За благите дъждове на превода
„Кентърбърийски разкази“, Джефри Чосър, превод от английски Александър Шурбанов, пето преработено издание, издателство „Изток-Запад“, 2023 г.
„Кентърбърийски разкази“ са космос също както „Божествена комедия“ или „Дон Кихот“ на Сервантес, знам, че не мога да ги обхвана и схвана изцяло, но знам също, че без тях животът ми нямаше да бъде толкова разнообразен и интересен.
Джефри Чосър е имал богата кариера на висш сановник и дипломат на трима крале. Постоянно в движение, той е един от първите истински европейци и с наслада разказва за своите пътувания в Англия и по света както с тялото си, така и с въображението си.
Част от раждащия се тогава хуманизъм, той пътува и назад във времето, като не просто адаптира класиката, но дръзко я преобразува. Познава добре и значимите свои съвременници. Източниците му са многобройни и разнородни. На първо място, разбира се Бокачо (когото може би е срещнал при пътуването си в Италия), но кентърбърийските разказвачи са много повече от десетте в „Декамерон“, при това с блестящо индивидуализирани гласове, докато тези на флорентинския maestro са с безлични и неразличими гласове. Ето например Рицаря, който олицетворява истината и доблестта, свободата и честта, но дори неговият образ не е драматично патетичен, а иронично героичен. Чосър е един от първите европейски читатели на Данте и виртуозно разгръща една от съществените характеристики на „Божествена комедия“: смесването на стиловете и пародията. Ала кентърбърийският пилигрим е всичко, което флорентинският поклонник не е: певец на любовните интриги, вплел в песните си и женските гласове, поет не на вечните царства, а на неспирно променящия се земен свят. Той може да бъде и елегийно лиричен като Петрарка, и присмехулно неприличен като във френското фаблио. Изобщо Джефри Чосър е не само „първият изобретателен поет“ в Англия, както го тачат още съвременниците му, но и певец на куртоазната любов, строг моралист, запленяващ разказвач, тънък сатирик. Други поети са изорали и засели вече полето, в което той жъне, но какво от това, щом Чосър не върви след тях, а жъне редом с тях, съизмерва се усмихнат с най-големите.
Несъмнено това е основанието неговият съвременник Йосташ Дешан да го нарича grant translateur, „голям преводач“, и само наистина голям преводач, какъвто е Александър Шурбанов, може да ни позволи не просто да четем на български Чосър, но и да се замаят радостно главите ни от неговите шеметно искрящи и пъстро красиви разкази. Английските стихове на Чосър зоват да бъдат четени на глас. Шурбанов толкова виртуозно е усвоил тяхната стъпка и рими, че и ние можем, и ние ги четем на глас със също толкова лекота и с наслада. Неговият превод ни увлича да тръгнем и ние на път с тези пилигрими, винаги желаещи да чуят и опитат нещо ново, винаги изненадващи със своите неочаквани ходове и отклонения.
Джефри Чосър е в разцвета на зрелостта, когато съчинява „Кентърбърийски разкази“, Александър Шурбанов е в дързостта на младостта, когато ги превежда преди малко повече от половин век. Единственият подобен пример, за който се сещам, е спечелилият одобрението на Гьоте превод на „Фауст“ от също тъй младия Жерар дьо Нервал, ала той е в проза. И макар да знам, че талантливият поет, какъвто се доказва с този превод Шурбанов, най-често е млад, за мен остава все тъй удивителна загадка как той още тогава е овладял Middle English (средновековния английски, на който пише Чосър). Днешният англоезичен читател може да чете и разбира Шекспир в оригинал, но не и писалия два века по-рано Чосър. Още по-съществено е, че младият Шурбанов е уловил полифонията от смисли на разказите и образите, която е изпит за всяка ерудиция, и най-вече че е предал неувяхващо свежия и искрящ дух на Чосър. Затова Александър Шурбанов – в пълнотата на своите литературни и преводачески умения – съвършено правилно се е доверил на точния си поетичен усет и не е преработил из основи своя младежки труд. Като майстор шивач обаче е коригирал малки, незабележими на пръв поглед детайли (погледът му е неизменно бистър и остър), с които е направил превода още по-изящен и прецизен, действително haute couture.
Ала да чуем само как звучат на български първите стихове на „Кентърбърийски разкази“, едно от най-прочутите и прекрасни начала в английската, а без колебание мога да кажа и в световната литература:
Когато с благи дъждове април / бе мартенската жажда утолил / и беше влял във всяка суха жила / на пролетта живителната сила, / когато духна топлият зефир / и оживя задрямалата шир / от кълнове и слънцето начена / да преминава вече през Овена, / а птичките изгубиха съня си / (за песните им дните бяха къси / и сърчицата им се разтуптяха), / тогава много хора закопняха / смирено да поемат в дълъг път, / на славни мощи да се поклонят….
Когато с благи дъждове април бе мартенската жажда, тоест суша утолил… Ала какво е суша в Англия през март, когато валежите винаги са повече, отколкото през април? Замисляме се и долавяме, че жаждата през март е духовна и нейното утоляване през април също е духовно, че образно и алегорично става дума за прехода от сухотата на Великия пост към утоляващата всяка духовна жажда Великденска радост. Пътуването на Данте впрочем също е през Страстната седмица. С това начало Чосър полага прочита на разказите в религиозна, морална и духовна рамка, която днес за нас е изгубена. Средновековното поклонничество винаги е покаятелно деяние, ала пилигримите на Чосър тръгват към светилището в Кентърбъри не от храма, а от хана, възможно най-профанното място. При това мотивите им са най-различни: едни са дали обет грешници, други са вършещи работата си духовници, които все гледат да припечелят нещо от покаянията на другите. Чосър е особено критичен към представителите на църковната йерархия, ала нищо не е по-средновековно и католическо от острата сатира на злоупотребяващите с религията. Така или иначе, всички те преплитат духовни стремления и светски щения и още първите стихове за дъжда и сушата ни карат да почувстваме естетиката на контраста, която пронизва от край до край „Кентърбърийски разкази“.
Тази естетика на контраста ни позволява да уловим и тънката игра между реалистичното описание и моралната алегория, която тъче разказите. Да вземем например Шантиклер от разказа на Капелана, наперен петел, който се перчи толкова важен, че сутрин „вика тъй, че света ще срине“, явно още тогава петелът е въплъщавал френската напереност и арогантност. Винаги готов да учи света, нищо че, докле пее, краката му са в бунището, издут от гордостта, той късно проумява, че е само глупава птица, която лесно пада плячка на всяка малко по-хитра лисица.
Проблем при четенето на стар майстор като Чосър са не само отдавна изчезналите от говоримия език думи и изрази, но и реалностите, към които те препращат, останали далеч зад нас. Възможно е да четем, без да си даваме сметка за това, ала, ако се задоволим единствено с нашите собствени категории и представи, досегът ни с „Кентърбърийски разкази“ ще бъде като че сме влезли под душ, наметнали яке с качулка, тоест с доста по-различен успех и наслада. Да не се лъжем, прочитът на Чосър няма да направи никого от нас по-добър съпруг, родител или гражданин, нито пък по-добър човек. Няма нужда и да ги четем, за да парадираме с висока култура, защото най-силна в Разказите е сатирата на представящите своята полуерудираност за мъдрост. Защо да четем Чосър тогава? Защото този велик maker в превода на Александър Шурбанов е възхитително жив и достъпен за нас въпреки барикадите на времето, културата, езика и четейки го, можем да вземем и днес истински освежаващия духа душ от Чосъровите „благи дъждове“.
„Кентърбърийски разкази“ остават незавършени за вечността и както поклонниците никога не стигат до светилището, така и ние никога не се уморяваме, благодарение на Александър Шурбанов, да четем техните кентърбърийски истории, свидетелство за което е това тяхно пето и най-прекрасно издание.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук