Култура / Иван Теофилов
През призмата на преживяното
Все ме питат оттеглил ли съм се от света, защо живея на село. Във всеки случай не е бягство. При днешните средства за комуникация съвсем не съм се отдалечил от света. Възрастен човек съм, литератор. И ми трябва по-голямо спокойствие, което там намирам сред необятен и приветлив простор. И донякъде приличам на оня неименуван възрастен герой от една новела на Макс Фриш, който, стиснал чепат ствол като кралски жезъл, обикаля всекидневно лабиринта от планински пътеки. И наоколо никой друг освен: пейзаж, човек и тайна... [...]
Гински записки (3)
Транзисторът натрупва информации и звуците на думите замерват дърветата с откликващи еха. Жестоко звучно бдение, в което неволно тялото се скупчва, а слухът остава остър и тъждествен... И изведнъж светът задъхано се втурва в дълбоките пространства на душата ми, копирайки в обезумели фотоси настръхналите си страдания: призраци на разрушени градове, тресавища на резки земетръси, пейзажи на отровени морета, потопи на банални наводнения и... Господи! Нима това стои зад думите, които обхождат зоркостта на тоя двор... [...]
Гински записки (2)
Винаги съм мечтал, но никога не съм се надявал да имам такова работно място – не кабинет, а именно място, място за работа, каквото ми предлага сега тази прясно варосана селска къща с постоянно отворени врати и прозорци, така директно и непринудено общуваща с планината. Усещам странна потребност от волността и артистичния ѝ безпорядък – от тези купчинки книги и изписани листове, пръснати по маси и масички, накамарени по столовете или струпани направо на пода, неволно мушнати тук и там химикалки... [...]
Гински записки
Хващам синджира на юлара, а той кляка в ливадата и набива в земята железния клин, прихващащ другия синджир, с който е вързан единият крак на коня. Изправя се, сваля му юлара, като рязко грабва от мен синджира. Хвърля ги на воля и любовно гледа кончето, как подрънкващо тъпче и пърхащо гризе трева. Сядаме върху къртичините бабуни на ливадата. Той издърпва двете бучнати над ушите цигари и ми подава едната. Щрака запалка. И се взираме напред с окадени лица. [...]