Култура / Брой 3 (2956), Март 2019

– Гледай, Кире! Гледай!

Кире се обръща, ама бавно се обръща. Той не обича, когато Степанче го притеснява със своите глупости. Не обича и когато Степанче твърде много говори. Въобще може да се каже, че не обича твърде много Степанче, но това би било грешка.

– Какво бе, Степанче!

– Гледай, Кире! Всичко гори!

Кире се обръща, ама пак бавно се обръща. Гледа през прозореца на раздрънкания малък автобус. Нищо не се вижда! Вънка нощта е погълнала съществуването и сякаш езичниците са били прави, че е съществувало някакво същество, което е поглъщало слънцето. Сякаш някакво същество е погълнало слънцето и никога повече няма да го изплюе! И слънцето никога повече няма да изгрее. Толкова е тъмно.

– Бе, много е тъмно! Нищо не се вижда. На тебе ти гори главата, Степанче!

– Не, бе, Кире, гледай! Ей там! Гори, всичко гори!

Кире пак се обръща и се опитва да види нещо през замъглените прозорци на малкия разтракан автобус. Мама му стара, мисли си Кире, верно, че нещо гори.

– Верно, че нещо гори бе, Степанче!

– Пожар ли е това, Кире?

Кире гледа съсредоточено, даже се поизправя на седалката си. Жилите на врата му се стягат като на животно и като животно той гледа уплашен към пламъците в далечината. Те са се разстлали като разпилени листа на поляна. И в непрогледния мрак само тоя огън се вижда.

– Пожар е, Степанче!

– Ами ние как тука само ще пътуваме, пък няма да ходим да помогнем на хората? Да питам шофьора, а?

– Еми питай го, Степанче – пак става мързелив Кире, но една тъга се прокрадва в очите му. Може би си мисли, че тоя пожар сега много трудно ще се изгаси в кучия студ. Никой няма да иска да ходи да помага на хората. Пък то може нещо важно да гори, нещо, дето не е трябвало да гори. И всички ще кажат, абе, те ще се оправят хората. И никой няма да им се притече на помощ. Защото това не е тяхна работа. Защото това не е ничия работа, а само на хората.

– Извинете, господине – приближава се Степанче до шофьора. – Вие видяхте ли огъня?

Шофьорът хвърля уморен поглед върху младото глуповато лице на Степанче.

– Видях го, видях го.

– Е, не мислите ли, че няма да е лошо да отбием автобуса, ей така, само за половин час, да отидем да помогнем на хората?

Някаква злоба се надига в очите на шофьора и някакво негодувание.

– Много е студено да се гаси огън. В това време се пътува.

– Ама, господине, той огънят ще ни стопли. Пък и това е пожар! Истински пожар! Хората имат нужда от помощ.

– Абе, те ще се оправят хората – маха с ръка шофьорът и прогонва Степанче обратно на седалката му.

Кире все така тъжно гледа пред себе си, пак малко мързеливо, но повече тъжно.

Продължават да пътуват за големия град двамата. Какво ще правят там и какво ги е събрало въобще – това няма кой да се намери да попита. Те може би и сами не знаят. Така, животът, човешкият живот просто ги е събрал. И те пътуват от място на място, без да знаят къде отиват всъщност и какво ще правят там.

Малкият раздрънкан автобус спира в нощта, в която езическото чудовище е погълнало слънцето и никога повече няма да го изплюе. Нощта е безмилостна и безконечна. Малкият раздрънкан автобус няма да остане толкова малък завинаги. Той все ще се смалява, ще се смалява, докато накрая не изчезне напълно. Ех, Степанче, само да знаеше…

– Ех, Степанче, само да знаеше… да знаеше какъв беше тоя пожар, нямаше да си забравил за него толкоз бързо!

– Какъв пожар, Кире? Пламъците ли? То може да не е било пожар, може хора да са наклали огън и да са гонили мрака. Хората, нас, ни е страх от тъмното, нали знаеш?

Кире само клати мързеливо глава и се сеща, че хич не обича да слуша глупостите на Степанче. Излизат от гарата и виждат по средата на една улица две малки деца с грейки стоят върху снежната повърхност. Вятърът духа и Кире си повдига яката, ама пак му е студено.

Той пресича улицата и чува децата да се кикотят и да пискат с тъничките си гласчета „Толкова съм щастлив! Толкова съм щастлив!“.

Много тъжно му става на Кире. Той се оглежда за своето Степанче, взима го под ръка и го повежда към тъмната паст на града. Мръсен кучи студ!