започнаха бързо да ме забелязват. Като че ли в Грузия, без да го съзнават или казват гласно, явно бяха имали нужда точно от подобен пърформанс. И когато той се появи, те го прегърнаха. Още в началото много си паснахме по отношение на вижданията ни за изкуството с режисьора, с когото заснех първите си два клипа. Творческото му име е Ави Мусаифи, млад е и има наистина оригинални виждания.

Тези видеоклипове са сюрреалистична смесица от много и различни пластове, светове, изкуства…

Винаги много разговаряме с режисьора преди заснемането на всяко видео – за грузинската история, за моя вътрешен свят, за неговия, за много неща… Но не само режисьорът – целият екип е най-добрият, който човек може да си пожелае: и хореографът, и сценаристите, и танцьорът, когото „откраднах“ от Националния балет „Сухишвили“ – казва се Давид Чанишвили и е един от солистите им. Хората в Грузия обичат танца, а той наистина знае как да танцува модерно – без да се страхува от някои нови движения, които биха били пречка за по-консервативните танцьори.

Вие също имате сериозно присъствие в тези „кратки филми“ – сякаш умишлено малко в периферията, но всъщност вписан точно където трябва.

Да, не обичам да съм в центъра, но определено съм там.

Танцът е важна част и от сценичния живот на „Тамада“. На концерта в София останах удивен как група млади, красиви момичета, които се оказа, че работят в Грузинското посолство у нас, танцуваха през цялото време, дори и след концерта.

Самият аз много обичам да танцувам, докато свиря. Обичам да създавам и среда, и настроение за танцуване, което обяснява и любовта ми към електронната музика. Днес това може да се постигне само с един лаптоп – в клуб или в собствения ти хол – без да е необходимо да имаш барабанист или перкусионист.

Проектът „Тамада“ борави с наследството на старата градска музика на Тбилиси, но вие сте носител на повече културни традиции – семейството ви е от Абхазия. Доста сте пътували, от друга страна, пък и доста пътувания ви предстоят. Чувството за дом и принадлежност ли е по-силно като творчески импулс, или пътуването?

Роден съм в Тбилиси и съм израснал там, но винаги са ми казвали, че домът ми е другаде. Това понякога поражда гняв, защото вече 30 години не мога да отида там, откъдето казват, че съм, и не мога да усетя това чувство за дом, където да се чувствам спокоен и на мястото си. Пътуванията, от своя страна, са градивни за изкуството ми. Усещането, че нямам дом и постоянно съм на път, ме тласка към откриване на още и още нови неща. За музиката е полезно, макар да съзнавам, че в личен план това не е съвсем така. Винаги съм смятал, че е трудно да се развива и човекът, а и цялата страна, ако е в позицията на жертва. Окупацията е нещо неестествено, което спира развитието, но човек трябва да ѝ противостои, на първо място, в съзнанието си – не можем винаги да искаме помощ от някого отвън. Това е, на първо място, голяма вътрешна борба, която е непрестанен процес.

Къде се намира Лаша между черния хумор и съкровеното?

Има две основни положения – не мога да създавам музика, в която да няма някакъв сарказъм или поне хумор, и също така не мога да пиша музика, в която да няма и известна тъга или болка. Мисля, че в крайна сметка съм постигнал добър баланс между двете и това е донякъде оптимистично. Текстовете ми говорят преди всичко за начина, по който аз самият се чувствам по отношение на обществените нагласи и т.н. Самоиронични са. И са опит да бъда честен и откровен в различните ситуации, пред които животът ме изправя.

Къде се виждате след пет години?

Развил проекта „Тамада“ по най-добрия начин. Имам големи планове. Всичко, което съм постигнал до момента, също беше резултат от план в главата ми, който се осъществява успешно до момента. Но смятам, че всичко ще се развие много, много добре.

Кой е любимият ви тост?

Импровизираният. Този, който идва от сърцето и на момента, а не нещо, което вече е било написано някъде.