Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

„Изпепеляващи дни“ е награденото заглавие в Балканския конкурс на София Филм Фест 2023, копродукция между Турция, Франция, Германия, Нидерландия, Гърция и Хърватия. Няма изненада в този избор, който затвърди едновременно няколко линии: толерирането на европейски копродукции; традиционно добрите позиции на турското кино на фестивалния екран; мястото на режисьора Емин Алпер (той неизменно е победител в Балканския конкурс – през 2020 г. с „Три сестри“, през 2016 г. с „Лудост“, през 2013 г. със „Зад хълма“, всички белязани с участия или призове от Берлин, Венеция, Кан и самата Турция).

Освен това „Изпепеляващи дни“ е номиниран за наградата на публиката LUX, тя се връчва от Европейския парламент и Европейската филмова академия и в момента тече гласуването на зрителите. Всичко изброено обаче би било само политкоректна конюнктура, ако той не отключва емоционално съпричастие и няма художествено въздействие.

Младият прокурор Емре пристига в затънтената провинция, изпълнен с идеалите и почтеността си. В градчето има недостиг на вода, но предложените от местните власти възможности да се използват подземните води всъщност водят до пропадания на почвата и разрушения. Прокурорът приема поканата за гостуване на кмета, следва пиянска, вероятно и наркотична оргия, в която е изнасилена слабоумна ромка. Вместо да премълчи за случилото се, за което няма спомен, Емре започва разследване. А за водната криза обвинява високопоставените личности и настройва местните срещу себе си. Положението допълнително се усложнява от двусмислените му сексуални отношения с единствения човек на негова страна, местния журналист.

Филмът разгръща множество точно избрани, лесно разпознаваеми и стрелящи в целта социални маркери. Още в началото местната върхушка – кметът (съвсем епизодично появяване), синът му адвокат (балканската шуробаджанащина), зъболекарят – разпищолено гърмят из улиците от джипове, горди с ловуването си. Познато, нали? Даден ни е ключът към последвалите техни безчинства, които постепенно ескалират до пожари и линч. В източноевропейската провинция царят е далеко, Бог е високо, а и се съмнявам, че би имало полза от тях за коректив. Смъртоносната хватка на безнаказаното местно управление има дълга и уви, трайна традиция – и в руския филм „Левиатан“ на Андрей Звягинцев, и в румънския „Мъже на делата“ на Пол Негоеску (също участник в тазгодишния Балкански конкурс на СФФ), да не говорим за днешното състояние на родината на Емин Алпер. Какво е специфичното, достойно да се отбележи в „Изпепеляващи дни“?

В социален план – няма невинни. Наглостта и жестокостта на властта са безгранични, но дори прокурорът, този стожер на идеята за закона над всичко, е разколебан в собствената си правота. А местните жители, изпаднали в апатия и объркване, лесно се поддават на манипулация и преминават в агресия. Те са жертви колкото на подстрекатели, толкова и на собствените си предразсъдъци и битови зависимости. В това градче никого не го е грижа за земята, за толерантността или за законността. Няма хепиенд – и въпреки това финалът изненадва с неопределеност и категоричност едновременно.   

В естетически план – силата на визуалните метафори. Когато четеш романа на Орхан Памук „Сняг“, не запомняш точно политическите боричкания в също толкова малкия и загадъчен Карс. Но в мъртва хватка те обгръщат снегът и тъмната недоизказаност, включително на главния герой. Така от „Изпепеляващи дни“ остават образи. Движещи се кола, джип, мотор из безкрайния криволичещ сух и прашен пейзаж (като в „Имало едно време в Анадола“ на Нури Билге Джейлан) – образи на самота и изолация. Тъмни стаи с малко и старо обзавеждане при отрупана с храна и пиене маса – на изостаналост. Закътан, но зелен вътрешен двор в мрака – на потайност в очакване на нещо нередно. Пластмасови празни бутилки и бидони пред улична чешма и язовир със съмнителна чистота – на водна криза, която ще изригне. Красиви полуразголени мъже с непокорни коси и светли ризи – на стаена и непозволена сексуалност. Най-любимите ми образи са цепнатините, дупките, заснети отгоре и отдолу, отблизо и далеч – те се разрастват до непреодолими пропасти, които могат да погълнат всичко. Но също отварят пътя към друг свят, дори това да е подземният.