Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

Цяла година думите на украинската писателка и доброволка Галина Крук звучат в световни и украински платформи, цитирани са в чуждестранни издания, където се поставя въпросът за подкрепата на украинското общество. Своята доброволческа и литературна дейност, свързана с войната, тя започва още през 2014 г. Очаква се през май 2023 г. американското издателство Arrowsmith Press да издаде на английски книгата ѝ „Ускорен курс за „Коктейли Молотов“. Наскоро поетесата получи отличието Women in Arts 2023 в категория Жените в литературата.

За поезията и прозата по време на война

В едно от интервютата си споменавате, че по време на Майдана сте си водили бележки и сте написали текстове, които никога не сте публикували. През изминалата година много пъти се каза, че тази война е най-документираната досега. Искам да ви попитам за силата и слабостта на непубликуваното слово: за това, че всичко, което имаме да кажем, се публикува веднага.

Наистина имаме усещането, че войната се води едва ли не пряко в ефира. Повечето събития се записват веднага във видео и аудиоформати, в мрежата се качват снимки и публикации. След 24 февруари започнах да пиша по-често в моя фейсбук профил. Това не е точно непубликувано слово, тъй като публикувам на страницата си множество текущи впечатления. За мен това е своеобразен дневник, с помощта на който можем да си спомним какво се е случило и моментните ни размишления за някои събития. Често тази форма на спонтанен размисъл се превръща в стихотворение, което публикувам в профила си. Тук то намира веднага публика и обратна връзка, разпространение и преводи на чужди езици. По време на пълномащабната война всичко това стана особено важно.

От друга страна, ние сме постоянно в състояние на война. Творческото писане може да се превърне в свидетелство, в емоционален документ. Наред с това обаче, припомнянето на травматичния опит и връщането към него може да ни травмира отново. Едно стихотворение за Буча или Изюм, писано по преки впечатления, помага да се вербализират преживяванията и болката, но ако се върнем към него след време, дали то няма да събуди у нас същите спомени и да ни върне към неосмислената травма. Тази поезия е болезнена, тя е писана в драматичен момент и не съм сигурна дали ще искаме да я четем и в бъдеще. Същевременно като автор изпитвам нужда да запиша, да документирам това състояние и преживяванията, тъй като те вече са се случили. От друга страна, за външната публика, която не е травмирана от тежките реалии на войната, това емоционално поетично свидетелство е може би най-добрият начин да обясним какво става тук и как се чувстваме. Подобна поезия, каквато съм чувала неведнъж по време на изяви в чужбина, позволява на хората извън Украйна да почувстват и съпреживеят, да разберат по-добре и по-дълбоко ситуацията и последиците от войната за нас.

В САЩ предстои излизането на ваша книга на английски. В състояние ли е преводът да предаде невербалния ни телесен и емоционален бекграунд?

Поезията, която написах след началото на военната инвазия, е директна и лишена от художествена игра, от алюзии, метафоричност и други поетични украси. Това е поезия на емоционалния факт. И затова се превежда по-лесно на други езици, отколкото довоенните ми стихове. Съзнателно търсех прост, конкретен и еднозначен език, който да документира и да е прозрачен като стъкло на обектив, да не отвлича вниманието от себе си. От друга страна, се опитах да остана в границите на поетичната форма на изразяване, където думите си взаимодействат и означават повече, отколкото в публицистичния или разговорния език. Отговорността и тежестта на думите станаха по-големи. Така че на преводачите ще им се наложи да помислят коя дума да изберат, за да предадат един или друг социокултурен контекст или историческа реалия, без които би било трудно да се обясни украинската съпротива. Зад всяка наша дума стоят много и различни значения.

Става дума за поетични текстове, в които размишлявате за конкретни военни събития. Какво е мястото на големите художествени форми и на художествената проза днес?

Малцина от колегите могат да пишат художествена проза сега, освен може би в кратки форми. За по-големите прозаични форми трябват повече време и дистанция от събитията, голямата проза – повест или роман, изисква от автора да се потопи дълбоко в натрупания материал, а в определен момент да се откъсне от него като факт от реалността и да започне да го възприема като художествен факт, който вече нито го наранява, нито го дразни и може да се разбърква като карти за игра, той трябва да възложи на определени герои ролята на жокери и да определя правилата на играта. Но когато реалността около теб е мъчителна, когато не можеш да се отделиш от болката и да кажеш стоп на това, което те убива, е невъзможно да пишеш художествена проза осмислено. Така че повечето белетристи са все още на етапа на съзнателно или несъзнателно събиране на материал, писане на бележки и дневници, преживяване и запаметяване. Много хора се впускат подсъзнателно във водовъртежа на събитията, защото това е единственият начин да разбереш и почувстваш най-добре какво става. Мнозина отиват там, където боли и където всяко впечатление е ценно. Но за да обработим материала и да „изтъчем“ от него цялостно художествено произведение с добре обмислен сюжет, галерия от персонажи и разгърната драматургия на конфликтите, се изискват немалко вътрешни ресурси, а оперативната ни памет сега е заета с друго – ние сме във война, едва оцеляваме, реалността изисква от нас да обръщаме постоянно внимание на тревожните сигнали, на бързо променящите се обстоятелства и нестандартните ситуации, които могат да възникнат. Трудно е, а често и невъзможно, да останеш на същата емоционална вълна, когато новинарските емисии те информират за ужасяващи обстрели и смъртта на стотици хора. Случва се например някакво потресаващо събитие, гледаме травмиращо видео и вече не помним мястото, от което сме наблюдавали този свят, променяме се твърде динамично. За голямата проза е важно да помниш оня момент, в който си завършил предходната сцена, и себе си такъв, какъвто си бил тогава. Затова смятам, че голямата белетристика принадлежи на бъдещето, когато ще е възможно да се съсредоточим и да анализираме случилото се с нас и начина, по който сме се променили, без да бързаме, връщайки се към собствените си размишления и към целия този материал, който в момента е все още в периферията на съзнанието ни, в слепите зони на паметта ни.

За литературата като културна дипломация

Струва си да отбележим, че големият корпус от текстове за войната са написани между 2014 и 2022 г., но малка част от произведенията са преведени в чужбина. Как цялата тази литература помага за подсилване на украинските аргументи на Запад? Повиши ли се интересът към нашите автори?

Литературата подсилва и допълва това, което дават източниците на новини, и често работи като по-убедителния и силен аргумент. Тъжно е обаче – с изключение на няколко автори – че военната ни литература, писана след 2014 г., е много слабо представена на Запад. Важно е да отбележим, че дори в Украйна по това време нямаше яснота как и дали трябва да се говори за войната. Ако си спомняте, в литературните среди имаше известно предубеждение към ветеранската литература като уж недотам професионална, затова пък „професионалната“ литература не бе достатъчно ангажирана с темата за войната. Аз се чувствах някак по средата: основната част от книгата ми, която предстои да излезе в САЩ, е написана през 2014–2021 г. Спомням си, че беше трудно да се намери издател за тези стихове и публика, която наистина да ги разбере, с изключение на хората, които воюваха, бяха доброволци или пряко засегнати от войната. Сега вече, при новите трагични обстоятелства, се появи интерес към военната тематика в литературата, войната навлезе в полезрението на милиони и актуализира или постави под въпрос всичко, което знаехме за нея от предишната ни литература и изкуство.

В повечето западни страни се знае много малко за украинската култура, така че ще трябва да разказваме и да попълваме белите полета. Този процес започва едва сега и се надявам да продължи и в бъдеще. За нас е придобивка преводът на която и да е творба от украинската литература на световните езици. Не само на написаните през последната година. Присъствието на литературата ни в добри преводи е нещо важно, а също и познаването на културните и историческите феномени, свързани с нашата страна. Всичко това ще работи за авторитета и имиджа на Украйна не само като държава, която се споменава в новините заради войната.

В една ваша реч, произнесена в Германия, заявихте, че съжалявате, задето поезията не убива. Мисля, че подобна теза е близка на мнозина, които работят със словото днес. Бихте ли повторили същото и сега? Все още ли съжалявате, че поезията не убива?

Тази реч трябва да се анализира в контекста, в който бе произнесена – на един от големите европейски фестивали за поезия в Берлин. Както знаем, Германия е доста предубедена към Украйна, видяхме това неведнъж през изминалата година, особено в дискусиите за предоставяне на оръжие. Много дълго германските интелектуалци предпочитаха да не забелязват войната дори когато започна пълномащабната инвазия. В този контекст споменах за възможностите на литературата, която не е оръжие в буквалния смисъл. Същевременно всеки творец разбира, че изкуството има определена сила. Силата на художественото слово не е достатъчна, за да спре войната или да укрепи, да речем, нашата армия, но действието му е по-дългосрочно и резултатът може се измерва в поколения, а не в дни. Моята реплика бе по-скоро творческа провокация към присъстващите на фестивала западни творци, които извръщаха очи от войната, не искаха да я забележат. За мен беше важно да разберат, че истинската литература не съществува във вакуум, тя не се пише просто за вечността, абстрахирайки се от обществено-политическите събития, войните, историческите предизвикателства, от реалността като такава. Няма такова нещо като „чиста“ литература, литературата трябва да влезе в дълбините на събитията, да постави пръст в раната, да осмисли онова, което главата ти не побира, да даде отговори на въпроси, които изискват смелост. Защото, както се оказа, войната е изпитание за хуманността и истината в литературата и изкуството, а и за личните ни ценности.

Как смятате, успяхте ли да стигнете до тях?

Мисля, че до известна степен да. През последната година бях в около 30 страни на различни континенти; имах множество срещи във всевъзможни формати, но навсякъде се опитвах да говоря колкото се може повече за Украйна. Имаше остри и разгорещени дискусии, в които участниците застъпваха руския наратив, а аз трябваше да опровергавам с аргументи твърденията им. Имаше въпроси, на които не беше лесно да се намери отговор, а причините и предпоставките за руско-украинската война трябваше да се изясняват дълго, с поглед назад към миналото. Често журналистите започваха разговорите си с мен, цитирайки основните тези на същата тази берлинска реч, която по това време вече бе преведена и публикувана на различни езици. Така че успях да почувствам резонанса, който предизвика тя. Много украински творци са сега извън страната ни, практически всеки, който излиза навън и говори за Украйна, се превръща в неин адвокат пред света. И всеки би могъл да е полезен, защото ситуацията на фронта продължава да е трудна и ние се нуждаем от подкрепата на света. Културният тил трябва да поддържа нивото на информираност, да привлича постоянно световното внимание към тази война и нейните ужасни хуманитарни последици.

Новите функции на думата

В ситуация на война всеки придобива нов и различен опит, често противоположен на всичко, с което се е занимавал преди това. Какво се случва в това отношение със словото? Думите родиха ли нови значения и функции?

Много неща се промениха. При това често говорим за необратими промени. Бих се фокусирала преди всичко върху травматичния характер на нашия опит. Словото работи много директно с травматичното преживяване. За да се справи с трудните преживявания и травми, човек трябва да намери думи за онова, което преживява. Едва след това започва работата с травмата. Творецът или някой, който е надарен с усет към словото, може да помогне в това отношение, той би могъл да формулира думите. Този вербализиран опит ни позволява да продължим напред. Чуждият текст може да подскаже на читателя изхода от травмата. Защото почти всички сме психично травмирани от войната, да не говорим за онези, които са травмирани и физически. Така че през последните месеци виждам как нашата литература се връща към първичните си и основни функции. Не към своята естетическа функция или към това да забавлява и да предизвиква удоволствие. Често поезията се доближава до молитва, заклинание или проклятие, до изповед или мемориално посвещение. Това са форми и функции, съществували в първичната синкретична поезия. Нещо, атрофирало с развитието на обществото и културната диференциация, се появява отново в условията на война. Много творци по света наблюдават с изненада как функционира съвременната украинска поезия и какви форми приема. Тя придоби неочакваната мощ да говори за базовите и архетипни неща, за онези дълбини на човешкия дух и човешкото битие, в които отдавна не бе стъпвал кракът на професионалния поет.

Днешната украинска поезия се отличава с изключително богатство на формите и образите. Дори хора, които никога не са писали поезия, сега започнаха да го правят, при това често много силно. Нерядко поезията им напомня по-скоро лирическа изповед, а искреността и спонтанността оправдават слабостите и липсата на опит. Мисля, че от тези спонтанни поетични форми, понякога доста наивни, ще можем да проследим как всъщност се държи литературата, в частност поезията, в извънредното време на войната.

Говорите за първични неща и се спомних, че докато стояха по мазетата и укритията, мнозина започнаха да пишат текстове по стените. Можем ли да разглеждаме и тях като част от общия литературен процес?

Вероятно най-добрите обяснения ще дадат психолозите, които изследват по-задълбочено особеностите на човешката психика в подобни ситуации. От гледна точка на литературата виждам тъкмо тук онази първична функция, за която говорих по-горе: човек иска да остави следа, особено когато се чувства застрашен. Той иска да остави свидетелство за себе си, независимо дали ще оцелее, или ще умре. Тези свидетелства са му нужни, за да съхрани човешкото в себе си. Чак след това те ще бъдат нужни на онези, които ще ги прочетат по-късно. Това е дълбок процес, който ни връща към значението на думата-знак.

Четенето за удоволствие

Четете ли нещо сега?

Трудно ми е да чета. Работя много с информация и разбира се, трябва да чета немалко, защото преподавам история на литературата в университета. От друга страна, чета много актуални материали: за войната, за съвременни документални филми, репортажи, новини, теоретични трудове. Не мога обаче да отделя време и вътрешен ресурс за художествена литература, не мога да чета за удоволствие. Настоящата ситуация изисква различен подход към четенето.

Говорехте за това, че естетическата функция е отстъпила на заден план. Можем ли сега да изпитваме удоволствие, не само от литературата и киното, способни ли сме изобщо на тази емоция?

При разговорите си с хора, преживели травматични събития – било то на фронта, или в окупация, забелязах, че колкото по-остро човек преживява риска да го убият или да умре, толкова по-силно изпитва впоследствие радостта от това, че е оцелял, че е жив. Тези емоции се балансират взаимно. Ясно е, че всичко това лесно може да се обясни с биохимичните процеси в човешкото тяло: адреналин, допамин... Забелязах обаче и друго – украинците, които са в чужбина с децата си и следят развитието на войната от новините, понякога са много по-фрустрирани. Вероятно защото не познават този момент на облекчение, те живеят всекидневно радостта от оцеляването, за тях всичко продължава.

Но когато си тук, когато виждаш, че ти и близките ти сте живи, че сте оцелели след нападение, че си се върнал от военна командировка, ти се иска да бъдеш жив повече от всякога. При ротация или когато излизат в почивка, военнослужещите си купуват разни неща, които не са си позволявали по-рано. Просто така, за удоволствие. Музикални инструменти или парфюми – всичко, което им помага да се почувстват живи. Въобще войната дава изобилен материал за наблюдение, най-вече за това как се държим по време на криза. По-рано всичко това бе скрито дълбоко в нас и не се проявяваше навън така силно. Литературата по време на война е също нещо, което ни позволява да се чувстваме живи, да останем хора и да имаме надежда.

Интервюто е публикувано в „Суспільне Культура“.

Превод от украински Райна Камберова