Култура / Брой 9 (3002), Ноември 2023

„Днес няма абсолютно никакъв смисъл да включите осветлението, да отворите вратите и просто да чакате хората да дойдат. Днес светът е напълно различен.“ С Елън Харингтън, директорка на DFF, Германския филмов институт и музей, разговаря Марта Монева

Имате дълга кариера във филмовата индустрия, работили сте и в продукции на Дъстин Хофман. Какво кара човек да иска да продуцира филми?

Това беше началото на кариерата ми в Ню Йорк. Бях студентка в Нюйоркския университет, работех за Шекспировия фестивал в Ню Йорк и в Public Theatre, който е много известен като новаторска театрална компания. Много от големите им хитове се прехвърлят на Бродуей. Имаха и програма за кино, където започнах работа. Научих много за програмирането и класическия филм, за прожекциите и всички неща, които ме интересуват до ден днешен. Тогава срещнах хора, които работеха в производството на филми, и успях да си намеря работа в Warner Brothers. Бях изследователски координатор в компанията на Дъстин Хофман Punch Productions. Понякога бях на снимачната площадка, на срещите за развитие, работех със сценаристи и режисьори. И разбира се, Дъстин Хофман по това време беше много зает актьор и понякога се озоваваше във филм, правен от някой друг. Работих и по един от филмите, които той направи за Стивън Спилбърг, „Хук“, история за Питър Пан с Робин Уилямс. Понякога беше и на Бродуей, където направи „Смъртта на търговския пътник“. След това при странен обрат на събитията филмовата версия на тази пиеса беше режисирана от Фолкер Шльондорф, който днес е тясно свързан с DFF и даде колекцията си при нас. Това лято направихме голяма изложба с поредица от негови филми, които той лично представи. Фолкер Шльондорф се върна в живота ми десетилетия по-късно. Наистина странно.

Наистина, предвид тесните му връзки с вашия институт.

Когато влязох в света на разработването и продуцирането на филми, си помислих, че това ще бъде моята кариера. Преместих се в Лос Анджелис и започнах работа в Creative Artists Agency, която е една от най-големите сред компаниите, които представят артисти, но те също така правят литературни представяния, работят в тясно сътрудничество със студиата, както и представляват много от най-добрите сценаристи и режисьори. Докато работех там, започнах да се представям във филмови студиа като Paramount, Universal и Sony с идеята, че ще бъда филмов изпълнителен директор от страната на продукцията в студио.

Но въпреки това сте заели позиция в Академията за филмови изкуства и науки?

Да, търсеха някого, който да ръководи публичното филмово програмиране и да е куратор на галерията. Получих предложение за тази работа, мислех, че ще бъде наистина интересна, защото чрез Академията имате достъп до всеки, който прави филми, но вие винаги си оставате добрият човек, който пита: „Можем ли да изложим вашите материали? Можем ли да ви почетем на филмова прожекция? Може ли да изнесете лекция?“. Докато във филмовия бизнес има силна конкуренция и понякога си най-добър приятел с някого, но трябва да вземеш решение, след което вече не сте приятели. В дългосрочен план мисля, че съм имала пълноценна кариера и успях да остана по-добър човек. Ако бях останала в системата на студиата, можех да спечеля много повече пари, но щях да бъда по-малко честна в начина, по който си върша работата.

Били сте в Академията в продължение на 20 години и през 2006 г. основавате Международната програма за популяризиране.

Имах шанса да създам тази програма. Факт е, че Академията разполага с много ресурси и бях на разстояние един имейл или едно телефонно обаждане от почти всеки член на Академията, наистина най-добрите създатели на филми. Мислех, че това е ресурс, който не се използва достатъчно. Защото Академията признава международния филм с Оскар. Тогава категорията се наричаше „Чуждоезичен филм“. Имаше някои членове от други страни освен САЩ, но по онова време те не бяха толкова много. Активното членство беше предимно англоезично и имаше известно разделение между това, което се случва в Холивуд и в останалия свят. Но това не означава, че хората в Академията не са се интересували. Просто трябваше да бъдат помолени да го направят. И ми беше позволено да създам този механизъм, направихме комитет и проучвахме страни, в които имаше шанс да окажем голямо влияние по стратегически начин.

Какво точно правехте?

Търсехме филмови общности, в които има нови таланти или някаква голяма промяна, настъпила по логистични и културно-исторически причини, и ние бихме могли да ги подкрепим. Понякога това беше промяна в правителството или в културната политика. Друг път се дължеше на големи икономически промени. Едно от първите места, където свършихме доста работа, беше Виетнам. Ходих там много пъти, заведох много известни режисьори. Когато започнахме, филмите там се правеха основно от Националната филмова корпорация за период от две седмици по празниците през февруари. Имаше може би осем екрана в страната и един човек, който правеше целия дублаж на всички гласове. Правителството ни покани и каза, че ще приеме нашите съвети как да привлече международна продукция и да отвори пазара си, така че повече чуждестранни филми да се прожектират във Виетнам, както и виетнамски филми да се прожектират в чужбина. И ние се съгласихме да ги обучаваме интензивно. Много от виетнамците, които бяха избягали по време на войната, израснали в Америка и посещавали там филмови училища, се върнаха във Виетнам като продуценти и аниматори и отвориха продуцентски компании. Успяхме да осигурим обучение и прожекции на млади виетнамски режисьори в Лос Анджелис, да покажем американски филми във Виетнам и да обсъждаме открито цензурата и границите на изразяване. Много пъти сме ходили в Куба. Направихме обучения в Кения и Руанда, както и в Иран.

Какво е мнението ви за дейността по популяризирането на киното в Европа?

Мисля си, че наличието на филмов архив или музей, колекция или изложби, всичко това е всекидневие, но не е достатъчно. Културните институции през годините се фокусираха върху програми, които предлагат между четирите си стени. А всички ние трябва да променим из основи мисленето си за това какво е музей, архив и какво може да бъде една художествена организация, работеща в дадена общност. Днес няма абсолютно никакъв смисъл да включите осветлението, да отворите вратите и просто да чакате хората да дойдат. Днес светът е напълно различен. Възходът на интернет даде възможност много от програмите да бъдат предлагани онлайн или хибридно, да бъдат заснети и архивирани, направени достъпни на страницата в интернет.

Колко лесно е това?

Е, трябва да правим повече съдържание със същия брой хора, но сега имаме блогове и подкасти, имаме цифрови платформи за нашето съдържание. Заснемаме видеоразходки из нашата колекция и сме на път да представим дигитален инструмент за колекциониране, който позволява на хората да изследват нашето хранилище и колекциите ни, защото не можем да изложим всичко на показ в музея. Открихме, че това подобрява преживяванията на посетителите. Създава изцяло нова публика, която преди не си е и помисляла да ни посети, но сега ни изследва дигитално и след това идва. Привличаме и много хора, които никога няма да могат да дойдат при нас, защото живеят далече. Предлагаме всичко двуезично, на английски и немски, но тъй като във Франкфурт имаме глобална публика, някои наши материали се предлагат на цели 12 езика. И старомодните обиколки, изложби и образователни програми вече напускат физическия музей. Ние наричаме това музей без стени.

Докъде стигате?

Правим национална програма „Училищни киноседмици“, двуседмичен кинофестивал за ученици. Партнираме си с женски организации, с културни организации от различни националности или с групи по интереси и се опитваме да пренесем нашите материали и съдържание до местата, където се намират. Имаме мобилно кино в различни квартали, училища, паркове. Правим програмиране на открито, когато времето го позволява. Създаваме реални програми, за които каним тези групи в музея. Предлагат се на техния език, придружени от занаяти или дейности, някакъв вид работилници или хранителни специалитети. Грижата за децата също е много важна, особено ако искаме да привлечем майки от мигрантски общности. Опитваме се да премахнем бариерите, за да има диалог и обмен.

С кого си партнирате на европейско ниво?

Опитваме се да намерим училища, културни организации и организации за филмово наследство, които имат интерес към нашата дейност. Досега бяхме доста успешни на европейско ниво, също и заради това, че аз съм в Изпълнителния комитет на Асоциацията на европейските синематеки, а също и на ФИАФ, Международната федерация на филмовите архиви. Все повече осъзнаваме, че не можем да бъдем просто група добре финансирани архивисти от северното полукълбо. Има независими куратори, много образователни платформи, конференции и онлайн ресурси, които помагат за обучението на архивисти от Глобалния юг и от страни с филмова история или култура, но без инфраструктура, която да запази тези материали.

Как влияе политическата ситуация на вашата дейност?

DFF е много предприемчива институция. Набираме около 50% от нашето финансиране от грантове за проекти, с които кандидатстваме. Но не бихме искали да свеждаме дейността си до заплащане от публични спонсори, защото просто отново ще бъдем обикновен магазин от типа Open the Doors. Така че повечето проекти са за изграждане на капацитет и за иновации, както и за създаване на нови модели. И се гордея с екипа, защото той е много креативен, макар ситуацията с финансирането винаги да е малко нестабилна, много хора са на свободна практика. Знаем, че системата е „леко повредена“, но все пак ни позволява да постигнем много.

Системата е „леко повредена“ в много сфери на културата.

Да, а в САЩ, където системата изобщо не се финансира от правителството, почти всичко се основава на спечелени приходи от продажба на билети, частни дарители и корпоративно финансиране. А корпорациите подкрепят изложбени проекти, ако смятат, че това е добра реклама за тях. Голяма част от американската индустрия, която финансира работата на музеите, се състои от фармацевтични компании, които правят огромни печалби от лекарства, и петролни компании, които не щадят климата. В Германия чувствам, че не трябва да правя толкова много компромиси и да влизам във взаимоотношения със съмнителни институции.

Колко добре се справят Германия и Европа по отношение на архивната дейност?

Мисля, че Европа се справя по-добре от почти всеки друг регион на света. Има по-висока концентрация на филмови архиви, музеи и институции за филмово наследство, отколкото навсякъде другаде. Много държави нямат ресурси за това, съществуват политически пречки или страдат от липса на инфраструктура. Работим с партньори, които не могат да поддържат необходимата постоянна температура, защото токът спира. Ние сме в много, много привилегирована позиция. Франция има най-добрата мрежа, тази страна е създала киното и винаги е гледала на него като на изкуство. Включва го в образователните си програми и го опазва. Европа не ме притеснява толкова, Централна и Южна Америка са под голям натиск. Азия е под голям натиск. Преди войната работехме доста тясно с „Госфилмофонд“ (Държавния филмов архив на Русия, б.р.). Днес нямаме връзка с нашите колеги в Москва поради санкциите и ужасните военни атаки на Путин срещу Украйна.

Как разпространявате знанията за архивите?

Тъкмо сега отивам в Делхи, за да участвам в обучение. ФИАФ провежда ежегодно обучение в Индия за млади архивисти от Глобалния юг. Имаме конкурс, тази година кандидатстваха 125 души и бяха избрани 50, които ще се обучават за период от две седмици как да съхраняват филмовите колекции и как да получат политическа и финансова подкрепа за тях.

Един манифест на ФИАФ от 2008 г. гласи: „Не изхвърляйте филма!“. За какво става дума?

Филмовата лента, независимо дали е нитратна или целулоидна, все още е най-стабилният носител за съхранение на движещо се изображение. Така че, ако имате филм и той е на истинска филмова ролка, в подходящо хранилище може да издържи над сто години. А междувременно архивистите могат да наваксат с дигитализирането, защото повечето кина вече разполагат само с цифрови проектори. Дигитализирането на филмите отнема много време и е скъпо, няма да се случи за десет години. Така че нашата цел е да спасим възможно най-много филми. Поддържаме възпроизвеждане на декове, защото някои филми са само на бета касета или VHS, DVD, Blu-Ray. Трябва да съхраним всички тези инструменти функциониращи, за да имаме достъп до тези материали. Наблюдаваме, че студиата и дистрибуторските компании вече не се нуждаят от филмовите копия, които са разпространявали в кината по целия свят преди цифровизацията. Получаваме обаждания от големи студиа, от отделни режисьори, дистрибуторски компании, които казват, че имат копия и не знаят какво да правят с тях .

Как работата с филмовия архив е свързана с политическите събития?

Трябва да се знае, че филмовите архиви наистина са на радара на националните правителства. Тези, които се интересуват от консолидиране на властта си или от промяна на разказа на своята страна, се опитват да изтрият историята и след това да я пренапишат. Имаме много примери за затваряне на архиви, изчезване на материали, уволняване на служители, ако не отговарят на политическата програма на настоящото правителство. Това се случи в Бразилия през последните пет години. Архивът бе затворен, служителите изпратени вкъщи. Имаше много протести и в крайна сметка архивът отново отвори, някои от работещите в него се завърнаха. Повечето от специалистите в Полския филмов архив са напуснали. На някои от тях е забранено да работят там заради политическите им убеждения.

Елън Харингтън е родена и израснала в Бостън. Завършила е колежа „Дартмут“ със специалност „Сравнителна литература и история на изкуството“, след което Нюйоркския университет с магистърска степен по сравнителна литература и кинознание. През 1993 г. започва двадесетгодишната си кариера в Академията за филмови изкуства и науки в Бевърли Хилс, Калифорния, където оглавява последователно отдел „Изложби и филмови събития“ и Международната програма за работа с публика. През 2013 г. става директорка в Музея на филмовата академия в Лос Анджелис. От 2018 г. е директорка на DFF, Германския филмов институт и музей във Франкфурт на Майн. От 2023 е член на УС на Международната федерация на филмовите архиви – ФИАФ.