Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

През декември 2022 г. в Музея на хумора и сатирата в Габрово бе открита изложбата „Кой е Сава Попов? Отключването на един архив“. Съпровожда я и едноименната чудесно оформена книга на Антон Стайков и Свобода Цекова, куратори на изложбата, реконструираща живота на основателя на в. „Стършел“ и автор на книгата „Хитър Петър“.

Кой е Сава Попов и защо знаем толкова малко за него?

Антон Стайков: Писател, редактор, вестникар, роден и живял в България през миналия век. Автор на „Дяволите в зимника“, издадена през 1938 г. от Филип Чипев; основател и редактор на в. „Стършел“ през 1940–1941, заедно с Илия Бешков; автор на книгата „Хитър Петър“, издадена през 1958 г. Редактор в сянка на хиляди страници текстове във в. „Литературен фронт“ между 1958 и 1973 г. Човек, срещал се и работил с едни от най-важните фигури на своето време в областта на литературата и изкуството – писатели, художници, издатели…

Свобода Цекова: Той е от многото забравени личности, които имат своя принос в облагородяването на българската културна среда. Има различни причини да бъде забравен, една от тях е в неспособността на обществото ни да вижда и описва по-сложни картини на живота, с повече събития, планове, действащи лица и нюанси. Това е проблем на настоящето, който впоследствие става проблем с нашите общи спомени.

А.С.: Може би е резултат от масираното, умишлено или не, унищожаване на архиви, от тяхната недостъпност и оскъдното, стилизирано представяне на културната ни, и не само, история в книгите, учебниците, музеите, медиите.

Как получихте архива на Сава Попов? Какви бяха първите ви намерения, след като го прегледахте? Разкажете за процеса по „отключването“ му.

А.С.: През 2019 г. дъщерята на Сава Попов Антонина се свърза с нас. Попита ни искаме ли да видим архива на баща ѝ, запазен на един таван. Спомена, че той е създател на в. „Стършел“, автор на „Хитър Петър“ и „Дяволите в зимника“. Сетих се, че книжката с дяволите, нарисувани от Бешков, ми беше любима като дете.

С.Ц.: Когато се озовахме на тавана на къщата в село Горни Лозен, видяхме пакети и кутии. Не бяха нахвърляни, а поставени, внимателно опаковани и надписани. Беше странно – дори нямаше много прах. И друг път сме попадали на архиви, обикновено е болезнена гледка, в този имаше нещо оптимистично – в начина, по който беше подреден, прозираше надеждата, че някой ще го открие, отвори, прочете…

А.С.: Но този архив се оказа пъзел без мострена картина, върху която да подредим парчетата. Информация за Сава Попов нямаше в библиотеките и държавните архиви. В Уикипедия фигурира географ със същото име, живял години по-рано. Помислих си, че ще открия неща покрай „Стършел“ и „Хитър Петър“, непубликувани в многото книги, посветени на Илия Бешков.

С.Ц.: Зададохме си въпроса „Какъв е бил този човек? Защо е забравен?“. Привлече ни трогателното му усилие да остави следа, да остойности живота си и времето, в което е живял, оставяйки тази капсула.

А.С.: Започнахме да отваряме и описваме всички пакети с книги, документи, фотографии, рисунки, отне месеци. След това стана по-сложно – да „разкодираме“ нещата, да установим връзките с паралелни събития и личности.

С.Ц.: Постепенно „опознаваш“ един човек, който отдавна си е отишъл, за когото почти няма странични свидетелства… В този процес се привързваш емоционално към него, изгражда се образ, който донякъде е плод на проекции и интерпретации. Неминуемо генерираш огромни очаквания – иска ти се „твоят герой“ да не те разочарова... Да е направил много повече от теб, повече от другите. Непрекъснато правиш опити за дистанциран прочит, опитваш се да си „правдив“ – нещо, което от самото начало знаеш, че няма как да постигнеш напълно. Това е един капан, в който влизаш и поради (аз я наричам) „изследователска суета“. Трябва да си етичен спрямо обекта на изследването, а той непрестанно ти убягва с тайните си, с липсващите следи, заблуждава те.

А.С.: След този първи етап вече бяхме решили да направим книга и изложба. Маргарита Доровска от Музея на хумора и сатирата в Габрово застана зад проекта. Междувременно работихме по изложбата за Борис и Славка Деневи, за които, куриозно, открих следи в архива на Сава Попов. От архивите на Държавна сигурност пък изникна едно-единствено, забележително писмо признание на Сава Попов, свързано с горяните. Ставаше все по-интересно. Но, както се случва в живота, се намесиха външни обстоятелства – започна ковид кризата, година по-късно си отиде дъщерята на Сава Попов…

С.Ц.: На човек му се иска да опише по-привлекателно работния процес, но истината е, че зад такива проекти се крие ужасно много работа, придружена от опасения да не се провалиш чрез посредствен разказ, който да не е адекватен на намеренията ти и да не стигне до своята аудитория.

Каталогът към изложбата е прекрасна книга, която би могла да има свой самостоятелен живот. В какво отношение са книгата и изложбата, кое беше първо?

А.С.: Започнахме с книгата, която после превърнахме в изложба. Писането и оформлението вървяха паралелно, донякъде това е привилегията ни като автори, че и двамата сме художници.

С.Ц.: В книгата работим с много изображения и увеличени детайли. Образите са активен елемент от разказа, довършват или започват темите, доизказват, разказват в пролуките, действат като метафори. Този подход има нещо общо с филм. Форматът, който избрахме, е експериментален и за нас самите.

Разказът ви се гради върху документите от архива, представени в хронологичен ред. Защо избрахте този принцип, защо не включихте например спомени за Сава Попов от негови близки или информация от други източници?

А.С.: Информацията за Сава Попов в други извори е оскъдна, а в архива се съхраняват ръкописи, документи, писма, изрезки от пресата, които той е събирал систематично, вероятно те изчерпват до голяма степен писаното от и за него. От смъртта му през 1981 г. е минало доста време.

С.Ц.: Решението ни е концептуално. Обектите в архива бяха филтрирани единствено от Сава Попов – тази рамка щеше да ни задържи по-близо до него, да направи разказа по-херметичен. Искахме книгата и изложбата да реконструират донякъде ситуацията, в която самите ние бяхме попаднали, с целия спектър на преживяването – през търсенето, колебанията и откритията.

А.С.: Открихме автентичния печат на „Стършел“ и документацията на вестника, материали от „Литературен фронт“: ръкописи, слова от конгреси, оригинални рисунки от Йордан Радичков, Любен Зидаров, Георги Недялков…, дори портрет на Ленин, рисуван от Светлин Русев, и карикатури на Борис Димовски, Радослав Маринов, Доню Донев… Артефакти – свидетелства за времето, но запазени лично от Сава Попов.

Какви бяха трудностите при композирането на цялостен разказ за Сава Попов?

А.С.: Обичайно публиката очаква разкази за известни творци с драматичен живот и заради тази инерция логично съществува рискът разказът за живота и творчеството на личности от втория план изначално да не заинтересува никого. Отсъствието на иконични творби и драма правят задачата трудна.

С.Ц.: Книгата е съставена от фрагменти, разказът непрекъснато се прехвърля от текст в изображение и обратното. Усилието ни беше да успеем да организираме това еклектично съдържание, да изградим разказ за Сава Попов, като през цялото време да се усеща и личният, и времевият контекст. Помогна ни нашата редакторка Надежда Радулова, с чиято намеса стегнахме повествованието.

Писателските амбиции на Сава Попов са прекършени сред 9 септември. Той остава неизвестен, въпреки че негови приказки за Хитър Петър и Настрадин Ходжа четат и днешните деца. Има ли сведения как той се е отнасял към трудностите, които се е налагало да преодолява?

А.С.: След излизането на „Дяволите в зимника“ с илюстрации на Илия Бешков през 1938 г. отзивите в пресата са много добри, предричат му успешна кариера на писател. Следва „Дядо Господ по земята“, също приета добре. Но започва войната, през 1941 г. цензурата забранява започналия обещаващо в. „Стършел“. Бомбардировки, мобилизация, 9 септември, той остава вдовец с невръстно дете, напуска София… Животът му тръгва в коловоза на оцеляването. И Сава Попов всъщност не се завръща в писателското поприще пълноценно, въпреки трите издания на „Хитър Петър“ (1958, 1965, 1974), допълненото издание на „Дяволите в зимника“ (1965), издаването на „Прости приказки“ (1965).

С.Ц.: В писма до своята съпруга Райна той описва с хумор и самоирония дори унизителни епизоди от живота си между 1948–1952 г., когато е принуден да вари туткал… В писмо до издателство „Български художник“ не скрива огорчението си от пренебрежителното отношение към него като автор на „Хитър Петър“, но отново е ироничен. Струва ми се, че нишката, която е важна в книгата и изложбата, е усилието да оцелееш в тежки времена като достоен човек, да не направиш компромиси, които сам да не можеш да преживееш.

За кои моменти от живота му се знае малко? Опитът му да замине за Америка е бегло маркиран в книгата.

А.С.: Опитът му да замине за Америка през 1939 г. сякаш е повлиян от баща му Йордан Попов, който след Балканската война емигрира в САЩ и работи там до 1920 г. Това е и бягство от назряващата Втора световна война.

С.Ц.: И опит да промени мащаба, хоризонта си, да постигне нещо свое в един по-добър свят…

А.С.: Имаше малко материали от периода 1944–1953 г., времето между окупацията на България от съветската армия и смъртта на Сталин. Открихме Сава Попов през 1951 г. в гара Асеново със свидетелство за „полузанаятчия“ да вари туткал от кости и цървули.

С.Ц.: Не знаем какво точно е мислел за „развития социализъм“ и работата си в „Литературен фронт“, Сава Попов остава безпартиен до края на живота си. От този период в архива доминира радостта от семейния живот – писма, картички, снимки, рисунки от децата му.

Друг важен момент е създаването от Сава Попов на вестник „Стършел“. Защо според вас той е малко неизвестен днес?

С.Ц.: Под заглавката на всеки от 22-ата броя на „Стършел“ е изписано „редактор Сава Попов“, от публикуваните интервюта със спомени на Бешков се разбира, че именно те двамата са бащите на този вестник, но кой знае защо във всички източници за човека до Бешков се посочват други личности.

А.С.: След 9.IX.1944 г. има нужда от инструменти за утвърждаване на комунистическата власт. Карикатурата и сатирата са мощни оръжия на пропагандата, новият „Стършел“ (след 1946) громи всички „бивши хора“ наред, на неговите страници дори Илия Бешков е превърнат в отрицателен герой. Естествено е актуалните редактори да не искат да свързват името си с вестник от 1940 г., издаван от двама безпартийни, затова и името на Сава Попов е обречено на наказание чрез забрава.

Публикувате едно забележително с иронията си самопризнание от 1952 г., когато явно е бил уличен във връзки с горяните. Има ли други свидетелства за отношението му към режима?

А.С.: Този документ, открит през 2019 г. от дъщеря му Антонина, е единственият за него в архивите на ДС. В „признанието“ си той не отрича обвиненията, но и не си посипва главата с пепел: „…до великата дата 9 септемврий 1944 работих и служех на интересите на капитализма и монархизма у нас…; в стопанско отношение се установих като частник. С това показах, че съм вражески настроен към народната власт…“.

С.Ц.: Сава Попов е фин стилист и превръща този опасен документ в сатирична творба. В архива не намерихме негови лични текстове, които да славят или критикуват властта – нито в царска България, нито в народната република.

А.С.: В писмата до близките усещаме общите му хуманистични възгледи, иронията към новата власт.

Дружбата на Сава Попов с Илия Бешков е дългогодишна. Има ли нови факти за Бешков, които този архив ни дава?

А.С.: В края на 50-те години Сава Попов започва да събира материали за срещите си с него, искал е да ги събере в книга. Много от тях не са публикувани.

С.Ц.: Илия Бешков е изследван и анализиран в много издания, някъде манипулативно, другаде – достоверно. От материалите в архива се потвърди, че Сава Попов е бил един от най-близките приятели на Бешков до самия му край и че Бешков е бил едно от събитията в живота на Сава Попов.

Защо решихте да представите архива в Музея на хумора в Габрово? Ще пътува ли изложбата и в други градове?

С.Ц.: Това е хубаво място за проект, в който присъстват Хитър Петър и първият вестник „Стършел“. Този музей има богата традиция, съхранен архив и чудесен екип, с който реализирахме проекта, подкрепен и от Национален фонд „Култура“.

А.С.: В архива има отделни теми, които могат да бъдат предмет на специализирани малки изложби. Изложбата в Габрово ще продължи до 30 април 2023 г., а след нея остава книгата и достъпен за всички дигитален архив.

Въпросите зададе Людмила Димова