Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

„Записки по едно предателство“, 2023 г., режисьор и сценарист Георги Дюлгеров, оператор Веселин Христов, музика Мира Искърова. С участието на Пламен Димов, Иван Николов, Ивайло Христов, Цветан Алексиев, Красимир Доков, Джордж Арабаджийски

След филмите, които се подиграха с Христо Ботев и Васил Левски, на българския кинонебосклон най-сетне се появи стойностно и навременно произведение –„Записки по едно предателство“ на Георги Дюлгеров, показан на София Филм Фест. Мислен и мечтан от режисьора сценарист десетилетия, преодолял редица спънки, филмът посяга към „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов. По тази книга вече е правен телевизионен сериал (1976 г.) с основен режисьор Борислав Шаралиев.

Дюлгеров никак не се бои от сравнения с успешния си предшественик, защото той не прави екранизация, а взема само един момент от книгата – ролята на Георги Бенковски в Априлското въстание, неговата смърт и виновника за нея. Този нискобюджетен филм е с високи художествени качества. В него всичко е видяно през спомените и погледа на очевидеца Захарий Стоянов, зад чиято гледна точка режисьорът изцяло застава. Дюлгеров съхранява дори и диалекта на героите, за да придаде достоверност на мелодичността, с която актьорите го произнасят. Но това е добре известно от неговия „Мера според мера“.

Действието на „Записки по едно предателство“ започва в 1886 г., осем години след Освобождението. Захарий Стоянов отива на кон с трима приятели и конни жандарми да търси и арестува предателя дядо Вълю. Пред него той разказва ретроспективно случилото се през пролетта на 1876 г. – първата си среща с Бенковски, сближаването между тях, сформирането на четата му. Образът на войводата съвсем не е идеализиран, напротив, показано е и прекомерното му желание да изисква безпрекословно подчинение, да унижава, да се мери с турците, говорейки езика им. Захарий Стоянов едновременно се възхищава, но и укорява Бенковски. Пленяват все пак наивността му и вярата в успеха на въстанието, лесно се пали и лесно успява да се наложи като лидер. Физическата прилика и талантът на актьора Пламен Димов също допринасят за образа на героя. Възлови моменти от априлската епопея – събранието в Оборище, кървавото писмо на Тодор Каблешков, горящото Панагюрище са само необходим фон, за да може Дюлгеров да разнищи темата за предателството.

След погрома на въстанието пламенният водач посърва, той е умърлушен и недоверчив, променя се и стилът на филма. Светлината на деня е заменена с тъмни и студени нощи на митарства и опит за оцеляване из Тетевенския Балкан. Дългите коси на Захарий Стоянов, закриващи лицето му, осем години по-късно вече ги няма, липсват и прогизналите дрехи. Впереният поглед на добре облечения в градски дрехи мъж – в изпълнение на Иван Николов – започва все по-открито да пронизва слушащия го мълчаливо до този момент дядо Вълю.

Настроението във филма отново се преобръща, за да се съсредоточи върху негласния двубой между оживелия по чудо от предателския капан Захарий Стоянов и виновника за турската засада на специално построения нов мост дядо Вълю. Надали има по-подходящ актьор за тази роля от Ивайло Христов, учил режисьорския занаят при Дюлгеров. Той е в стихията си, надиграва и надлъгва дори себе си, за да бъде убедителен и точен в разказа си за случилото се. Майстори умело дървения кръст в памет на Бенковски, но всъщност закопава и себе си. Стичащата се пот по лицето на бягащия след коня на Захарий Стоянов дядо Вълю, който крещи: „Сбърках, искам прошка“, сякаш се превръща в късно проронени сълзи. Няма нужда вече да се арестува или убива този жив труп.

Затова пък Захарий Стоянов, както и режисьорът Дюлгеров изпитват необходимост да разрушат мита за „предателското племе българско“. Писателят разказва как след спасението си от турския куршум в Балкана попада в Пловдивския затвор, където поне 300 души българи го познават, но никой не го предава. Защото затворените в килиите са със свободен дух, а не роби като живеещия на свобода в колибата си дядо Вълю.

„Записки по едно предателство“ е достоен урок по българска история, който Георги Дюлгеров дава на публиката. Но филмът е и дълбоко изстрадан и заслужен подарък, който режисьорът си прави в навечерието на своя 80-и юбилей през есента.