Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

С едно издание, възпроизвеждащо неговите бележници с рисунки, турският писател и нобелов лауреат за литература за 2006 г. разкрива една непозната страна на своето творчество. Интервю пред в. „Фигаро“.

От дете Орхан Памук мечтае да се посвети на рисуването. Накрая писането надделява, когато е на 22 години, защото се бои да не бъде „цапач“. Ала през 2008 г. старата любов се възвръща. Оттогава носи малък скицник със себе си, в който дава израз на своите емоции, съмнения и размисли по актуални въпроси… Някои от тези факсимилета за първи път са събрани в „Спомени от далечните планини. Бележници с рисунки“ (Uzak Daglar ve Hatirlar), публикувани от „Галимар“ в края на 2022 г. Чудесен подарък за млади писатели и най-верните му читатели, доколкото авторът сам ги въвежда в най-личната и съкровена страна на своето творчество.

Пишете и едновременно с това рисувате още от детството си. Защо публикувате тези бележници едва сега?

Винаги съм записвал предчувствията си, нощните мисли, размислите над моите романи. Всеки ден почерням хартията с букви, оставяйки празни пространства из страниците. И често се връщам назад, за да рисувам. Нищо не планирам, това е случайно изкуство. Като енциклопедия на видяното и почувстваното. Сега, когато съм на 70 години, разбирам, че паметта ми изобщо не е непогрешима и че тези 22 тетрадки, подредени в една кутия, са наистина скъпоценен материал. Заплахата от земетресение също ме безпокои (северната анатолийска плоча, която е между Кавказ и Гърция, редовно предизвиква земни трусове в Турция). През 2009 г. съм записал в едно тефтерче: „Моето голямо желание, преди да умра, е да напиша книга върху далечните планини. Върху живописта и фантастичността на далечните земи, върху гледката на планините, обвити в мъгла. Това романтично чувство, тази любов към пейзажа е тъй дълбоко вкоренена в сърцето ми, в душата ми. И тя не е в състояние да се обясни чрез разума“. Моментът обаче дойде.

През всичките тези страници минават сенките на герои от предишните ви творби. Смятате ли тази книга за съкровена по отношение на вашето творчество?

За мен би било огромна чест, ако тази моя творба се възприема като съкровена книга в страната на писател като Андре Жид, придал аристократичен статут на личния дневник. Изборът на страници обаче бе трудно дело. Помолих Антоан Галимар да изпрати свой сътрудник в Истанбул, за да види какво може да се направи от тези бележници. Така се срещнах с Натали, която първо подбра 450 двойни страници. След което ме посъветваха да отбера половината от тях. Дълго размишлявах над ценността на тези страници спрямо значимостта на текста. Но освен него важна беше естетиката. Накрая емоцията на паметта може би бе тази, която определи концепцията. Никога не е очевидно струва ли си да разкриваш толкова много от себе си пред света, но четенето на Жан-Жак Русо ме подпомогна по този път. Той ме научи как да дестилирам интимността в творбите си. Защото човечеството е универсално и по тази причина хората купуват и четат книги. Героите еволюират, както и аз. Те са живи в ума ми, аз им говоря. Нямам страх от бялата страница, тъй като имам доверие в героите си, те ми сочат пътя. А тази книги ги възкресяват за живот.

Проличава вашето възхищение към творци като Уилям Блейк, Реймънд Петибон или Сай Туомбли. Какво има в рисунката, което липсва в писането?

Когато рисувам, след като съм изпил чаша вино, имам същото усещане, както когато пея под душа. Щастлив съм по някакъв много обикновен начин. Живописта е в крайна сметка нещо твърде достъпно. Тя е служение на окото, радост, докато писането ни кара да преминем през урагани от страдания. Да бъдеш писател е нещо болезнено, но то също така е нещо неминуемо за моето равновесие, придава основание на съществуването ми. Мнозина творци са доказали, че двете практики могат да се обогатяват взаимно. Уилям Блейк несъмнено е най-големият сред всички писатели на рисунката или, да го кажем така, писатели, умеещи да мислят едновременно текста и образа. Ала бихме могли да цитираме също така Пруст или Толстой като визуални артисти. Винаги съм се стремил да бъда като тях.

Превод от френски Тони Николов