Култура / Брой 2 (2955), Февруари 2019

Тази книга е малък компас, сочещ надеждата в един разтревожен и устремен към нищото свят. Надеждата, че всички състояния на смърт, които преживяваме, могат да се превърнат в състояния на възкресение. Една прозорлива надежда, която не е задача за наивници, защото търси и намира силата си в разума и реализма, в мъжеството да опазва крехкия си пламък, взирайки се тъй често в бездните на отчаянието. Всъщност, както твърди авторът, истинската духовност придава реализъм, тя разширява хоризонта на човешкия свят отвъд самотата на неговото биологическо, психологическо или социално измерение, като го отваря за скритото пространство на личността, за тайната на оня „вибриращ въздух“, който може „да докосне сърцето, да придаде блясък на очите, да оживи за миг празнотата“. Защо са лицата, ако всичко идва от нищото, за да се завърне пак в него – този въпрос застига Оливие Клеман (1921–2009) в съвсем млада възраст, спохожда го като първо откровение, което разбулва оная невидима страна на видимото, за чието проумяване е необходима цяла вечност. По-късно, вече като православен богослов, „един от най-отзивчивите към въпросите на модерния свят“, както уточнява Юлия Талева, преводачката на неговия „Малък компас“, този забележителен френски интелектуалец, отличаващ се със своята ерудиция, духовен опит и толерантен ум, ще вложи цялото си сърце в усилието да буди западния човек от забравата, че „другият съществува, че съществува стрък трева, че Бог съществува“, забрава, която превръща хората в „сомнамбули“ на една твърде уморена цивилизация. В изфабрикуваните сънища на тази цивилизация, просмукана сякаш от самата себе си, все повече избледнява нейното най-голямо достижение – схващането на личността не просто в категориите на самосъзнанието, а като общност, тоест като Троица. Изтляването на вярата, че в дълбините на човека се намира Бог, а в дълбините на Бог е човекът, превръща съвременния човек в изгнаник. Подобно на блудния син, той се скита по прашните пътища на този свят, разбиран вече не като Божие творение, а като „мрежа от илюзии, податливост и скрит глад“. „Няма избор извън избора между Троицата и ада“, твърди учителят на Клеман, видният богослов Владимир Лоски, срещата с когото ще изиграе решаваща роля в живота на младия по това време френски историк. Но блудният син все още не е достигнал до вярата като лична връзка и доверие, той все още не е стигнал до сърцевината на истината: че е личност, изградена от бащината любов.

Самият Клеман, който разказва за духовните си странствания в своята автобиография „Другото слънце“, признава, че достигането до същината не е било никак лесно. Веднъж открил пространството на още безименния Дух, той дълго се лута в него. Прекарва години, може би десет, в опити да намери себе си в тези вселени. Изучава духовността на Индия, която чувства особено близка до сърцето си. Още преди тя да се превърне в мода за западния човек, той поема по пътищата на Катманду, където среща една пълна с желания Индия, едновременно еротична и свещена, и заедно с това една преситена Индия, в която всичко се разсейва в тишината на отрицанията: „neti, neti, neti, не това, не това“. Постепенно осъзнава, че в тази толкова примамлива Индия има нещо, което го смущава дълбоко, нещо, което го тласка силно към отчаяние и дори към самоубийство – това е идеята за отхвърляне на личността. „Ако личността я няма, ако божественото е безличностно и просто трябва да се разтворим в него, тогава защо да съществуваме?“, пита се младият учен.

Години по-късно в своя „Малък компас“ възрастният вече богослов и педагог ще подхване от болничното легло последния си разговор с днешните християни в опит да ги предупреди за всички предимства и клопки на свободата сами да избират своята духовна посока на необятния пазар на култури и учения. Ако на Запад и в частност във Франция днес будизмът е изключително на мода, можем да се запитаме защо е така, призовава Клеман. Очевидно е, че причините за това са много и те трябва да бъдат проучени внимателно и издълбоко. Обяснимо е защо днешната западна култура разчиства своите сметки с Църквата и нейната история. За жалост хората знаят твърде малко за истинската история на светостта, макар че със сигурност ще помнят Инквизицията, насилието върху свободната воля и религиозните войни. Освен това, както твърди православният французин, християнството твърде прибързано говори за любовта: „Любов, любов, любов“, повтарят непрекъснато християните, а после се карат жестоко помежду си, както всички останали“. И ако все пак решим да вървим по обратния път към Далечния изток, нека поне опознаем будизма добре. Важно е да знаем, че ако за нас, християните, най-важна е личността в общение, то за будистите съвсем не е така. „За тях личността не съществува, тя е нещо като сноп от непостоянни елементи, които могат да се разхождат от съществуване в съществуване, но във вътрешността на този сноп няма нищо.“ Освен това, предупреждава още Клеман, лесно е за една уморена цивилизация да се наклони към някоя религия на умората: не трябва да желаем, всичко причинява болка, да се затворим в доброжелателна мъдрост, за да преминем накрая в „нирвана“, за която съвсем не знаем какво точно е.

Всеки абзац от този „Малък компас“ е пронизан от още едно важно напомняне – неизкоренимостта на надеждата намира своето основание в Христовото възкресение. Кълновете на тази вяра се крият в дълбините на всяко човешко сърце, опазило своята детинскост и чистота. За съжаление най-важното често ни убягва, защото светостта е дискретна и дори секретна, но както учи този пророк на Възкресението, тъкмо тя определя всичко, макар че може да изглежда като малка и невзрачна барачка насред панаира на съвременните идеи. В края на книгата Клеман се връща към Андре Малро, извикал в последните дни от живота си: „Очаквам пророка, който да каже: „Нищото не съществува!“. И сам споделя неизтощимата си надежда, че ако дълбоко в нас тревогата бъде изместена от доверието, ще можем да правим това, което никой не смее да прави: да благославяме живота.