Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

В заника на дните си селянинът Киро Джелебов чете само Библията. Чете я бавно, провлачвайки пръст по пасажите, привлекли вниманието му. На младини Светото писание го смайва най-вече с разказа си за „родословието на човечеството“ след Адам и Ева, за Йосиф и фараона… Синовете му на шега наричат Библията „татьовата книга“, а той не се сърди на незлобливата им ирония. На стари години, във времената на „народната власт“, Киро Джелебов чете Библията „иначе“. Неговият живот и този на фамилията му биват подложени на все нови беди заради определени хора и политически обстоятелства. Заради хора като Стоян Кралев и подобните нему семейството му се оказва в окаяно положение, синовете му биват прокудени, един от тях даже в чужбина. И сега бай Киро чете с други очи Библията. Поразен е, че „описаният в нея живот отпреди хиляди години напълно прилича на сегашния, само имената на държавите, градовете и хората са различни. Навсякъде войни, бедност и нищета, подлост и лъжа, насилие и робство. Защо е живяло това човечество толкова хилядолетия, щом не се е променило ни най-малко, не е станало, ни по-лошо, ни по-добро?...“. Затуй Киро Джелебов се чувства буквално раздиран от въпросите за смирението и отмъщението.

Така – с въпросите и съдбата на Киро Джелебов – приключва драматичната родова сага на Ивайло Петров „Хайка за вълци“, завършена в Балчик пред 1985 г., но започната още в края на 70-те години. Книга за може би най-тежкия четвърт век от живота на българското село – за насилственото одържавяване на земята, създаването на ТКЗС-ата и т.нар. „индустриална миграция“. Сиреч – за запустяването на селата ни през 60-те години. С него именно и започва романът „Хайка за вълци“, описвайки как „на село останаха само възрастни и престарели хора. От седем години в селото се роди само едно дете, на тракториста, и той бе преселник“. Всичко това в някогашната „златна Добруджа“, пресъздадена с такова преклонение от Йовков, по чиито стъпки, ала вече по друг начин, върви писател като Ивайло Петров, на чиято стогодишнина от рождението е посветен този брой.

Както става ясно от разговора ни с литературоведа проф. Благовест Златанов, силата на такъв „полиморфен роман“ като „Хайка за вълци“ не е в прякото „социологизаторство“. Романната сага е дълбинно „осъзнаване на времето“, разказ за най-болезнените трансформации на човешкия опит. Без това да означава буквално пресъздаване на хронологията. В „Хайка за вълци“ голямата история е по-скоро фон: Сталинградската битка се споменава веднъж-два пъти в първата част, а Червената армия, минала през Добрич, така и не влиза в селото микрокосмос, където се случва „всичко“. За сметка на това сблъсъкът между архетипни герои като Солен Калчо и Жендо Хайдутина, Иван Шибилев, Стоян Кралев и Киро Джелебов (заедно с техните фамилии) ни дава „микроравнището“ на разгръщащото се в големия исторически разказ. И така имаме всичко: архаиката на патриархалния бит и увълчената „модернизация“; новото „светло бъдеще“ и трудовия лагер, където за кратко попада Иван Шибилев. И най-вече „революцията с отнемането на частната собственост“, пламенно отстоявана от местния партиен секретар Стоян Кралев със следните думи: Добре, нека усилието ми е насилие. Но защо „насилвам“? За себе си, за своя изгода или за общото, народното? Съжаляваш хората, че страдали. За какво страдат? За жалката си земица, за дръгливия си добитък, за „моето“ си.

В крайна сметка „хайката за вълци“ в романа се оказва фиктивна. Но пък „реален“ е записът в семейната летопис на Киро Джелебов, който малко преди да се присъедини към „хайката“ с пушката си, отбелязва: „Киро Джелебов уби Стоян Кралев на 24 декември 1965 г.“. След което скътва Библията в шкафчето и излиза. И така слага точката на цялата тази история.

А самият Ивайло Петров споделя в разговорите си с проф. Божидар Кунчев следното: „Аз съм търсил винаги пролука, от която да мога да погледна и да кажа нещо. В най-тежките времена. С какъв акъл съм го писал, не зная“.