Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

„Детето в изкуството на социализма“, 8 декември 2022–29 март 2023 г., изложба в Музея на изкуството от периода на социализма към Националната галерия

Към изложбата „Детето в изкуството на социализма“ тръгнах с очакване за Ястребино. И тук се налагат няколко обяснения. През 2011 г. филиалът на Националната галерия бе открит с названието „Музей на социалистическото изкуство“, а преди това бе замислен като „Музей на тоталитарното изкуство“. В проблема с назоваването му видимо отеква липсата на осмисляне на комунистическия режим в близкото минало и доколко и как той се е отразил върху изкуството. Става дума за исторически период, от който историческите музеи у нас сякаш все още абдикират. В проучване на Софийския университет от 2015 г. авторите отбелязаха, че държавните ни музеи, създадени като идеологически институции, продължават да са в концептуалните си рамки от 80-те години и не могат да ги преодолеят. А десетината частни музеи на социализма са преобладаващо носталгични – и само един (апартаментен, във Велико Търново) е „неутрален“. По думите на собственика му позволява реакции и в посоката „колко хубаво беше“, и в посоката „колко лошо беше“ (цитирам по памет).

Така осмислянето на соца като исторически период се оказа „делегирано“ на изкуството – чрез музея филиал на Националната галерия. Разбираемо е, че естетически категории като „тоталитарно“ и „социалистическо“ няма как да има, нито пък критериите за качество зависят от това доколко произведенията са обвързани с идеологията на тоталитарната власт. Не знам кога филиалът е преименуван в Музей на изкуството от периода на социализма, но това е като че ли единственият възможен начин изкуството, създадено тогава, да се обхване в цялото му многообразие. И в тези чисто хронологични рамки да се видят и оценят както идеологически обвързаните, така и „бунтовните“, и „неутралните“ произведения на общочовешки теми.

Към такъв балансиран подход се стреми и кураторът на изложбата Николай Ущавалийски. И отбелязва: „Детската тема в изкуството не остава извън идеологическия инструментариум и пропагандните функции на тоталитарните системи, какъвто и знак да стои пред техните фасади. Идеологемата е достатъчно силна, за да не бъде използвана. На детето са вменени роли, които то трябва да изпълнява. Типологията на образа се разкрива ясно: „детето герой“ и „детето жертва“ на войните и социалната несправедливост; детето едновременно като обект и субект на новата социална реалност“.

И въпросът е в прочита на зрителя. Който пък зависи от опита и знанията му. Още повече че е оставен сам на себе си – в колебанието между „колко хубаво беше“ и „колко лошо беше“. Тук е мястото да отбележа моето очакване за Ястребино в изложбата.

В системата от периодични общи художествени изложби, организирани навремето от СБХ, беше и „Ястребино“ в Търговище. Беше посветена на убитите от жандармерията през 1943 г. шест деца в селото. Те бяха идеологически въздигнати в герои и вероятно стотици произведения са създадени за този разстрел през годините. Осъзнаването им като жертви беше оставено на заден план до степен това напълно да отпадне от полезрението. Общо в Ястребино са разстреляни 18 души, доколкото си спомням, защо тогава само децата са изведени като герои. Ето този въпрос си зададох някъде в средата на 80-те. Написах дълга статия за поредната изложба „Ястребино“, в която отбелязах в едно-единствено изречение, че тези деца не са герои, а жертви. В публикацията то липсваше – идеологическата редакция на в. „Пулс“ си вършеше съвестно работата.

Разбираемо е, че повечето зрители на изложбата нямат моя опит от живеенето в соца, може би много от тях и не знаят за трагедията в Ястребино. А и произведенията на тази тема в изложбата са малко, предимно графични. Третират я в общочовешки план по-скоро и в духа на класическата „Пиета“, както е в триптиха на Захари Каменов „Ястребино – памет“ (1986). „Спестени“ са самите разстрели, дупките от куршуми, образите на децата, 6-годишния Стойне, представян ту с топка, ту с конче или друга играчка… Предполагам, че те се пазят в депата на Художествената галерия в Търговище.

Все пак в изложбата има представител на „детето герой“ – в „Партизанин“ (1981) на Велимир Петров. С малък шмайзер и шапка с петолъчка. Двусмислен образ е – дали действително идва от героизирано минало, или е част от детска игра (на „стражари и апаши“, превърната или поне дублирана в соца като „партизани и стражари“). Което ми напомни за друг пасаж от текста на куратора: „Простите човешки истини за любовта на майката, раждането на новия живот и надеждата за идните дни определят емоционалния градус на един обобщен детски образ, който без особени затруднения може да бъде „изваден“ от темпоралния и идеологически контекст, за да добие смисъла на метафора за света и духа на всяка епоха“.

Дали е така, се запитах. Изложбата сякаш скрива нещо много важно – че в соца детството беше задължително и по (идеологическо) условие представяно като щастливо. Нещастните детства бяха в буржоазното минало на страната и в капиталистическото настояще на вражеските държави и Третия свят. Така „простите човешки истини“ са белязани със съответните знаци, които ги вкарват обратно в темпоралния и идеологически контекст на времето. Например будьоновката с петолъчка на едно от децата в картината „Приятели на птиците“ (1980) от Цвятко Дочев. Или пак петолъчката в рисунката върху асфалта в „Деца“ (1971) на Тодор Атанасов. Своеобразен апогей на идеологически обусловеното щастливо детство в изложбата се явява картината „Монумент „Знаме на мира“ (1981) от Кеазим Исинов.

Нещастните детства в миналото са представени чрез добре познати и запомнящи се произведения на Александър Жендов от 1946 г., както и от други автори – Илия Бешков, Стоян Венев, Йоан Левиев. А препратки към нещастни детства другаде виждаме в „Има такава Америка“ (1979) на Йордан Кисьов и цикъла „Трети свят“ (1979) на Любен Стоев.

По средата между идеологически предопределените крайности са произведенията, които действително могат да бъдат „извадени“ от темпоралния и идеологическия контекст и да видим в духа на всяка епоха. Само че в тази изложба ги „четем“ именно в конкретния исторически период и в изкуството на социализма. И този прочит ми напомни за изложбата „Следобедът на една идеология“ (СГХГ, 2016 г., куратори Георги Лозанов и Георги Господинов). С моментите, в които идеологическият натиск отслабва – във всекидневието и интимния живот на човека, в текущите му грижи, мисли, почивки и малки радости, когато е поне донякъде свободен да бъде себе си. Или да живее детството си, щастливо или не.

За сложния детски свят – сам по себе си и извън идеологията – „говорят“ множество картини в тази изложба. Например „Вратата“ (1979) на Димитър Трайчев, „Детство“ (1985) на Димитър Войнов, „Камбанен звън над цялата земя“ (1979) от Милко Божков, „Дворът на икономическия техникум“ (1977) от Андрей Даниел и редица други. И доколкото те все пак са и свидетелство за своето време, откриваме всекидневието в игрите – „Дузпа“ (1986) на Сули Сеферов, в паркове и градини – „Зоологическата градина“ (1964) на Николай Ников, „Неделя“ (1972) на Дария Василянска или „Разходка“ (1979) на Христо Касабов. А също в обикновени сцени на майчинство – например „Втора класа“ (1978) на Валентин Колев или малката пластика „Прощъпулник“ (ок. 1980) от Цвятко Сиромашки. И още в детските портрети – „В изложбата“ (1971) от Дионисий Дончев, „Портрет на Маргарита“ (1975) от Димитър Арнаудов, скулптурния портрет „Пионерче“ (1959) от Иван Мандов…

Как виждаме и мислим периода на социализма, е все така остро актуален въпрос, струва ми се. И изложбата „Детето в изкуството на социализма“ е добро начало на такъв разговор. Поредното начало, бих казала. На един постоянно недовършван разговор.