Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

Волфрам Айленбергер (род. 1972 г.) е немски философ и писател. Книгата му „Огънят на свободата“ проследява отношението на четири жени философи – Симон дьо Бовоар, Симон Вейл, Хана Аренд и Айн Ранд, към националсоциализма през 30-те години на ХХ век. Интервюто с него е публикувано във вестник „Франкфуртер Рундшау“.

Днес в много страни крайнодесните сили печелят подкрепа. Вие написахте книга за четири жени философи през 30-те години на миналия век. Отново ли навлизаме в мрачни времена?

На първо място, трябва да се каже, че тези четири жени философи – Хана Аренд, Симон Вейл, Симон дьо Бовоар и Айн Ранд, са необикновени личности. Четири брилянтни мислителки, които още като млади стават свидетели на крушението на либералните правни системи и на войната, включително и гражданската. И щом осъзнаем, че либералните демокрации и правните системи са във фундаментална криза, от която не се вижда лесен изход, тези четири жени, които мислят свободата, отново стават актуални и въздействащи.

Когато светът потъва в мрак, те са млади жени. През 1933 г. нито една от тях не е била на повече от 27 години. Как гледат на предстоящото драматично развитие?

Всяка от тях е имала своето политическо пробуждане. Днес бихме го нарекли травматично преживяване. Айн Ранд започва да се занимава с политика и е прокудена от родината си след руската революция, която унищожава баща ѝ и цялото ѝ семейство. Тя все още не е навършила 16 години. В случая със Симон дьо Бовоар, от друга страна, тази травма идва сравнително късно, с навлизането на германските войски в Париж през 1941 г. За Хана Аренд решаваща е 1933 г., когато на власт идва Хитлер и тя е белязана като еврейка, идентичност, която тя дори не смята за обвързваща. Жестокостите на Първата световна война водят Симон Вейл до прозрение, което слага отпечатък върху живота ѝ още на 10-годишна възраст, че нещо изначално не е наред в света, че национализмът и някои теории имат опустошителен ефект.

Хана Аренд бързо напуска Германия. Тя е следвала при Хайдегер, който през 1933 г. постъпва в Националсоциалистическата германска работническа партия. Нейният професор Карл Ясперс ѝ препоръчва „да гледа на себе си като на германка“. Ала тя вече не се чувства в безопасност.

По-прозорливите в академичните среди и сред германските евреи напускат страната през 1932 и 1933 г., включително и философът Ернст Касирер. След като е арестувана[1], Хана Аренд много бързо осъзнава, че за нея няма бъдеще, и напуска страната, заминава за Париж. Скоро тя започва да изпитва дълбок скептицизъм към академичната философия. В продължение на много години избягва всякаква теоретична дейност и се заема с практическа работа, помага на еврейски бежанци и на деца да емигрират в Палестина.

Как е при другите?

И за четирите може да се каже, че са се дистанцирали и са били държани настрана от академично институционализираната философия. Нито една от тези четири велики мислителки не е преподавала основно в университет и не се е стремила към това. Една от поуките, от многото поуки, които могат да бъдат извлечени от съдбата на тези мислителки, е, че при фундаментални кризи е полезно да се стои настрана от академиите и техните институционализирани форми на мислене. Това ви прави по-бдителни, по-гъвкави, по-независими.

Как се променя представата на Аренд за философията, когато нейният учител и любовник Хайдегер е последвал нацистите?

Тя има прозрения за дълбоките слабости на характера, които вижда при професионалните философи. Свидетелка е как хора от най-близкото ѝ обкръжение, преди всичко Мартин Хайдегер, започват да обслужват с идеите си системата, водени от чиста жажда за власт. Тя смята, че това е нещо повече от слабост на характера, че засяга въпроса за предназначението на философията и преди всичко за това как трябва да се разбира връзката между философията, политическата теория и политическата практика. Хана Аренд заявява, че не гледа на себе си като на философ, а желае да се занимава с политическа теория. Точно от политическа гледна точка философията като декларативна теория ѝ изглежда подозрителна, направо странна.

С какво тогава тя допринася теоретически и практически за съпротивата срещу фашизма?

Днес ние говорим за отворени общества. За Аренд тази отвореност не се отнася до природните, нито до хуманитарните науки. Тя се стреми да опази политическата практика от твърде строгите теоретични рамки. Обяснява тоталитаризма като политическо развитие с твърде бързото пренасяне на теорията и философията в политическата практика, което добре се илюстрира от марксизма-ленинизма и неговия преход към сталинизъм. Макар в началото хитлеризмът или фашизмът като движения да са били слабо повлияни от политическата теория, впоследствие те са легитимирани от научни теории, например от „научни“ расови закони, от теории, в които дарвинизмът е изведен и тълкуван политически.

Аренд не мисли човека като самотен индивид, а обяснява, че винаги трябва да се имат предвид другият или другата.

И за четирите мислителки абсолютно централният въпрос е съществуването на другите хора за спечелването на това, което се разбира под лична свобода. Лесно е за обяснение, защото и четирите са обявени от средата си за други, за малоценни. Те са обявени за евреи – Айн Ранд, Симон Вейл, Хана Аренд, и по този начин са обезценени. Обявени са за жени и по този начин са обезценени като мислещи субекти, и разбира се, са маргинализирани и като критични интелектуалци във време, когато на почит са не интелектуалците, а решителните действия. Те са изпитали с телата си – в изгнание или като интернирани, какво означава да бъдеш подчинен на изискванията на другите. Това е основната им тема – въпросът какво ме прави свободен или несвободен като човешко същество сред другите човешки същества. Може да се каже, че това е изначалният въпрос на политическата теория.

Намират ли начин да се справят с тези, които искат изрично да ограничат свободата им?

Те намират различни отговори – например радикално-либертариански подход като този на Айн Ранд, идеята за демокрация, ориентирана към гръцката агора, при Хана Аренд или демокрацията на „вкореняването“ при Симон Вейл. Техните творчески сили се основават на опит, с какъвто не всички разполагат: като преживяване на природната красота, на любовта, а при Вейл също така религиозни, дори мистични преживявания.

Симон Вейл и Симон дьо Бовоар посещават Германия малко преди нацистите да завземат властта. Как усещат страната, която е на ръба на радикалността?

И двете са били в Берлин през 1932/33 и 1934 г. Симон Вейл прави изключително проницателен и съвършено точен анализ на ситуацията, направо пророчески. Тя е наясно с огромните последици, ако страна като Германия се радикализира толкова силно. Трябва да го приемем и днес като предупреждение.

А Симон дьо Бовоар?

Година след като Хитлер идва на власт, тя изобщо не се интересува от политика. Посещава Сартр, който е в Берлин за едногодишен обмен в Maison de France. И се интересува от всекидневното, така да се каже, от вкуса на бирата, силуета на Фрауенкирхе в Мюнхен. На практика в бележките на Симон дьо Бовоар не се появяват никакви политически наблюдения, да не говорим за анализи. Това е особено интересно, защото Симон дьо Бовоар, която днес признаваме за велик политически мислител, до 1940 г. не желае да има нищо общо с политиката. Това се променя едва при окупацията на Франция и Париж през юни 1940 г.

Имаме ли по-ясна представа за промените днес?

Изправени сме пред въпроса за съпротивителните сили на демокрацията. И през следващата година ще се занимаваме много интензивно с „Алтернатива за Германия“, вероятно ще трябва да се справим с нея. Но в немската философия отговорът на либералната теория идва все още от Ролс и Хабермас, сякаш настоящите проблеми могат да бъдат решени чрез по-нататъшно лечение с тези теории. Днес немската академична философия почти е изпаднала в догматична дрямка.

Как обаче да се справим с агресорите? Симон Вейл има отговор: тя казва, че някои германци трябва да бъдат убити, защото са сторили толкова много зло...

Симон Вейл е абсолютно убедена пацифистка и си остава такава, въпреки че се включва като доброволка в Испанската гражданска война и във Френската съпротива под ръководството на Де Гол, дори подава молба от Лондон да бъде хвърлена като парашутист зад фронтовата линия. Начинът, по който Симон Вейл се бори психически със своя пацифизъм, е много впечатляващ за нашето време, за това как да се отнасяме към военното насилие и намеса. Симон Вейл има една незабравима мисъл, че най-голямата жертва, която човек може да направи по време на война, не е да загуби живота си, а да отнеме живота на някой друг. Днес ние разсъждаваме: бих ли искал да умра за Киев? Докато според нея етически интересният въпрос е: готов ли съм да убивам за Киев? Това е истинското предизвикателство според нея.

 Превод от немски Людмила Димова