Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

„Тар“, САЩ, 2022 г., режисьор и сценарист Тод Фийлд, оператор Флориан Хофмайстер, участват Кейт Бланшет, Ноеми Мерлан, Нина Хос, Софи Кауер, Джулиън Гловър, Алън Корундър, Марк Стронг

„Тар“ е филм за злоупотребата с власт, дегизиран като любовно писмо към класическата музика. В тази умела смесица между психологически трилър и изследване на героя отсъстват черно-бели дефиниции за вина и отговорност. Без съмнение един от най-добрите филми на изминалата година, в който липсата на лесни отговори може да изнерви някои зрители, но неизбежно ще ги принуди да разговарят.

Лидия Тар има дълга биография, която научаваме още в първите минути благодарение на интервю, което елегантно предоставя необходимата експозиция, за да се запознаем с първата жена диригент на Берлинската филхармония. На пръв поглед тя е безупречен перфекционист, преподава сурово, но е способна на игрива ирония, буди възхищение и завист в колегите си, но изглежда недосегаема. До момента, в който бившата акордеонистка Криста не се самоубива. Не виждаме лицето ѝ, но сянката на неясните ѝ отношения с Лидия заплашва да разруши монолитната кариера на диригентката.

Междувременно Лидия се увлича по млада челистка от Русия и манипулира решението на комисията тя да стане част от филхармонията. Изглежда като поредния случай от патологията на диригентката да съблазнява млади момичета, но е възможно нестабилната психика на Криста да няма нищо общо с настоящите машинации. Яснотата покрай мотивите ѝ е изтъкана от догадки и тъй като виждаме само настоящето, докато миналото оглушително мълчи, „Тар“ постепенно се превръща в изследване на времето.

Метрономът безмилостно създава ритъм за вината на Лидия, която бяга от подозрението, че миналото, подобно на огромно черно куче, постепенно я застига. Сцени на кошмари и спомени от пътешествия в джунглата създават въздействаща картина на едно разклатено съзнание. От своя страна студената немска архитектура, минимализъмът в интериорите и формалните разговори засилват усещането, че нещо зад фасадата скоро ще избухне. В два часа и четиридесет минути режисьорът Тод Фийлд сгъстява атмосферата на параноя, която се разстила като мъгла дълго след филма.

Продължителен кадър въвежда в лекция на Лидия, в която тя „унищожава“ свой ученик, контрирайки го за съвременните му възгледи и отношението му към Бах на базата на личния живот на композитора. От този момент нататък Фийлд дава заявка, че ще разглежда изтощителната тема за политическата коректност и cancel culture. При това се справя изненадващо добре с нелеката задача да обхване настоящето. Въпросът можем ли да разграничим твореца от личния му живот е водещ за парадоксалното развитие на героинята до самия край.

Въпреки минималните усилия, които полага да заличи призраците от миналото, Лидия изглежда учудена от нищожната причина за падението си. Сякаш никой не осъзнава, че основното винаги е била музиката. Сълзите ѝ, докато гледа стари записи на Ленард Бърнстейн, свидетелстват, че малкото момиче, което би сключило фаустовска сделка, за да се докосне до божественото, все още е живо. Оказва се, че цената на обезличаването в преследване на мечтата може да бъде твърде висока. В предишните си два филма Тод Фийлд безкомпромисно изследва сложната човешка природа, без да предлага лесни решения. Героите му са като излезли от роман на Ричард Йейтс – самонадеяни, потайни, търсещи, отвратени от истинското си „аз“. Лидия Тар не е изключение.

Според диригентката Марин Алсоп „Тар“ е пропусната възможност да се изобличи мъжката доминация и е истинска обида към всички жени. Всъщност от коментара ѝ личи неразбиране на художествената сложност на филма. „Тар“ не заслужава да бъде принизяван до елементарния сблъсък мъже-жени. Достойнствата му далеч надскачат междуполовата разпра за равноправие и чертаят оголен портрет на едно сложно човешко същество, което можем да осъждаме или извиняваме, но не и да пренебрегваме. Изиграна от Кейт Бланшет, най-добрата актриса на нашето време, Лидия Тар ще остане.