Култура / Брой 9 (3002), Ноември 2023

Процесът на писане е своенравен и неподатлив на обяснение. Понякога изненадващо различен и за самия мен. Създаването на едно стихотворение е изтощително, изстрадано приключение, като потъване и излизане от хаоса. Като възкръсване на думите. Като вкусване от тъгата на Бога.

* * *

Вероятно най-голямата цена, която човек трябва да отдаде на изкуството, е дълготърпеливостта, за която премъдрият Соломон от Библията ни уверява, че е по-смела от храбростта.

* * *

Композиторът Георги Генков беше един от най-редките хора, които съм срещал в живота си. Пословичната му деликатност внасяше винаги нещо чисто в средите ни. Той никога и никого не разочарова като човек. Кротката му природа притежаваше удивителна способност да парира натрапниците и да внушава скромност у самонадеяните. Винаги ме е впечатлявала неговата специфична затвореност... някаква особена, своя анонимност, която притежава само истинският творец. И даже музиката си създаваше незабележимо под тази обвивка. Сетивата му бяха винаги обърнати към вътрешния му свят. Вглъбен в себе си, херметически затворен за всичко освен за ликуващата в него музика. Имали сме много общи проекти. Писал съм текстове за песни в някои от игралните филми с негова музика. Два пъти сме получавали първи награди на „Златният Орфей“. Приятно джазираната песен „Синият балон“, в изпълнение на Камелия Тодорова, се беше превърнала в хит.

През 60-те и 70-те години в международните турнета на Централния куклен театър се осъществи и неволната ни привилегия да преминаваме многократно Желязната завеса. И да дишаме, макар и спорадично, въздуха на свободния свят. Къде ли не сме скитали и какви ли не случки сме имали с Жоро. Бъхтехме километри из гърмящите булеварди на Лондон и Париж, на Франкфурт, Мюнхен и Виена... Гледахме спектакли, за които у нас се носеха легенди, посещавахме изложби на кинетичното изкуство и хиперреализма, и то години преди българските художници да се захванат с тези течения. И не само предполагам, но съм сигурен, че в творчеството му има много от тази подарена ни от Бога свобода. Знам го по себе си.

През последните години от живота си често ми се обаждаше по телефона, било му приятно да ме чуе. Знаех за коварната му болест и съвсем съзнателно го канех да ми гостува. Идваше обикновено преди обед. Само за час – бързаше да предупреди. Седеше кротко, сключил ръце, загледан втренчено в една точка пред себе си, настроен да слуша, да чуе още нещо от нелепото изтичане на живота. Още е пред очите ми...

* * *

Все ме питат оттеглил ли съм се от света, защо живея на село, трудно ли ми е тук, защо го правя. Във всеки случай не е бягство. При днешните средства за комуникация, които си ги имам и там, съвсем не съм се отдалечил от света. Възрастен човек съм, литератор. И ми трябва по-голямо, по-сигурно спокойствие, което там го намирам, и то сред необятен и приветлив простор. И донякъде наистина приличам на оня неименуван възрастен герой от една новела на Макс Фриш, който, стиснал чепат ствол като кралски жезъл, обикаля всекидневно лабиринта от планински пътеки. И върви, и върви, и наоколо никой друг освен: пейзаж, човек и тайна...

* * *

Познанството ми с Атанас Далчев считам за една от най-големите привилегии в живота си. А общуването с него – като най-висш дар. Държеше се обикновено и беше достъпен за всички. Имаше вид на пастор. Лицето му беше широко и с едри черти, проникнати от една неизменна и като че ли сътворена с години усмивка. През стъклата на многодиоптровите очила кротко надничаха късогледите му очи – винаги искрено усмихнати и проникновени. И веднага възникналата ситуация на този чудесен стих: „И за да виждам ясно сънищата, аз лягах си със очила“.

Веднъж Далчев ми се обади по телефона и ме помоли да му занеса моя превод на Лермонтовата балада „Морската Царица“ за антологията „Винаги море ще има“, на която беше един от съставителите. Преписах я и отидох у тях. А той още от вратата започна да ме отрупва с похвали: колко била мъчна за превод тази почти с дължината на поема балада, с нейните обременени от съдържание тесни двустишия, при това изцяло издържани в мъжки рими, и как ясно и точно съм бил предал дори онези на пръв поглед непреводими места и т.н. И след всички дитирамби започна усилено и подробно да ме уверява, че във второто двустишие, ако изразът „конят изостря уши“ стане „конят преде с уши“, усетите щели да се увеличат и моментът щял да стане по-осезаем. Желанието му да ми внуши своето виждане беше толкова трогателно, че аз бързо вдигнах ръце. И в него завинаги остана този Далчев щрих като свиден спомен от творческото ни общуване...

* * *

В началото на 60-те години бях многократно атакуван за театралната си дейност и връзката между мен и литературните ми връстници изведнъж се скъса. Срещах повечето от тях преобразени, с тежка партийна осанка. Едни изобщо не ме поздравяваха, като че ли бяха ме забравили, а други оскъдно ми кимаха с глава или само с очи. Не зная защо, но тогава това мое положение намирах за напълно естествено, макар да изглеждаха отчайващи онези безрезултатно течащи за мен години. Пък и сградата на СБП ми се струваше недостъпна и дори плашеща: усещах я като своеобразен пандемониум на властта...

* * *

През януари 1971 г. Александър Геров е написал в дневника си: „Главата ме боли, тежко ми е... Хората от бръснарниците са щастливи и продавачите от гастронома и плод-зеленчука са щастливи... Дали би могло в невежеството да се състои социализмът?...“.

Но какво друго може да бъде освен невежество и простотия, мъченико Геров, невежество и простотия е и днешната им носталгия по социализма... Това хленчене, че не ги осигуряват. От горе. Тази психология да не разпознават роба в себе си. Удобството да бъдеш роб... Това жестоко отнето удобство!

* * *

Неволно си припомних деня, в който научих за кончината на Весна Парун, голямата хърватска поетеса. И отново се натъжих. Каква лудетина... какъв ярък човек беше тя. Родена и израснала на малкия остров Зорин в Адриатическо море, „остров на сюнгерите, коралите, мореплавателите и изоставените жени, който може да се извърви пеш за по-малко от час“, както казваше тя. „Потомка на деди рибари и дъщеря на рибари съм и още от малка рибарският кораб беше моят истински дом“, казваше още тя. Казваше и беше като първородна стихия, волница, скитница, при това такава здравенячка, която в началото на 60-години дойде у нас и подлуди с волността си всички ни в онази ужасна стагнация, в която се намирахме. Обиколи надлъж и шир страната ни, запиля се по южното Черноморие, написа чудесни стихове, възславящи Созопол „... елате звезди да видите морето / което за миг е забравило себе си / и изрязало град / като мелодия / върху разхлопаното подножие / на стара арфа“. Под редакцията на Радой Ралин и Владимир Симеонов излезе нейна „Избрана лирика“, която беше като експлозия, като истинско чудо в нашия оскотял литературен живот. Една вечер актьорът Вели Чаушев (не знам по какви причини са беше превърнал в неин гид) я доведе в нашия малък апартамент в „Западен парк“ и виждайки в хола зазиданата от безбройните лавици с книги стена, облещено изрече: „Как може да живеете сред това книжно чудовище“, и поиска да се видим в кухнята. Тя държала книгите си на тавана, когато ѝ потрябва някоя книга, взимала я и пак я занасяла там. Това, което помня като отговор на нашия среднощен разговор за соцтеготите ни, са тези нейни насърчителни думи: „Понеси всички обиди, но не се предавай!“.

И сега това припомняне на деня, в който си беше отишла. Завинаги... Но съм повече от сигурен, че си е отишла с широтата на онази горда поанта от разкошната ѝ поема „Псалом за неродената“: „Нека вземем с теб, о време, кралски тояги и тръгнем към покоя...“. Сбогом, Весна! Взриви с волността си и Отвъдното!

* * *

След приключване на Тютчевите тържества в град Брянск през 1987 г. ми предстоеше да прекарам една седмица в Москва. Участниците чужденци от тържествата бяха пръснати из различни хотели. С младия поет Баир от Бурятия попаднахме в хотел „Пекин“. Този бурятец се оказа интересно момче. Имаше нещо загадъчно в него, може би поради демонстрирането на някои източни правила в поведението си. Беше будист и любопитен събеседник. Появяваше се във фоайетата с копринено кимоно и джапанки от лико, придавайки им неволна екзотика. Една сутрин дойде в моята хотелска стая да пием чай. „А, твоята стая гледала към булеварда – възкликна с влизането си той, – ела, ела да ти покажа нещо!“ И двамата се запътихме към един от прозорците. „Ваня (така ме наричаше), знаеш ли кой е живял в онзи дом отсреща?“ Отсреща стърчеше олющена пететажна сграда. „Булгаков – додаде Баир, – не съм посещавал тази къща от студентските си години в Москва. Там има страхотна импровизирана галерия. Трябва, трябва да я видиш!“

И вече сме там. Боже Господи, как е възможно! Стените по цялото стълбище до петия етаж са покрити със стотици рисунки от персонажите на „Майстора и Маргарита“, „Зойкината квартира“, „Синовете на Моллата“, „Дните на Турбини“, „Кабала на светците“... от всички Булгакови произведения, с безбройно изписани, по подобие на комиксите, познати от книгите му, реплики. При това рисунките не са аматьорски, имат определена стойност. Как са се катерели из тези великански стени на тази могъща старинна сграда? И как човек да окачестви това грандиозно зрелище? А е правено по времето, когато Булгаков е тънел в мизерия, готов да се хване на всякаква работа, ако ще и портиерска, по времето на оня унизителен телефонен разговор-молба за помощ, със Сталин... Правено от съпричастност, и то с всички възможни рискове, на които може да се подложи само многострадалният руски елит. И в един момент се споглеждаме с Баир с просълзени очи.

* * *

Задъхан, със сак през рамото, по стълби, ескалатори и коридори сред многолюдните тълпи на летище „Дьо Гол”, бързах да хвана влака RER-B за Париж. И вглеждайки се мимоходом в задружно закрачилите непознати хора от какви не националности и раси, изведнъж съзрях най-талантливото абсурдно съчинение на живота.

* * *

Ето ме отново (не съм идвал от години на внушителния полегат площад пред един от най-смелите постмодерни образци на архитектурата – Центъра „Жорж Помпаду”, който парижани са придобили навика да наричат кратко „Бобур” – на името на района, където причудливата му тъмносиня фасада шокиращо доминира в установения ансамбъл от класически сгради. Както винаги, площадът гъмжи от туристи, шляещи се, влизащи и излизащи на тълпи от сградата или безцеремонно налягали върху паважа с подложени под главите сакове и раници. Едно живописно надребнено множество сред огромното площадно пространство, досущ като оживяло осъвременено копие на малките холандци. И в тази възбудена шарения и аз, волю-неволю, съм също една от тези щъкащи фигурки в момента. Трептя от любопитство и във всяко засрещнато лице усещам своето състояние – щастието да си ТУК и СЕГА. Това взаимно щастие като че ли насърчава и ни прави един към друг добронамерени и приветливи.

Забавленията също взаимно ни привличат. И се тълпим пред всеки импровизиран номер. Ето един уличен художник любител, превъплътил се в бронзова статуя. Облечен е в туника от златист сатен с непомръдващо подредени гънки, с гримирано бронзово лице и ръка, държаща статично бронзова роза. Не мига (избраната поза задължава) и илюзията за статуя е безупречно докарана. Пред него лежи паничка с купчинка монети, които всеки миг прозвънват и се увеличават. Изкуството тук, дори и като импровизация, провокира и щедростта на публиката е всеотдайна.

Гледката пред „Жорж Помпиду“ е винаги атрактивна. Жорж Помпиду! Банкерът и политикът, някога действащ офицер, после съветник на Дьо Гол и след ред престижни държавни служби президент на Франция, е бил и деен участник на литературното поприще. Автор на известни студии за Расин и Тен, съставител на антология на модерната поезия от Йосташ Дешан до Пол Елюар и ерудиран познавач на изобразителното изкуство, той съвсем основателно е отстъпил името си на тази колосална изложбена сграда.

* * *

В старинното градче Санари в Южна Франция видях слънчев часовник, под който с цветни готически букви беше изписан каламбурът на нечий местен шегобиец: „Със слънце и без слънце, времето си върви“.

* * *

В наплива на световните градове изолирано позират великолепни безименни статуи, останали в сянка сред натрапчивата пълнота на света.

* * *

Замъкът на Стюардите. Изкачен върху монолитен скален хълм и гобленно отразен в огледалната повърхност на езерото Нох – едно затаено в подножието му атрактивно чудо. При това в непосредствена близост до най-оживената градска артерия – The Street of the Princesses – „Улицата на принцесите“. Единбург е наистина фантастичен! Природните и архитектурните феномени тук съжителстват с невероятно въображение и човек неминуемо започва да вярва, че и Невъзможното е осъществимо.

* * *

Видях Шагал с очите си. В една галерия, гадаеща викторианското в съдбата си. Резбите на тавана ухаеха на сън, а по стените витебските му спомени шаманстваха с атавистичен бяс. Видях го, да, с очите си – пелтечещ двойник на своя праотец Мойсей. Жестикулираше сред кръг от зрители и когато по семитски ококорен се взря, зареян в себе си, аз бях на две-три крачки само от Шагал.

Единбурският фестивал, 1969 г.

* * *

Дори мрачният Достоевски е казал, че в природата всяка тревичка, всеки слънчев лъч са достойни за възхищение.

* * *

Музиката – пейзажът на слуха.     

* * *                                                                                                                                      

Бургас. Театърът и морето. Морето от онези далечни години, без суетния прилив на летовниците, и театърът с новаторски дух – оня самотен воин срещу натуралистичните инвазии на официалното изкуство. Театър, който винаги поемаше рискове и вършеше всичко рисково, с амбицията за открития. Та със същия риск и Леон Даниел се беше доверил на един бургаски хлапак да напише музика за спектакъла „Сизиф и смъртта”. Още една лудост, но лудост, която с музикалното си чудо взриви и без това взривения с причудливите си форми и екстремни ситуации оня толкова прославен по онова време Леонов спектакъл.

Дни преди да се появи в театъра, го бях видял съвсем случайно на прочутото бургаско стъргало „Богориди“ в буйстваща тайфа, крещящ като хъшлак. Но „хъшлакът“, а впоследствие театралната знаменитост Кирил Дончев, се оказа настойчив, а с годините и продуктивен съзидателен дух, за който нямаше да има предели...

Аз написах текста за финалната песен за спектакъла. Кирил създаде един великолепен шансон поради френското потекло на пиесата. Радой Ралин, с всеизвестния си темперамент, обяви песента за хит на годината. А всички ние бяхме превърнали първата фраза на мелодията в наш постоянен сигнал, изсвирвайки я с уста, с която се викахме под прозорците или се търсихме по улиците. Тази песничка се пя десетилетия, нищо чудно и още да се пее. Преди три или четири години я чух на „Аполония“ в един чудесно осъвременен аранжимент на Кирчовия син Антони Дончев, атрактивно изпълнена или по-скоро изиграна от Самуел Финци. Тоест, подета от нашите деца.

Като неписано съзаклятничество се бяхме превърнали с Кирил в постоянни трубадури по опасния, но знаменит път на режисьора Леон Даниел. Спектаклите му се ругаеха, или се спираха, но ние продължавахме да му бъдем неизменната поддържаща „агитка“. В „Хамлет“ Леон ме беше накарал да направя стихотворния текст на сцената с актьорите в рими, а Кирил Дончев я превърна в опера. Беше много неочаквано и звучеше върло сатирично. Забраненият спектакъл „Страх и мизерия на Третия райх“ по едноименната пиеса на Брехт пък беше изпълнена със силно въздействащи и жигосващи зонги. А в моята пиеса „Поетът и планината“ песните бяха в такова разточителство в онзи толкова разнообразен Леонов спектакъл, с неговата шумна премиера и шумен погром.

Мога ли да забравя и онова прелестно представление по приказки на Чапек с афористично действащата музика и песни с мои текстове? Спектакълът бе създаден малко след ликвидирането на Пражката пролет – отначало се игра в едно оскъдно салонче в Чешкия културен център, а после и в „Яйцето“ на Софийския университет. Студентите го гледаха многократно, бяха научили песните и ги пееха заедно с артистите, с чувството за някакъв свой опозиционен акт. Веднъж някой ми бе казал, че текстът и музиката в тези песни са в рядко единство. Ами че как, ние с Кирил в това поприще направо си бяхме „Илф и Петров”. Помня репетициите, в които Кирил, дрънкайки на пианото, подхвърляше небрежно, като напук, апетитни, остроумни реплики и канен-неканен се беше намъкнал в играта с активна актьорска намеса... Ето как Леон Даниел коментира този знаменит случай: „... Кирил дрънка на пианото, дава тон на артистите. Аз му викам: „Престани, нали трябва да свикнат сами“. А той: „Как сами, ами аз? Нали аз ще свиря? Или не ме щете?“ –„Ами тогава трябва да играеш?“ – „Много важно, ще играя, да не мислите, че няма да играя?” И заигра...“.

Кирил Дончев не е само композитор, той е и един неизчерпаем театрален и киносвят! Ненадминат кавалер на зрелищната музика! И винаги с едно изтънчено самородно чувство за ирония – златната мярка на всеки голям талант.

* * *

Като малък много обичах да присъствам в семейния ритуал на следобедното кафе, с онова крехко почукване на чашките в чинийките, и с упоение да слушам какво си говорят възрастните.

И понятното, и непонятното от чутото как разточително, как безнаказано преобразявах, преувеличавах и превръщах в своеволни фикции... в начеващата митология на погледа...