Лято в Острец
Пътеписни фрагменти от дневника на писателя, обвеяни от непрежалимата скръб по неговата дъщеричка Ането. Публикувани в „Спомени“, издателство „Български писател“, 1971 г.
12 юли
По една стръмна пътека излязохме на върха и спряхме задъхани в манастирската градина. Зелениковец. Една малка бяла църква. Стар гроб. До кръста ръждива тенекия. Върху нея наредени кутийки от вакса вместо кандила. Гора от сливи, ябълки, орехи, лешници. Трима горски човеци – калугери при скита „Св. Йоан Предтеча“ – излязоха от дебрите, повикани от гласа на камбаната. Единият носи голяма стомна с вода от Владишката чешма. (Един държавник, като пил от нея, рекъл на Илариона: „Тая вода има дъх на букови корени“). Калугерите са почернели и зачервени. Те слизат от Велики Преслав, където са били събрани на курбан овчарите от високите планински поляни.
Край нас се надига велика гора. Бели вековни букови дървета. Шум от вятър, който люлее върховете, шум от балкански бистри ручеи, които падат и се бият с камъните. Налягахме на поляната. Над нас се понесоха близки бели облаци. Една пчела се завъртя над главата ми… Целия ден, преди да издъхне, моята рожбица пя като пчелица. То беше трогателно малко и не знаеше още да охка и пъшка. Като змия, хвърлена в огъня, душата ми се гърчи и не може да изгори. Къде ми е милата сенчица? През зимата една вечер вървях по улицата. Падаше сняг. Под електрическите крушки се лутаха невидими снежинки, а по земята тичаха черните им сенки като пчели. Аз водех за ръчица малката Ани и не знаех колко съм честит. Сега виждам.
Балканските върхове са покрити с трева, меко заоблени. Насреща се редят като момци, хванати да играят вечерно хоро: Здравчинец, Въшкав Преслав, Мезличът, Поленец, Горлето, Велики Преслав, Вълчови поляни, Малкият купен, Дълги дял, Момина могила. На места гората пълзи до самите върхове и мята отгоре им тъмнозелена черга.
В тази планина е господарувал някога „дивният Крали Марко“, „всеславянската слава“. Предания, дошли от мрака на вековете, разказват: там е Марковата пещ. Вътре юнакът е мятал и пекъл огромни хлябове. Златни сипеи… По тях пълзи една главоломна пътека. Надясно са Крали-Марковите кръстци. А къде са му нивите? От столетни букове ли е връзвал снопи? Подир Кръстците идва Амбарица – оловнозелен масив. Там великанът е насипвал своето жито. Зад Амбарица се вижда Харманът, където е препускал Шарколията около стожера. През този харман минава пътеката и слиза в селото на книжовния Крали Марко – Иван Вазов. На запад едно проядено от пороища място – Платнишките ярове (Платник – сакуля – чувал). След Амбарица надясно върви планинският гребен Куманица. На четири часа се намират Маркова воденица и Маркови трапези. От тия „трапези“ юнакът е хвърлил боздугана си подир турците, които похитили неговата сестра. Боздуганът паднал на Куманица и пробил Дупката. Целият край се разтресъл и бликнала вода.
Що ще Крали Марко под буковата сянка на Средния Балкан?
Някога горите били пълни с рогачи. Другари на овчарите, „божи пратеници“. Народът вярва, че елените носят благополучие и спохождат само ония овчари, които имат чисти сърца. И до ден днешен тука се срещат самотни сърни и мечки.
Вечерно озарение на Крали-Марковата държава. Върховете пожълтяха. Високите бели дървета замръзнаха. Мъртви. Засвириха щурците. Докато вечеряхме, насядали на тревата в църковния двор, единият калугер с жадни очи следеше троянската зехтин-сливовица. Несговорно живеят манастирските братя от скита. Додето слизахме надолу, ме споходиха нерадостни мисли. Някога от манастирите излязоха патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, Паисий… В прозрачната вода на реката играят пъстърви. Светулки. Когато минахме през Орешак, нощта настъпваше хладна, планинска. От това село са слезли родителите на дарения български учен и прекрасен човек проф. Спиридон Казанджиев. Малките села раждат големи хора. Къде се крие оная светлина, която се разгаря в душата на творческата личност? В дъбовите гори? Под сенчестите орехи? В очите на тия грохнали от труд майки?
18 юли
Горещи черни камъни. Шум на вода, която пада в дълбоките вирове, вода, която слиза от най-високия връх на легендарния Балкан. Една кола се блъска в тъмнината и пълзи под Юмрукчал. Надвесени над река Видима, ние хвърляме въдиците и ловим водни птици – пъстърви, поръсени с жълточервени капки. Вървяхме нагоре, докато превали пладне. Огромният връх е близо. Лежи спокоен, като великан, заспал сред букаците преди хилядолетия. Челото му е посивяло, веждите опърлени. Конецът почва да трепери и бързо потъва в студената вода. Тънката тръстика се огъва. Пъстървата се мята върху камъните като заклана кокошка и умира бързо от ударите, които сама си нанася. Предсмъртен трепет – последната милувка на живота.
Докато стоях над един вир надвечер и чаках другаря си, изведнъж водата се раздвижи и една риба изхвръкна нагоре. Потъна, пак запляска и продължи да се мести с ръченица към брега. Дигнах се да видя какво става. Подир малко със силен замах пъстървата изпляска пак и падна върху камъчките на отсрещния бряг с отворена уста. Една тънка черна змия се виеше, захапала рибата през кръста. Явно беше, че змията е много по-слаба от своята жертва, защото и на брега пъстървата я понесе във въздуха, дълго се бори и размахва черния камшик, докато най-сетне тупна омаломощена. Змията се протегна и спокойно зачака края. Тя знае, че трябва да изкара пъргавата си жертва на сухо и да я задържи, докато издъхне. Реших да се намеся. Хвърлих един голям камък върху змията, ала не я улучих. Принудих я само да изтърве плячката си. Тогава стана нещо чудно. Полумъртвата пъстърва стремително излетя нагоре, описа една дъга и падна сред вира. Змията с досада се върна подире ѝ.
Занесохме една кошница пъстърви. Нощта беше тъмна. Горите забучаха. Сблъскаха се зловещи бързи светкавици без гръм. За миг се разкриха старопланинските върхове и страхотно величие. Една безумна надежда напълни душата ми с вълнение: през тая нощ Бог ще доведе милата сенчица на покойната ми дъщеричка. Ще я видя. Тя ще стои пред очите ми само един миг, докато трае светкавицата. Блъсна ме студен влажен вятър. Падат редки невидими дъждовни капки. На осемнайсети май, през нощта, в креватчето си моето дете заспа неспокойно своя последен сън. Две очи следяха всяко негово движение, всяка въздишка падаше като камък в майчинското сърце. Кога съм заспал, не зная. Насън ми се яви съдбата. Зловеща нощ. Мрак. И аз възлизам по една дървена стълба. Някой ме повика. Обърнах се. Една ръка, излязла от тъмнината, ми подаде нещо, загърнато в книга. Бързо разгърнах книгата и намерих вътре един голям чер зар – колкото орех. Наместо точици по неговите четири страни видях издълбани бели кръстове. Обхвана ме ужас. Строших зара с пръсти и го хвърлих. Тогава надойдоха и ме окръжиха много хора. Видях покойната си майка, влязоха братята ми. Пробудих се и първата мисъл, която мина през ума ми, беше: съдбата хвърли зара и на него беше изписан бял кръст. На другата нощ праведната душица отлетя и ни остави завинаги.
Ние сме пътници към другия свят. Отвъд ще пристигнем с продънени обуща, грохнали, с напукани от огън устни, с равнодушни сърца. Ще ни посрещнат ли ония, които някога бяха наши деца, плът от нашата плът? Ще чуем ли техните гласове? Ще имаме ли сила да им разкажем за страданието, което ни погуби?
Смири се, гордий човече! Ти знаеш, че твоята радост е отровена, че смъртта те е захапала като оная черна змия през кръста и те носи на брега да издъхнеш.
Трифон Кунев ме срещна подир смъртта на детето.
– Животът иска да направи от тебе стомана, затуй те хвърля в тоя огън.
Уви, човешкото сърце не е желязно! В огъня то се превръща на пепел.
21 юли
Мъртвите очи на чудното момиченце. То ни беше гостенче. Сега вече ми се струва, че сме имали дъщеря насън. Сутринта влязохме да си го видим. Шест часа то беше прекарало мъртво с отворени очи. Тия очи ни чакаха. Писалката, с която пиша, се превърна на свят предмет, защото неговите ръчички са я стискали. На запустяло, пресъхнало речно корито заприлича нашият живот. Няма я живата вода, която течеше буйно, весело. Какво ни остана? Горчивата библейска истина: в поте лица твоего снеси хлеб твой, дондеже возвратишся в землю, от нею же взет си, ибо землю еси и в землю отидеши (Бит. 3:19).
Надвечер се разшетахме по ведрите ливади. Слънцето падна зад планината като стара жълтица. Натоварихме с дяда Вълка една кола сено. Някога подавах на баща си тежки житни снопи. Зърното се ронеше и влизаше в пазвата ми. Кога беше то? Звънци. Щурци. Птичи гласове. Биволи слизат от гората. Нощта напълни с мрак урвите под Марагидик. Над плочените черни покриви се яви вечерен дим. Едно момиче с ръченик, бяла риза, босо прави вилеци (купчини слама). Балканското слънце е почернило страните му. Земята диша с влажна гръд. Дъждовната капка намери коренчето и на най-прегорялата тревичка. Небесно милосърдие.
Старият ходи под ябълките развълнуван. Гледа клоните. Говори на дървото като на човек. Колко е благородно плодното дърво! То ражда и дава всичко на човека и на птицата даром. Една пречудна работилница поема земните сокове и ги превръща на круши, на сливи, на ябълки.
28 юли
Гръмотевица падна в моя дом. Сърцето ми е като оная почерняла пръстена кадилница, за която говори в едно свое стихотворение Иван Бунин. Въглените бяха живи. Сега са почернели и угаснали. От съдбата получих един билет, за да вляза и видя нечувано представление. С радост чаках да се отвори вратата на театъра. Но когато посегнах да вляза, вратарят ме спря грубо: „Контролата на твоя билет е откъсната и ти нямаш право да влезеш!“.
Когато ида на другия свят, душата ми ще тъгува за „скучните земни песни“ – славеевите звуци на Моцарта и магесното вино на хубавия стих. Лежах през пролетта в малката стая и слушах през отворената врата как шумят липите. Вечерен говор достигаше до ушите ми. Изведнъж по радиото зазвуча Моцартовата „Ми бемол мажорна симфония“, менуетът. Тогава изтръпнах. Ами ако там няма неземни гласове и звуци? Ала на малкото креватче с разперени ръце и розови устни (рязани с паричка) спеше моята дъщеря – здрава и зачервена. Донякога мъничкото сърце, в което тече моята кръв, ще стане голямо сърце. То ще бъде наследник и ще поеме земните песни, които са вълнували кръвта на неговия баща. Моят копнеж ще се пренесе в поколенията и ще стане безсмъртен…
29 юли
Вела: Не мога да гледам към небето, защото ми се струва, че душичката на Ането се носи като сенчица в облаците. (Когато напиша името му – сълзите ми започват да текат.)
3 август
Подир пладне се появи небесна артилерия. Пороен дъжд. Гръмотевица. Марагидик разтърси тъмнозелената си грива като млада кобила, чула гласа на далечен жребец. Рукнаха порои. Спуснаха се от горните ливади наквасени косачи. Невести в мокри ризи и вили на раменете. Отгоре, където е малката воденица, потънала в дълбоките царевици, се понесе глухо бучене.
Когато дъждът престана, селяните наизскачаха и се натрупаха на брега да видят как ще придойде реката. Остречица пристигна бавно. Нейните жълти води нахълтаха в сухото корито. То почна да ги пие като жаден бивол. Големите камъни останаха като малки острови сред разпенената балканска стихия. Затракаха водениците. Сребърните триони се врязаха дълбоко в плътта на старите трупи. Планинските върхове се избистриха, огромни и чисти – приготвиха се да посрещнат звездите.
Докато падаше дъждът, стоях под един вековен орех и слушах симфонията на дъжда. Капки падаха на главата ми.
Слёзы людские, о слёзы людские! (Фьодор Тютчев)
Предвечни шумове, сподавен шепот. Кой стои наведен над мене и сълзите му капят?
1938 г.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук