Култура / Брой 9 (3002), Ноември 2023

„Както професор Дановски ме е учил: гледам да си открадна по някой жест, настроение, мимика от хората около мен.“ Мария Статулова на 70. С актрисата разговаря Деян Статулов

Какво ви накара да станете актриса? Как започна всичко?

Вероятно трябва да започна от раждането си. Човек, който е заченат в семейство на художник, няма как да избере друго. Преди баща ми да стане художник, като малък, дядо ми го биел с камшик, само и само да не стане някакъв артист, но както знаем, шило в торба не стои и баща ми още като млад започва да работи като художник в ДНА (Дом на Народната армия) в Бургас. Там имало и самодеен театрален състав и той се записал като актьор в трупата. По това време в Бургас идва и големият български актьор Иван Янчев, който споделя, че в състава има не само самодейци, а и професионалист в лицето на баща ми. Раждам се аз, раста, тръгвам на детска градина, където ставам балерина, после в първи клас учехме стихове, класната ни, Стоянка Николова, държеше на художественото четене и добрия краснопис. Учехме стихотворения, които тя подреждаше в програма, и изнасяхме рецитали пред моряци, работнически колективи, по корабите и в пристанищните монтажни цехове. Тя ни възпитаваше не само в любов към поезията и художественото слово, но и как да общуваме помежду ни и с публиката. В гимназията започнах да уча руски и немски език, а това ми даде възможност да чета Чехов, Гогол и други автори в оригинал.

Кой беше вашият учител във ВИТИЗ?

Бях приета в класа на проф. Боян Дановски. Помня един негов комплимент на приемните изпити: „Който иска, нека да вземе всички жени, само ми оставете Мария да бъде в моя клас“. Той ни преподаваше нещо, което никога няма да забравя: когато правиш някаква роля, образ, много е важно да гледаш на него през очите на животното, на цветето и от там насетне започваш да градиш характера му. Това беше изключително важно и изумително упражнение. Освен това той ни учеше, че човек винаги трябва да има мярка, както и да бъде честен в отношението си към партньора.

Как ви откри киното?

И аз не знам как. Помня, че в гимназията имахме практика, по три часа екскурзоводство, и от време на време организирах бягства от час. И къде си уплътнявахме времето – в киното. Тогава и сега много ме впечатляваше огромният екран. Естествено, когато харесвах някого от героите във филма, се питах дали и аз някой ден мога да бъда там, на екрана. И когато след време трябваше да представим „Авантаж“ на фестивала Берлинале, с Георги Дюлгеров се качихме на сцената да се поклоним пред публиката и в един момент изтръпнах, като видях себе си на екрана. И казвам на Дюлгеров: „О, Жоро, колко ми е голяма главата!“, а той ми отговаря: „Не, Мария, просто екранът е широк 30 метра“. Аз просто имам детски реакции, което ме прави рефлективна към деня и хората. Това ми помага в професията – както професор Дановски ме е учил: гледам да си открадна по някой жест, настроение, мимика от хората около мен.

Да си припомним първото ви участие в българското кино.

Това беше миниатюрна, малка роля в „Последната дума“ (1971, реж. Бинка Желязкова), но тогава все още бях студентка. Първата ми голяма роля беше в „Авантаж“ (1977, реж. Георги Дюлгеров). Както беше обичайно по онова време, отидох в посочения час на пробни снимки в Киноцентъра. Нямах предварително подаден текст. Георги Дюлгеров ми разказа накратко живота на героинята. Въведе ме в едно друго време и човешки живот, които не познавах, но той толкова хубаво ми разказа един епизод от живота на героинята – как мисли, от какво се вълнува, защо е дошла в града… И нали сме от Бургас и имаме дар слово, така че това, което разказваме, го и живеем. Аз слушах и попивах внимателно, след това той ме изправи пред една огромна дървена макара с увити маркучи, с които вероятно миеха двора на Киноцентъра, и пред камерата на Радослав Спасов трябваше вече от свое име да разкажа от първо лице биографията на моята героиня, като Жоро ми задаваше обикновени въпроси. Помня, че докато разказвах коя съм, къде живея, как си гледам детето и пр., казах че съм отседнала при една приятелка. Попитаха ме къде живее тя. В този момент се обърнах и казах: „Ей там!“ – и посочих Витоша. В този момент и двамата се обърнаха към планината, за да видят къде живее, след което се разсмяха. Мисля, че това беше решаващо да ме вземат за ролята в „Авантаж“.

Имате богата палитра от роли в киното, след „Авантаж“ заедно с Невена Коканова играхте две къдрокоси етърви в комедията „Дами канят“ (1980) на Иван Андонов.

На снимките Невена ми каза: „Мери, ти си единственият човек, който ме е накарал да се накъдря“. Идеята ми беше да приличаме на пудели, които се борят за сърцето на Стефан Данаилов. Режисьорът Иван Андонов щеше да припадне, когато ни видя на снимачната площадка. А Стефан Данаилов каза на Иван: „Иване, погледни ги, те приличат на пудели“. Бяхме много щастливи и се чувствахме като богини с тези къдрици.

А другата емблематична роля е тази в „Да обичаш на инат“ (1986) на Николай Волев. Много жени се идентифицираха с твоята героиня.

Помня, че не разрешаваха на Волев да ползва песента „Дилайла“. Все пак той се пребори да пуснат друга песен на английски… Имаше хора, които смятаха, че няма нужда от моята роля във филма, но мисля, че дори и мълчаливото присъствие на жената във филма може да бъде също толкова силно и равнопоставено с това, в което има много говор. Имах и други подобни героини – в „Покрив“ (1978, реж. Иван Андонов) и „Черешова градина“ (1979, реж. Иван Андонов). В пресата бяха озаглавили една статия „Нюансите на сивия цвят“ по повод на моята игра. В началото се разстроих, но после си казах: „Мария, ти си дъщеря на художник. Всички цветове имат милиони нюанси“. Помня, когато представяхме „Покрив“ пред публика, една зрителка се хвърли върху мен, прегърна ме и каза: „И моят (съпруг) е същият. И той кара камион, и той е мръсник“. Да, много жени се идентифицираха с моите героини, което е признание за работата ми като актриса. Това е истинска любовна връзка с публиката. Както и това, че филмите са успели да покажат на голям екран проблемите на обикновените хора

След толкова роли как се подготвихте за филма „Смирен“ (2021) на Светослав Драганов?

Винаги съм щастлива, когато ме поканят да играя във филм. Един дълъг период от време, когато бях „по-малка“, всяка година на рождения си ден получавах като подарък покана за филм. Когато Светльо ме покани за „Смирен“, бях учудена. Зарадва ме, че е млад режисьор, дебютант в игралното кино, освен това играя с Христо Петков, когото много харесвам като човек и актьор. И това ми стигаше да приема. Беше една чудесна компания заедно и с режисьора документалист Здравко Драгнев, който играе моя съпруг във филма. Помня как по време на снимките той стана от стола си, погледна през камерата, върна и ме помоли да застана малко по-наляво. Той мислеше не само за своя герой, но и за другите, и за целия филм. Или както казваше Георги Парцалев: „Мария, аз трябва да те предложа на публиката“.  

Липсва ли ви някоя роля във филмографията, отделна сцена или емоционално преживяване от онези години?

Като студенти във ВИТИЗ правехме отделни етюди и откъси от древногръцки комедии и трагедии. Бяхме малки и неопитни, а това бяха необичайни текстове за нас – от друга, далечна епоха, която ние не познавахме. Това обаче ни даваше пълна свобода на въображението да използваме всичко онова, което сме научили, чели, слушали, преживели в своя настоящ живот. Бяхме щастливи да изсвирим поне една нота в това цяло послание, което се опита да предаде прекрасният и любим професор Дановски. Всички тези малки и щастливи мигове правят нашия голям човешки живот.

Мария Статулова е родена на 13 септември през 1953 г. в Бургас. Завършила е ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (сега НАТФИЗ) в класа на проф. Боян Дановски. В началото работи по разпределение в театрите в Кърджали и Ямбол, след което 28 години е в трупата на Сатиричния театър. Осем години играе на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ и накрая в театър „София“. Играе в множество български филми, сред които „Дами канят“, „Авантаж“, „Маневри на петия етаж“, „Да обичаш на инат“, „Откраднати очи“, „Балът на самотниците“ и др. Най-новият филм с нейно участие е „Смирен“ (2021), реж. Светослав Драганов, след което тя бе номинирана за поддържаща женска роля за Наградите на СБФД Васил Гендов.