Култура / Брой 9 (3002), Ноември 2023

„София експрес“ е една много специфична книга, защото е предназначена за читатели, който почти не познават българската литература или да кажем така – не я познават достатъчно добре и сега ще открият връзката на известни писатели с града.“ Оля Стоянова разговоря с автора и преводач Ян Паул Хинрихс за това как се променят градовете и поколенията в литературата

Ян Паул Хинрихс е роден в Хага, завършил е специалност „Славистика“ в университета в Лайден. В периода 1979–1980 г. учи в Софийския университет, а от 1982 г. преподава славистика в Лайден. Автор е на няколко славистични монографии, преводач е на художествена литература от български и руски. Издал е преводи на холандски език на Елисавета Багряна, Николай Кънчев и Атанас Далчев. Автор е на есеистични книги за литературна Рига, Одеса, както и на книга, посветена на литературна София – „София експрес“.

Дълги години преподавате славистика в Лайден, преводач сте от руски и български, как се появи интересът ви към славянските езици?

Имах интерес към славянски езици още от ученическа възраст. Тогава започнах да чета големите руски автори – Фьодор Достоевски и Лев Толстой, разбира се, но винаги съм имал специален интерес към дисидентската литература. Говоря за времето от 70-те години на ХХ век, когато тази литература за мен беше един много важен политически феномен.

Съответно по това време интересът ви е бил насочен предимно към руската дисидентска литература, така ли?

Да, това беше единствената дисидентска литература, която успяваше да стигне до нас тогава. По това време постъпих в Лайденския университет и започнах да изучавам руски език, който тогава имаше статута на първи език във Факултета по славянски езици. Имаше обаче много възможности да започнеш да изучаваш още един славянски език като втори – сръбски, словенски, латвийски, полски, български или македонски. И до днес не знам защо, но избрах българския език. Може би защото другите студенти не правеха така и това беше един много непопулярен избор. Но аз имах още една причина да се спра на българския език – знаех, че България по това време дава на чуждестранните студенти възможност да останат и да учат езика една учебна година в страната – в Софийския университет или друг университет по избор. Разбира се, повечето от студентите предпочитаха да отидат да учат руски език в Москва или Ленинград, но аз си помислих: „Защо пък да не отида в България?“. Това е моята история накратко. Може би съм единственият славист, който е избрал да учи език по този начин, воден от тези съображения, но така през 1979 г. аз наистина пристигнах в София и прекарах цяла учебна година в Софийския университет. След това последва още много работа, защото избрах българска тема за дипломирането си. Въобще от позицията на днешния ден мога да кажа, че онова решение да започна да уча български език, което взех импулсивно, по-късно се оказа много важно и имаше голямо значение за мен през годините. Ето, измина толкова много време и сега отново съм тук, в София. И след толкова години работа с българския език имам усещането, че вече – като пенсионер, на 67 години, отново започвам от един бял лист.

Едва ли започвате от бял лист, особено след като вече сте превеждали Николай Кънчев, Атанас Далчев и Елисавета Багряна.

Тук съм по покана на Къщата за литература и превод заради идеята ми да съставя и преведа на нидерландски език антология на съвременната българската поезия, но виждам, че тук всичко се е променило – сменили са се поколенията в литературата, появили са се нови имена, които не познавам, и затова имам усещането, че започвам всичко отначало. Сега се интересувам от поезията на автори, които са били млади, когато комунистическият режим е паднал, а част от тях дори още не са били родени. За този политически свят не знаех почти нищо, защото не съм следил процесите в българската литература през последните две-три десетилетия. И когато от началото на годината започнах работата си по тази антология, се оказах на една съвсем непозната територия. Познавах някои имена, но почти нищо не бях чел от тях. Предимството, което имах, беше, че можех да се ориентирам сам, без да разчитам на някакви външни мнения и само собственият ми вкус ме водеше.

И все пак какви ориентири имахте?

Първоначално имах проблем, с какъвто никога преди не се бях сблъсквал. Вече няма нито една нидерландска библиотека, нито една университетска библиотека, която да разполага с актуална българска колекция. Но пък и на това се намери решение – оказа се, че книгите вече не ми бяха необходими. Имейл адресите на поетите, които ме интересуваха, бяха леснодостъпни и за кратко време влязох в кореспонденция с дванадесет поети. Всички те бяха готови да ми изпратят своите произведения в електронен формат и да ми помогнат, ако нещо в техните стихотворения не ми беше ясно. Трябва да кажа, че в началото работата беше много трудна. Постепенно започнах да разбирам, че съвременната българска поезия има много интересни автори. И това беше стимул, за да продължа работата си. Когато пристигнах в София, вече не разполагах със старите адреси и контакти, защото много хора, които познавах преди това, бяха починали или вече не бяха в страната. Но имах достъп до един нов свят на поети, който беше много по-широк от този, който познавах в миналото. И успях да се срещна с всички поети, които превеждах. Това беше една съвсем различна литература, един различен свят, който само преди шест месеца не познавах изобщо.

А как превеждате? Обикновено се приема, че преводът на поезия е най-труден.

Доверявам се единствено на собствения си вкус. Превеждам единствено поезия, която харесвам. И много рядко се случва това – стихотворението да ми е харесало, а преводът не. Ако ми харесва стихотворението, тогава и преводът се получава.

За тези години какви наблюдения имате – как се е променил езикът? Защото през 90-те години има разкрепостяване на езика, което се забелязва на всички нива – и в литературата, и в медиите, и в политическото говорене.

Първото, което си личеше през 80-те години на ХХ век, е, че официалният език имаше голямо влияние и в литературата, и в медиите, и в политически смисъл. Беше абсолютно ясно, че по онова време има една-единствена партия, една-единствена книжовна норма. А сега нещата вече са други, има различни стилистики, езикът се е демократизирал. Но като цяло ми е трудно да преценя какво е развитието на езика, защото повече от 25 години не съм бил тук. Но усещам, че езикът се е променил, така както се е сменило поколението. Дори аз вече съм друг човек.

Как се е променила София – имате ли усещането, че идвате в друг град? А страната?

Преди години много пътувах из страната. Бил съм в много градове – добре познавам Пловдив и Черноморието. Пътувал съм из цяла България, обиколих страната пеш, защото обичам да бъда сред природата. Зная, че България не е само София, макар че сега имам работа предимно тук. Книгата ми също се казва „София експрес“, но в нея са събрани впечатленията за цялата страна и в нея разказвам литературни истории.

Разкажете повече за „София експрес“. Тази книга се появява като част от поредица, защото преди това имате две есеистични книги, посветени на други литературни градове – Рига и Одеса.

Да, тази книга е част от поредицата ми за литературните градове. Но най-големият проблем е, че на Запад никой не знае, пък и не разпознава София като литературен град. Защото българските автори са почти напълно непознати. Разбира се, сега Георги Господинов е известен за много читатели, но все пак мога да кажа, че българската литература не се познава. И затова тази книга има много специфичен характер, защото трябваше да напиша за автори – писатели, поети, драматурзи, които са работили тук. Не съм писал само за български писатели, но и за чужденци. Например става дума и за Сеес Нотебоом, който е нидерландски писател, автор на романи, стихотворения, есета, пиеси, пътеписи и литературна критика. Но също така става дума за Ромен Гари, Ерик Амблър и Робърт Д. Каплан. Книгата на Робърт Д. Каплан „Балкански призраци“ може би не е толкова популярна тук, но на Запад това е един от най-известните пътеписи за България и изобщо за Балканите. А в моя текст аз споря с него, защото има много неща, с които не съм съгласен, защото това е гледната точка на типичния американец, който не знае нищо за България и който идва за първи път тук и си мисли, че може да напише всичко, макар че не знае езика и не познава литературата. В западния свят все още съществува разбирането, че това е една много добра книга, нещо, което аз не намирам за вярно.

Кои са другите писатели, за които разказвате в „София експрес“?

Разказвам също и за Иван Бунин, който остава само три седмици в София, едва ли не преминава транзит. Бунин напуска Москва след Руската революция през 1917 г. и се премества в Одеса, а оттам отпътува с последния френски кораб през 1919 г. и се установява в София за кратко, преди да продължи за Франция. Но разбира се, главната тема в книгата ми е България и българската литература. И в различни глави разказвам за поезията и живота на Александър Вутимски и Атанас Далчев, представям Георги Марков и неговите репортажи за България, разказвам много обширно за Николай Кънчев, представям и Елисавета Багряна.

Това, разбира се, не е случайно, вие добре познавате творчеството на някои от тези поети, защото сте ги превеждали.

Да, първият български автор, който съм превеждал, е Елисавета Багряна. За нея съм писал отделно и литературни статии. Имам също голям текст, посветен на Николай Кънчев, с когото бяхме приятели и когото познавах много добре.

Можете ли да сравните изследователската работа, която сте извършили за литературна София, с работата си и документалния материал, събран в предишните ви книги за Одеса и Рига? Каква е литературната история на София? Имахте ли достатъчно материал?

Със сигурност имах по-малко материал. Или нека го кажа така – литературен материал имаше много, но аз трябваше да мисля как да го представя на чуждия читател, да помисля как трябва да му разкажа на холандски за Александър Вутимски, как да го заинтригувам с тази история и с разказа за живота на този писател. Защото хората ще посегнат само към интересната история. Иначе трудно ще се хванат да четат за живота на поет или писател от другия край на Европа. Но сте права за литературната история на Одеса и Рига – писането на тези книги и събирането на материал за тях беше много по-лесно, защото там има много повече истории и разпознаваеми литературни имена. В Одеса са били и Илф и Петров, и Иван Бунин, както и много други писатели, чиито имена са познати на холандския читател просто защото книгите им вече са превеждани и издавани у нас. А в такъв случай е много по-лесно да разкажеш за тези писатели и за срещата им с града. Но ако говорим специално за Одеса – там открих много силна връзка с България. Много българи има там.

Кога излезе „София експрес“ и как представяте тази книга – като литературно изследване, като есеистични истории?

„София експрес“ излезе преди четири години. Съдържа портрети на писатели от предишната комунистическа епоха и чрез преведените стихотворения, включени в текста, тази книга е също скрита антология, обхващаща голяма част от ХХ век. Не мога да кажа, че това е научна книга, въпреки че съм посветил много време на изучаването на Александър Вутимски например. Това е по-скоро есеистична книга, написана на научна основа. Това е една много специфична книга, защото е предназначена за читатели, който почти не познават българската литература или да кажем така – не я познават достатъчно добре и сега ще открият връзката на известни писатели с града.

Това означава ли, че тази книга може да бъде интересна дори на българските читатели, особено на онези, които не познават толкова добре живота и творчеството на фигури като Александър Вутимски, Иван Бунин, Александър Далчев, Ромен Гари... Ето, списъкът става дълъг.

Да, много се надявам един ден книгата да излезе на български. Истината е, че аз първо написах книгата за Одеса и след това за Рига. А после отидох при издателя и му казах: „Извинявам се, но аз много искам да напиша книга и за София, защото това е моят град“. И той се съгласи, само защото преди това тази поредица с литературните градове имаше голям успех. Особено книгата за Одеса се радваше на голям интерес.

Споменахте, че сега отново пишете голяма статия за София и българските писатели. Какво друго сте писали, свързано с България?

Аз не съм писател, който пише романи или разкази. Аз пиша есета и литературни статии, но също така съм автор на много пътеписи. Много съм писал за страната, защото преди време обиколих една голяма част от българските манастири и разказах за това пътуване. Но това беше отдавна – преди 25 години, а сега сигурно всичко се е променило. Тогава си мислех, че познавам достатъчно добре София, Пловдив, Велико Търново и затова трябва да видя другата страна на България. Да погледна от друг ъгъл. Много интересни ми бяха манастирите, защото те се намират все на хубави места и исках да разбера как изглежда този свят. Когато бях студент през 80-те години, българската държава, официално комунистическа държава тогава, все пак даваше някакви пари за реставрацията на манастирите – не много, но все пак манастирите се съхраняваха. Много исках да видя как изглеждат тези места, защото често хората ми повтаряха, че българите не са особено религиозни. Аз също нямах религиозен интерес, но исках да видя тези места, защото те са много стари и са свързани с българските традиции.