Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

„Преносим музей за непокорно изкуство: W(e) A(re) R(ebellious)“, Антони Райжеков, галерия „Структура“, 23 януари–17 февруари 2024 г.

Творческа резиденция в Австрия на тема WAR вдъхновява през 2019 г. Антони Райжеков да създаде своя „Преносим музей за непокорно изкуство“. Превръща WAR в абревиатура на W(e) A(re) R(ebellious) и събира произведения на 15 български художници, създадени през XXI век. Първоначално форматът е книга каталог с видео кадри и фотографии на избраните творби, както и с кратки интервюта и биографии на авторите. А в началото на тази година проектът придоби качествено нова видимост в изложба в софийската галерия „Структура“.

Центърът на експозицията бе постамент със стар телефон, чийто циферблат е модифициран в монитор. И докато зрителят оглежда принтовете по стените, телефонът започва настойчиво да звъни, призовавайки го да вдигне слушалката. А вдигайки я, на монитора виждаме да се прожектират и самите произведения…

Помня повечето от тях, дори и изложбите, в които бяха представени. Но сега ги разглеждах през призмата на бунта и бунтарството, зададена от Антони Райжеков. В най-общ смисъл съвременното изкуство, бидейки критично и ангажирано с проблемите на обществото, е бунтовно по условие. И сякаш въпросът е колко и как. Публикуваният вестник към изложбата съдържа кратки интервюта с художниците, добавяйки още една възможност за прочит на темата.

„Български сувенири“ (2006) на Алла Георгиева беше в изложбата „Изкушението чалга“. Весела анимация, в която моми в носии танцуват хоро, а в носиите им е „вписано“ тяхното секси бельо. Употребата на традицията и сантиментално-циничното отношение към жената са изведени в пародия с горчивия привкус на гротеска. За Алла Георгиева „Важна част от бунтарската практика е максималното хиперболизиране на проблема, довеждането му до крайност, изостряне и поставяне на ръба на възприятието“.

Пърформансът Happy New Order (2006) на Антон Терзиев е свързан с приемането на България в Европейския съюз. Тъкмо в полунощ на 31 декември 2006 г., докато вървят развълнуваните речи по телевизията, Катя Дамянова – също член на групата „Ултрафутуро“, изписва Happy New Order с горещ поялник върху голия гръб на художника. Докато „обединена Европа приема своите блудни синове“, това клеймо се появява върху кожата като изстрадване, но и като предчувствие… Според Антон Терзиев днес е по-трудно от всякога да се открои автентичният бунтарски жест.

„Гражданска позиция“ (2007) на Боряна Росса е пърформанс, вдъхновен от полицейска операция на Орлов мост в София. Художничката стои на колене с белезници на ръцете зад гърба, а видеото документира и реалния звуков фон на мястото. Боряна Росса и Олег Мавроматти създадоха групата „Ултрафутуро“ през 2004. И вярват, че „ролята на художника е постоянно и винаги да заема критична и бунтарска позиция“.

„Един човек“ (2020) на Венелин Шурелов бе интерактивна инсталация, представена на площадката на някогашния мавзолей. Екраните на огромната фигура постоянно възпроизвеждаха ставащото около него – „безмилостно огледало, което изобразява обществото като гигантска взаимосвързана жива система, предназначена да улеснява обединението и комуникацията“. В краткото интервю Венелин Шурелов поставя въпроса за „бунта в изкуството в режим на демокрация“, когато на него се гледа като на бранд.

Анимацията Ear Cleaning (2018) на Венета Андрова изследва „безопасното“ пространство на онлайн дискусионните форуми. В основата на произведението е новина за убита възрастна жена за пет лева, като убийцата от ромски произход е получила най-голямата присъда в българската съдебна система. Събирайки коментарите от няколко новинарски страници, художничката ги комбинира с успокояващото въздействие на ASMR… Доколко безопасно пребиваваме в онлайн пространството на крайни емоции, на удоволствие и омраза. Където според художничката „съвременният бунтовник е агент, оживен от краха на общи основи вътре в метавселената“.

В Local Rebellions (2021) Димитър Солаков показва как го ваксинират срещу ковид, как излиза на балкона с украинското знаме – тоест представя нормални неща в цивилизования свят, които в България голяма част от населението поставя под съмнение най-малкото. В тази работа художникът се бунтува срещу местната глупост, срещу невежеството, срещу пренебрегването на експертите, срещу фалшивото чувство за знание, създавано от всякаква „информация“ в интернет.

В „Трафик контрол“ (2001) Иван Мудов, облечен в българска полицейска униформа, регулира движението на кръстовище със светофар в Грац, Австрия. Абсурдната ситуация поставя на изпитание отношението към властта – съмнението на кого служи и кого защитава българската полиция срещу уважението към закона на австрийските граждани, въплътен макар и в непозната униформа, на което разчита художникът. „Влизам в тяхната система и като престъпник, и като човек от властта“, казва Иван Мудов. И не смята, че изкуството може да е бунтарско. То задава въпроси и понякога предлага отговори.

В Nearly Beautiful (2003) на Калин Серапионов малки плюшени кукли (от детското меню на „Макдоналдс“) падат с писъци и крясъци върху бяла възглавница на червени рози. И тъкмо това съчетание превръща видеото едновременно в забавно и критично осмисляне на кича, пазара и потреблението, в които сме впримчени. Според художника днес у нас няма бунтарска вълна, каквато имаше в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Става дума по-скоро за „несъгласие или протест, а не точно бунтарство“.

Видеото Monu-mental (REDUX) (2011–2023) на Красимир Терзиев оглежда текущото всекидневие около Паметника на съветската армия, в което той, „освободен“ от идеологическата си натовареност, е просто елемент от градската структура – ползван банално за срещи и младежки забави. Саундтракът напомня как в критични за обществото моменти паметникът отново се превръща в носител на травматична памет и сблъсъци. „От днешна гледна точка смятам, че паметникът най-накрая трябва да слезе от сцената, но не мисля, че това ще реши истинските проблеми на твърде дългото живеене в режим на „хипернормализация“ (термин на Юрчак, използван за късносъветското пространство на 80-те години)“ – казва художникът.

Тоталитарното минало програмно изследва в творбите си Красимира Буцева. Включително и във видеото „Строго секретно!“ (2020). Свързано е с акция на Държавна сигурност през 1958 г., при която са арестувани 1328 младежи заради това, че носят тесни панталони и къси поли, че носят косите си на конска опашка и слушат западна музика. Изпратени са в принудителния трудов лагер в Белене. С произведенията си художничката коментира факта, че 33 години след падането на Берлинската стена „България е единствената източноевропейска държава без мемориален музей на престъпленията на комунизма, изследователски институт, занимаващ се с миналото, и каквато и да е форма на репарационен процес“.

„Във ваканция…“ е дългосрочен проект на Лъчезар Бояджиев, започнат през 2004 г. Простият жест с дигиталното премахване на фигурите от конните статуи по паметници в целия свят (над 80 до момента) е „личното участие на художника в глобализацията“. Художникът задава въпроси за радикалните артистични практики в България, включително „в кого се целим с бунтовно намерение… политиците, реда на нещата, публиката в многобройните ѝ превъплъщения или какво?“.

A Good Deal (2021) е инсталация на Мария Налбантова – сапунена живопис, създадена върху огледална стена в пространството на „УниКредит Студио“. Бунтът в работите ѝ е срещу „посредствеността, корупцията и злоупотребата с власт“. А причината младите художници в България да не се ангажират с политически и социални дискурси вижда в наследения страх от тоталитарния режим, който има своите следи в образователната система, в липсата на музей за тази близка история…

„Черни балони“ (2013) на Правдолюб Иванов е впечатляващо видео от протестите през 2013 г., когато, минавайки покрай сградата на парламента, протестиращите хвърляха черни балони зад огражденията. Забавеният каданс в една минута показва неподвижните полицаи и балоните, които бавно подскачат по жълтите павета. А разтегленият шум на протестите звучи като трагична симфония… Според художника „бунтарска“ и „вълна“ са твърде силни думи. Той не смята творбите си за бунтарски. „Създавам ги като опит да си обясня този луд свят.“

Видеодокументацията No more heroes any more (2022) представя акция на Станислав Беловски в София, реализирана в първите дни на инвазията на Русия в Украйна. Два стенсила представят Путин, носещ на ръце собственото си мъртво тяло – образът е вдъхновен от стенопис, посветен на мрачната смърт на Пазолини. Като артист Станислав Беловски избира да остане независим: „Следвам собствената си програма и това също е форма на бунт“.

Бунтари ли са анонимната група Destructive Creation? Те силно разбуниха духовете и у нас, и в чужбина, когато през 2011 г. с акцията си „В крак с времето“ преобразуваха фигурите от западния релеф на ПСА в популярни герои от американски комикси. Според анонимните автори с времето обществото ни пораства, а порастват и проблемите…

Изложбата на Антони Райжеков ми напомни една друга изложба – „Изкуство за промяна“ (2015, СГХГ, куратор Мария Василева). Тя беше за активното участие на художниците в социалните и политически промени у нас в т.нар. преход от края на 80-те и началото на 90-те. „Преносимия музей за непокорно изкуство“ на Антони Райжеков разгледах като нейно своеобразно продължение – с артистичните бунтове и бунтари в новия век. И отваря място за още.