Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Музика
  • Под линия

Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

27 02

Един постоянно недовършван разговор

От Диана Попова 0 коментара A+ A A-

„Детето в изкуството на социализма“, 8 декември 2022–29 март 2023 г., изложба в Музея на изкуството от периода на социализма към Националната галерия

Към изложбата „Детето в изкуството на социализма“ тръгнах с очакване за Ястребино. И тук се налагат няколко обяснения. През 2011 г. филиалът на Националната галерия бе открит с названието „Музей на социалистическото изкуство“, а преди това бе замислен като „Музей на тоталитарното изкуство“. В проблема с назоваването му видимо отеква липсата на осмисляне на комунистическия режим в близкото минало и доколко и как той се е отразил върху изкуството. Става дума за исторически период, от който историческите музеи у нас сякаш все още абдикират. В проучване на Софийския университет от 2015 г. авторите отбелязаха, че държавните ни музеи, създадени като идеологически институции, продължават да са в концептуалните си рамки от 80-те години и не могат да ги преодолеят. А десетината частни музеи на социализма са преобладаващо носталгични – и само един (апартаментен, във Велико Търново) е „неутрален“. По думите на собственика му позволява реакции и в посоката „колко хубаво беше“, и в посоката „колко лошо беше“ (цитирам по памет).

Така осмислянето на соца като исторически период се оказа „делегирано“ на изкуството – чрез музея филиал на Националната галерия. Разбираемо е, че естетически категории като „тоталитарно“ и „социалистическо“ няма как да има, нито пък критериите за качество зависят от това доколко произведенията са обвързани с идеологията на тоталитарната власт. Не знам кога филиалът е преименуван в Музей на изкуството от периода на социализма, но това е като че ли единственият възможен начин изкуството, създадено тогава, да се обхване в цялото му многообразие. И в тези чисто хронологични рамки да се видят и оценят както идеологически обвързаните, така и „бунтовните“, и „неутралните“ произведения на общочовешки теми.

Към такъв балансиран подход се стреми и кураторът на изложбата Николай Ущавалийски. И отбелязва: „Детската тема в изкуството не остава извън идеологическия инструментариум и пропагандните функции на тоталитарните системи, какъвто и знак да стои пред техните фасади. Идеологемата е достатъчно силна, за да не бъде използвана. На детето са вменени роли, които то трябва да изпълнява. Типологията на образа се разкрива ясно: „детето герой“ и „детето жертва“ на войните и социалната несправедливост; детето едновременно като обект и субект на новата социална реалност“.

И въпросът е в прочита на зрителя. Който пък зависи от опита и знанията му. Още повече че е оставен сам на себе си – в колебанието между „колко хубаво беше“ и „колко лошо беше“. Тук е мястото да отбележа моето очакване за Ястребино в изложбата.

В системата от периодични общи художествени изложби, организирани навремето от СБХ, беше и „Ястребино“ в Търговище. Беше посветена на убитите от жандармерията през 1943 г. шест деца в селото. Те бяха идеологически въздигнати в герои и вероятно стотици произведения са създадени за този разстрел през годините. Осъзнаването им като жертви беше оставено на заден план до степен това напълно да отпадне от полезрението. Общо в Ястребино са разстреляни 18 души, доколкото си спомням, защо тогава само децата са изведени като герои. Ето този въпрос си зададох някъде в средата на 80-те. Написах дълга статия за поредната изложба „Ястребино“, в която отбелязах в едно-единствено изречение, че тези деца не са герои, а жертви. В публикацията то липсваше – идеологическата редакция на в. „Пулс“ си вършеше съвестно работата.

Разбираемо е, че повечето зрители на изложбата нямат моя опит от живеенето в соца, може би много от тях и не знаят за трагедията в Ястребино. А и произведенията на тази тема в изложбата са малко, предимно графични. Третират я в общочовешки план по-скоро и в духа на класическата „Пиета“, както е в триптиха на Захари Каменов „Ястребино – памет“ (1986). „Спестени“ са самите разстрели, дупките от куршуми, образите на децата, 6-годишния Стойне, представян ту с топка, ту с конче или друга играчка… Предполагам, че те се пазят в депата на Художествената галерия в Търговище.

Все пак в изложбата има представител на „детето герой“ – в „Партизанин“ (1981) на Велимир Петров. С малък шмайзер и шапка с петолъчка. Двусмислен образ е – дали действително идва от героизирано минало, или е част от детска игра (на „стражари и апаши“, превърната или поне дублирана в соца като „партизани и стражари“). Което ми напомни за друг пасаж от текста на куратора: „Простите човешки истини за любовта на майката, раждането на новия живот и надеждата за идните дни определят емоционалния градус на един обобщен детски образ, който без особени затруднения може да бъде „изваден“ от темпоралния и идеологически контекст, за да добие смисъла на метафора за света и духа на всяка епоха“.

Дали е така, се запитах. Изложбата сякаш скрива нещо много важно – че в соца детството беше задължително и по (идеологическо) условие представяно като щастливо. Нещастните детства бяха в буржоазното минало на страната и в капиталистическото настояще на вражеските държави и Третия свят. Така „простите човешки истини“ са белязани със съответните знаци, които ги вкарват обратно в темпоралния и идеологически контекст на времето. Например будьоновката с петолъчка на едно от децата в картината „Приятели на птиците“ (1980) от Цвятко Дочев. Или пак петолъчката в рисунката върху асфалта в „Деца“ (1971) на Тодор Атанасов. Своеобразен апогей на идеологически обусловеното щастливо детство в изложбата се явява картината „Монумент „Знаме на мира“ (1981) от Кеазим Исинов.

Нещастните детства в миналото са представени чрез добре познати и запомнящи се произведения на Александър Жендов от 1946 г., както и от други автори – Илия Бешков, Стоян Венев, Йоан Левиев. А препратки към нещастни детства другаде виждаме в „Има такава Америка“ (1979) на Йордан Кисьов и цикъла „Трети свят“ (1979) на Любен Стоев.

По средата между идеологически предопределените крайности са произведенията, които действително могат да бъдат „извадени“ от темпоралния и идеологическия контекст и да видим в духа на всяка епоха. Само че в тази изложба ги „четем“ именно в конкретния исторически период и в изкуството на социализма. И този прочит ми напомни за изложбата „Следобедът на една идеология“ (СГХГ, 2016 г., куратори Георги Лозанов и Георги Господинов). С моментите, в които идеологическият натиск отслабва – във всекидневието и интимния живот на човека, в текущите му грижи, мисли, почивки и малки радости, когато е поне донякъде свободен да бъде себе си. Или да живее детството си, щастливо или не.

За сложния детски свят – сам по себе си и извън идеологията – „говорят“ множество картини в тази изложба. Например „Вратата“ (1979) на Димитър Трайчев, „Детство“ (1985) на Димитър Войнов, „Камбанен звън над цялата земя“ (1979) от Милко Божков, „Дворът на икономическия техникум“ (1977) от Андрей Даниел и редица други. И доколкото те все пак са и свидетелство за своето време, откриваме всекидневието в игрите – „Дузпа“ (1986) на Сули Сеферов, в паркове и градини – „Зоологическата градина“ (1964) на Николай Ников, „Неделя“ (1972) на Дария Василянска или „Разходка“ (1979) на Христо Касабов. А също в обикновени сцени на майчинство – например „Втора класа“ (1978) на Валентин Колев или малката пластика „Прощъпулник“ (ок. 1980) от Цвятко Сиромашки. И още в детските портрети – „В изложбата“ (1971) от Дионисий Дончев, „Портрет на Маргарита“ (1975) от Димитър Арнаудов, скулптурния портрет „Пионерче“ (1959) от Иван Мандов…

Как виждаме и мислим периода на социализма, е все така остро актуален въпрос, струва ми се. И изложбата „Детето в изкуството на социализма“ е добро начало на такъв разговор. Поредното начало, бих казала. На един постоянно недовършван разговор.

Споделете

Автор

Диана Попова

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Никога не можах да я разбера докрай
    27.02.2023
  • Мъжът, който знаеше края на всяка история
    28.02.2023
  • Сценариите за войната в Украйна
    28.02.2023
  • Театър на котурни
    28.02.2023

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Съобщение

Очаквайте новия, седми брой на сп. „Култура“ в началото на месец септември.

Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2023 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO