Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

Джералдин Чаплин дойде за първи път в България. Дойде като гост на 27-ото издание на София Филм Фест и получи Наградата на София, връчвана от Столичната община

Дойде и като изпълнител на главната – и единствената женска – роля във филма на Джесика Удуърт „Лука“, показан на фестивала. Филмът е дистопия по мотиви от романа на Дино Будзати „Татарската пустиня“ (1940), познат у нас в превод на Хубан Стойнов. Джералдин Чаплин несъмнено е жив идол в света на киното както за онези, които я свързват само с името на бащата, така и за запознати с нейната богата актьорска кариера. Тя включва над 160 игрални филма и сериала – от „Светлините на рампата“ през 1952 г., където осемгодишна се снима редом с татко си, през „Доктор Живаго“ (1965) на Дейвид Лийн, с номинация за обещаваща млада актриса, „Братовчедката Анхелика“, „Ана и вълците“, „Да отгледаш гарвани“ и други, режисирани от първия ѝ съпруг Карлос Саура, филми на Робърт Олтман, Мартин Скорсезе, Педро Алмодовар, Андрей Кончаловски и други именити кинотворци. Нейният десети филм я среща с българин, чиято националност първоначално не е знаела, както сподели в срещата „Кино с автограф“ на фестивала.

Това се случва през 1967 г. при снимането на Stranger in the House под режисурата на Пиер Рув (Pierre Rouve). Филмът не е показван публично у нас, затова използвам свой превод на заглавието: „Непознат в къщата“. Малко познато в България е и името на режисьора – творчески псевдоним на сънародник, работил близо две десетилетия в британската филмова индустрия. Това е Петър Увалиев, видният интелектуалец емигрант в Обединеното кралство през втората половина на ХХ в. Известен е на поколения българи като „гласа от Лондон“ благодарение на беседите си в Българската секция на Радио Би Би Си. Но като кинотворец остава почти непознат вкъщи. Както сам посочва през 1974 г., участва в заснемането на 24 филма като художествен съветник, продуцент, сценарист, режисьор и др. Едва по случай 100-годишнината му през 2015 г. БНФ и Фондация „Увалиеви“ организираха показването на четири от тях у нас. Безспорно най-знаменитият е „Фотоувеличение“ (1966, реж. Микеланджело Антониони), носител на Златна палма през 1967 г., на който Увалиев е изпълнителен продуцент. Успехът, изглежда, го насърчава същата година да застане в ролите на сценарист и режисьор, а продуцент е руският емигрант Димитри де Грюнвалд, с когото той работи от години. През 2019 г. филмът е реставриран от Британския филмов институт и е наличен в DVD и Blu-ray формат.

В „Непознат в къщата“ дъщерята на Чаплин изпълнява главната женска роля на Анджела Сойер. Тя е дъщеря на богатия Джон Сойер (Джеймс Мейсън), застаряващ самотен алкохолик, който на младини е бил много успешен адвокат. Ала след като жена му напуска него и двегодишното им дете заради друг мъж, той изоставя практиката си и се пропива. Джон и порасналата Анджела живеят в голяма семейна къща с прислуга, но бащата е крайно отчужден от всички. Рядко напуска бърлогата на своя кабинет, където прекарва дните и нощите с книга и чаша уиски (предимно) в ръка, сред звуците на класическа музика. Не познава живота на дъщеря си, която вижда само на тънещи в мълчание обеди и вечери. Навън тя се движи в компания на младежи от заможни семейства в малкия град, дирещи избавление от провинциалната скука. Намират го в разкрепостения дух на шейсетте – дискотека, рок музика, марихуана, щуреене, граничещо с разрушение. Впечатлява резкият музикален и визуален преход между началните два епизода: от клуба с ярки цветове, дрехи, светлини и оглушителната енергия на песента Ain’t That So на The Animals, музикален и речеви лайтмотив във филма, към кабинета в полумрак, тъмна цветова гама, атмосфера на овехтялост и приглушеното адажио на Албинони от запецващ грамофон.

Анджела и Джо, син на бедна гръцка емигрантка, са влюбени. Той има нужда от пари, а тя е готова на всичко, за да му помогне, защото двамата искат да имат свой самостоятелен живот. Поради инцидент обаче компанията приема арогантния изнудвач Барни (Боби Дàрин) и дори му осигурява подслон в част от къщата на Сойер, до която бащата не стига. Една нощ той чува изстрели и открива, че е извършено убийство. За да защити уличения и обвинен Джо, в чиято невинност е убеден, старият адвокат си налага да се върне в занаята и да поеме неговата защита.

Сценарият на Увалиев свободно адаптира романа на Жорж Сименон Les inconnus dans la maison, публикуван за първи път в една година с „Татарската пустиня“ на Будзати. На български излиза в превод на Любен Велчев през 1980 г. под заглавие „Непознати вкъщи“. В заглавията на романа и на филма изпъква двусмисленият подтекст на отчуждението: появата на непознат(и) в къщата провокира бащата постепенно да осъзнае колко непознати един на друг са именно той и най-близките му хора. И неговото завръщане в професията става стъпка към преодоляване на тази чуждост между свои. Ала стъпката би била половинчата и неуспешна, ако не е посрещната с ответното действие и разбиране от страна на Анджела. Конфликтът е колкото между личности, толкова и между поколения. Нито Сименон, нито Увалиев търсят лесно или мелодраматично сдобряване между баща и дъщеря.

Приспособяването на книгата към екрана също е своеобразен път към другия. Първата филмова адаптация на Сименоновия роман датира от 1942 г. Дело е на начинаещия сценарист Анри-Жорж Клузо и режисьора Анри Декоан, а като адвокат Ектор Лурсà се изявява нашумелият тогава Ремю. Заснет и прожектиран в окупираната от германските войски Франция, след Втората световна война филмът е нарочен за антисемитски заради името на извършителя на убийството. Любопитен щрих в романа е, че неговият баща, чието потекло е смес от много раси, привнася „българска връзка“: „Лицето му беше украсено с дълги увиснали мустаци, с каквито изобразяваха българите преди войната“. Петдесет години по-късно Жорж Лотнер прави нова адаптация (или римейк?) под същото заглавие, поверявайки главната роля на Жан-Пол Белмондо. Как подхожда към филма си режисьорът българин с френски псевдоним?

Увалиев променя времепространствената рамка, имена и облик на персонажи, съставки от хода на действието и развръзката с разкриването на убиеца. Той не просто сменя една форма с друга, а търси филмови еквиваленти на литературните първообрази. Ако сцена на действието в романа е старинният Мулен в Централна Франция, някогашна столица на Бурбоните с величава катедрала „Света Богородица“ от XVI в., във филма то тече в още по-старинния Уинчестър с внушителната средновековна епископска катедрала и в пристанищния Саутхемптън. Но както в книгата, така и на екрана от тази ланшна слава и следа не остава. Движеща сила и в двете творби е напрежението между скуката на улегналия провинциален конформизъм и лъжебунтарската младежка трансгресивност. Филмовият образ на това противостоене е под знака на Антониони, при това не само от „Фотоувеличение“. Още в „Губещите“ (I Vinti, 1952) италианският майстор търси източника на младежката престъпност в модели на поведение и фалшиви ценности, внушавани от медиите и масовата култура. Налице в „Непознат в къщата“ е съзнателна апроприация на сцени от „Фотоувеличение“: началният епизод с песента на „Анимълс“ в първия откликва на култовото изпълнение на „Ярдбърдс“ във втория; буйстващите в Саутхемптън и на яхтата младежи наподобяват клоуните и мимовете, ексцентрично търчащи из лондонските улици; ослепително белият домашен интериор в мъчителните реминисценции на адвоката препраща към обсесивното боядисване на обширни външни пространства във филми на Антониони.

Разкриването на действителния убиец в изненадващо дидактичния финал обаче изневерява както на италианския синеаст, така и на френския романист. Адвокат Сойер се отказва от съдебна пледоария, защото „в съда говорят езика на лицемерието“. Изобличава престъпника навръх неговия рожден ден, след което му прочита откъса за възкресението на Лазар в „Престъпление и наказание“, който Соня чете на Расколников. Накрая отваря финалната в руския роман страница на надеждата: „Но тук започва нова история, историята за постепенното обновление и прераждане на човека“. История, в която човек, дарен със силата на истината, любовта и доброто, дори да страда, може да живее достойно, неподвластен на злото.

През 1969 г. в беседа по повод 80-ия рожден ден на Чарли Чаплин Увалиев казва: „Чаплин е Чаплин, защото никой не господства над него“. Дали стремежът към такава неподвластност, макар и утопична, е тайната на пълновластието над себе си? Постига ли я действително бащата – Чаплин, Лурса, Сойер, Увалиев? Или си остава – малко или повече – непознат вкъщи? Не попитах Джералдин какво мислят тя и Анджела по този въпрос.