Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

Усещаше как силата му намалява и пъргавите по-рано мускули изтъняват. Остаряваше. Трудно достигаше плячката си с преследване, както правеха другите. Младите животни му се изплъзваха. Не бяха по-силни от него, просто тичаха по-бързо. Понякога му попадаха стари и болни, изостанали от стадото и лесни за убиване, но месото им беше жилаво и кисело. Не нападаше малките, откакто онази разярена майка го ритна с острите си копита и му изби предните зъби. Защитаваше си рожбата.

Тогава започна неговото пропадане...

За глутницата беше излишна тежест. В началото го изтикваха да спи отделно от другите. Гледаше ги гузно и се правеше, че нищо не забелязва. В една нощ скочиха отгоре му да го убият. Ухапа един по ухото и се изплъзна. Не го преследваха. Знаеха, че няма да посмее да се върне.

Заживя като единак. Понякога виждаше как заграждат животно, чуваше ги да ръмжат, докато го разкъсват, но се криеше в храсталака. След достатъчно дълго време пропълзяваше към мястото. Ловците отнасяха всичко, до последното парченце козина. Можеше само да облизва и смуче пропитата с кръв шума.

Гладуваше, защото сам се ловува по-трудно, а и дивечът намаля. Коремът му се стопи, ребрата щръкнаха, кожата придоби леко сивкав цвят. Старите белези се разраняваха лесно и постепенно се покриха с лошо миришещи струпеи. Животните го подушваха отдалеч и го заобикаляха. Ноктите му се изпочупиха. Зъбите, които бяха останали, се клатеха. Всяко докосване предизвикваше туптяща непоносима болка. Задъхваше се лесно и не можеше да преследва дори дребните гризачи. Научи се да яде охлюви, гъсеници и мравки. Листата на растенията бяха твърди, бодливи и не можеше да ги сдъвче. Плодове имаше само в началото на есента – стипчиви и горчиви.

Наближаваше убиецът за самотниците – зимата. Листата на дърветата отлитаха, а вечер ставаше студено. Имаше пещера, в която може да се презимува, но там се бяха настанили другите. Ако се появеше пред очите им щяха да го убият, без да се замислят много. Глутницата убиваше всеки, загубил силите си – застаряващ или ранен.

Убиваха и новородените.

По някакво проклятие от десетилетия се раждаха само мъжки. Постепенно измряха жените, които можеше да бъдат оплодени и да родят. Остана само една, но тя продължаваше да ражда мъжки. Беше се заселила в дъното на пещерата, където не прониква дневна светлина. Там беше влажно и задушно. От скалата на капки се стичаше топла вода с миризма на сяра.

Носеха ѝ най-хубавото месо, пазеха я ревниво и се зъбеха един на друг. Биеха се до кръв. Мразеха се, но инстинктивно разбираха, че заедно могат да намират храна и да оцелеят.

Избираше ги по свои признаци и даваше знак. Избраният се отделяше от останалите и потъваше в онова топло кътче, откъдето излизаше след няколко дни с хлътнали хълбоци, целият изпохапан и издран.

Щом спреше да ги вика при себе си, всички разбираха, че скоро ще ражда. Глутницата се укротяваше за известно време. Знаеха, че пак ще е мъжко, но се надяваха... След като го убиеха, между тях отново настъпваше безсилната злоба на обречените да изчезнат.

От север се зададоха странни облаци. Задуха тънък вятър. Слънцето се скри и стана студено. Той се вмъкна под повалено дърво, разрови пръстта и си направи леговище. Над гората започна да вали кротък кисел дъжд. Ледени капки пареха незарасналите му рани. Натрупа още клони откъм гърба си и заспа.

Сънуваше храна. Сънуваше, че е запалил огън. Тя го е избрала и се е родило момиченце. Имаха дом, легло и завивка, както преди Голямата война. Беше красив, силен и сит. Сънуваше, че човешкият род ще бъде продължен от него. Даже се усмихваше насън.