Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

На 19 и 20 септември бе първата премиера на Народния театър за новия сезон – постановката на Галин Стоев „Хага“ по пиесата на украинската авторка Саша Денисова. „От години получавам покани от български театри, но случаят с „Хага“ е различен – изборът да я поставя в България беше мой, обяснява Галин Стоев. И определя текста като „театрална фантазия – едновременно комична и смразяваща“. След месеци репетиции, малко преди ваканцията той разговаря с журналисти.

„Хага“ е текст на Саша Денисова, украинска писателка и режисьорка, изградила голяма част от кариерата си в Москва, има награди там и участия в големи проекти. След 24 февруари 2022 г. тя се позиционира категорично спрямо случващото се и е принудена да напусне Русия, всичките ѝ представления са забранени. За Саша Денисова чух от няколко различни места, от колеги, които не се познават помежду си, и когато разбрах, че тя е в Полша, отидох през април миналата година да гледам нейна работа с украински бежанци. В течение на година се срещахме няколко пъти, гледах нейни неща, обсъждахме, тя ми сподели намерението си да напише текст, който да се казва „Хага“. Тя завърши текста в края на февруари-началото на март, репетирайки го и дописвайки го в театъра в Познан, който я беше поканил. В началото на март тази година отидох в Полша и гледах нейното представление. Излизайки от него, си казах: не виждам смисъл да направя този текст във Франция, защото проблематиката там е различна, няма нужда да се убеждават хората. Но другото, което си казах, е, че този текст трябва да бъде направен в България. Обадих се в Народния театър, там реагираха веднага. Един театрален проект се подготвя две години, тук всичко стана буквално за 15 минути. Преведох текста много бързо и дойдох в началото на април в България.

На сцената има 16 души. Разиграва се въображаем процес в Хага срещу военните престъпления и престъпленията срещу човечеството. Никога не съм работил върху нещо, имащо толкова пряка връзка със случващото се тук и сега. В театъра хората идват и гледат как тези на сцената ще разрешат конфликт или ужасна ситуация, която ние като хора не знаем как да разрешим. Но за да се разиграе една трагедия, ни трябва време, достатъчно да сме отдалечени от случилото се, трябва да имаме възможност да рефлектираме върху него. Тук като че ли времето се е сгъстило, начинът, по който тече, парадигмата на времето се е променила, включително и в подготовката и организацията на проекта.

През по-голямата част от времето не живея и не работя тук (от началото на 2018 г. Галин Стоев е директор на Националния театър в Тулуза, Франция, б.р.), но това не значи, че съм спрял да се интересувам какво се случва в родината ми. През последните месеци бях в тих ужас.

Пиесата е смесица от документални парчета текст, но те са организирани в една фантасмагорична реалност. И тук е интересното: възможно ли е с всекидневен материал, независимо колко е чудовищен – каквато е войната, или банален – каквато е политическата ситуация у нас в момента, да се създаде художествена действителност и тя да бъде политическа? Сцената е място на власт, този, който е на сцената, изглежда по-красив, по-висок, по-умен, по-силен и заради това има правото да изнася послания. Публиката очаква нещо да ѝ бъде казано, да се получи обмен и той да бъде иницииран от сцената.

Става дума за въображаем процес, който всички нормални хора се надяват един ден да се случи, но всъщност никак не е сигурно. А процесът е необходим за всички нас, за да знаем, че справедливостта, правото са възстановени, и това ни дава консенсус като общество… Тогава си казах, че може би театърът е едно от малкото места, останали днес, където все още легално ни е позволено да проведем този тип дебат.

На мен днес ми е трудно да ви говоря за вечните ценности, все едно нищо около нас не се случва. Мисля, че днес да се говори за любов или за трепетите на душата – много е хубаво, обаче не стига. Ние продължаваме, като че ли светът около нас е същият, а той не е същият. И текстът „Хага“ ми даде възможност да сложа пръст в раната, която е тук и сега, за която не знаем как да говорим.

Тази смесица [в текста] е изключително интересна, много вдъхновяваща и експлозивна и всъщност аз нямам никаква представа каква ще бъде реакцията на публиката. Живеем в общество, което има огромен проблем с базисния консенсус: толкова е разделено, че практически сме в състояние на война, засега тя е ментална или енергийна, не е слязла достатъчно в материята, за да започнат хората да се стрелят един друг. Но историята ни е показвала, че това може да стане за три секунди.

И тогава въпросът за мен е: къде е най-будната част на нашето общество и не би ли трябвало хората, занимаващи се с култура, да репрезентират тази най-будна част. Признавам си, че съм шокиран от отсъствието на украински знамена на емблематични сгради, с което да се демонстрира съпричастност към трагедията на тази държава и нейния народ. Също така съм стреснат от това, че представители на нашия сектор много рядко заемат позиция. Има моменти, когато не можеш да не вземеш позиция, другото е равно на колабориране… Всички тези въпроси ме измъчват дълбоко и аз търся в очите на хората, които срещам, ответна реакция. Това е свързано и с огромното усещане за безсилие и гняв, което аз и – предполагам – всеки един изживява след 24 февруари 2022 г. Другото много стряскащо нещо е банализирането на войната, за година и половина ние се научихме някак да живеем с нея, което не прави ужаса на случващото се по-малък.

Докарахме се дотам в момента да имаме партия, която не се занимава с политика, а с пропаганда. Отговорността е на всички нас. И срамът е за всички нас. Огромно количество институции, които репрезентират държавата, се държат като да са мимоходом тук, да са малко към едното, малко към другото. Имаме президент, който използва абсолютно същите опорки и термини, използвани от Дмитрий Песков, говорителя на Путин. Всичко това е банализирано и никой не е скандализиран и възмутен. Или малкото, които са възмутени, бълват своята злост като мен вкъщи или зад тази маса, но какво от това? Значи нямаме консенсус, базисно не сме се разбрали, че това е добро, а онова – лошо. В този тип релативизъм всичко може да мине. И плявата може да мине за злато…

За мотивацията ми да тръгна да работя този текст мога да говоря много дълго, но ако трябва да я формулирам: не можех да продължа, ако не го направя. За целта си взех неплатена отпуска, обадих се във френското министерство на културата, обясних им, че трябва да отсъствам от работа, защото за мен е много важно да направя в София едно представление, те ме разбраха, подкрепиха ме. Затова съм тук.

[В пиесата] има моменти, които са толкова абсурдни, че предизвикват откровен смях, има моменти, които са смразяващи, има моменти, които те е срам да гледаш. И аз държа всички тези усещания и чувства да бъдат извадени. Авторката е работила дълги месеци с юристи, правила е интервюта с олигарси, близки до Путин, впоследствие избягали. Тя дълго се е подготвяла, за да изгради тази структура от документални текстове, но е направила един гениален ход, като казва, че едно дете си представя всичко това. А след като едно дете си го представя, ограниченията падат и започва истинският театър. И те кара да разбереш, че не става дума за пропагандно или политическо изявление, тук става дума за художествена действителност в най-добрите традиции на така наречения политически театър, който в България не е развит. Последното, за което се сещам от късния соц, е великолепната пиеса на Радичков „Образ и подобие“, тя е от по-малко известните му текстове. Политически театър, който е притча. Този текст може и днес да се направи и ще работи.

Политическият театър цели да вдигне нивото на съзнателност. И ползва за целта съществуващите във всекидневието ни елементи. Днес нито едно представление не може да надскочи по въображение случващото се в нашата действителност. Това е труден момент за артистите, защото ти гледаш реалността и си казваш: тя е много по-интересна от всичко, което мога да измисля, никой няма нужда от мен или аз нямам нужда от себе си в тази ситуация. Как се работи с тези елементи, така че да не те смажат, как се минава през тази месомелачка? И как в момент, в който всичко ти казва, че няма бъдеще, ти трябва да привидиш бъдеще, което да можеш да споделиш с хората, дошли на представлението ти?

Когато отидох на първата репетиция и започнахме да четем, актьорите не знаеха, че голяма част от текстовете са документални, но вкарани в драматургична ситуация, която е игрова и поражда играта. И аз си казах: няма да ги занимавам с това кой кой е, колко е лош, защо е направил такива избори, защо е убил толкова хора. Ще ги занимавам с игровата ситуация, с взаимоотношенията и всъщност тръгвайки оттам, започнах бавно и постъпателно да добавям информация за всеки един от героите. Два месеца по-късно всички актьори са в каналите в „Телеграм“ на украинци, на руснаци, на добри и на лоши. Що се отнася до политическата им култура, мисля, че те могат да ви дадат много информация. Един от актьорите дойде и каза: „Страхувам се да играя този персонаж, аз четох за него, той отговаря от Балканите, той ще разбере, че аз го играя, и ще ми направи нещо“. Казах му: „Спокойно, преди да дойде твоят ред, има един друг, който играе малко по-страшна роля, преди него съм аз, защото съм предложил пиесата, преди мен е авторката“...