Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

„Тука е така“, Або, издателство „Рива“, 2024 г.

За българския преход (прочее преходите са повече от един, но това е друга тема) сме свикнали да говорим все в черни, а ако не в черни – в сиви краски. Бил той неуспешен, бил несправедлив, бил несвършен, бил, бил, бил… какво ли още не мрачно и мътно. Единственото, което преходът досега не беше, е да бъде смешен: сетим се за него и го пустосваме; ни му се смеем, ни му се радваме. От известно време обаче не е тъй и както винаги, в пространството на българското смяната на парадигмата пак дойде от литературата. На лавиците се появиха книги не една и две, които гледат както прехода, така и днешното не със сериозните очи на строги съдници, а със засмените очи на чаровни веселяци. Преходът вече не е само гаден, той стана и смешен…

Доста са гласовете в подкрепа на това твърдение: разбира се, Михаил Вешим, който не се умори да представя българското и в комичния му вариант с всичките му кусури и хаири; с „Корабът на сирените“ („Хермес“, 2023) Александър Секулов показа, че може да се пише висока литература и духовито, не единствено сантиментално; Анжелина Бъчварова с „Писмо от тамагочи“ („Рива“, 2023) – една сякаш детска книга, но всъщност радостна история за пакостливо детство; както и Иван Стоилов със „Странната география на шкембе чорбата“ („Потайниче“, 2021). Тук може да включим (с много примижаване и компромиси от гледна точка на литературната стойност) поредицата на „Пощенска кутия за приказки“ за лейди Гергана (простотията обаче в тези писания наистина идва в повече). Но пък съвсем на място си е „смешният преход“ в книгата на Або „Тука е така“ – един оказал се сравнително удачен опит да се разкаже преживяното не през сълзи и сополи, а със смях и наслада.

Або не ни оставя да се чудим как му се иска да разказва, тръгва откровено: „Още от малък много исках да съм забавен“. Следват различни младежки истории от прехода, но изложени не с мрънкане, а с майтап, че даже и с лекомислие: „Живеехме безпризорното юношество на провинциалния гимназист в столицата“. А всяко юношество е купон и нарушаване на правилата – не толкова от някаква предразположеност към девиантно поведение, а защото така е прието за подрастващите: „Тука е така – правилото е да се престъпва правилото“. И се престъпва здраво, без раздвоение: „Взимахме два литра бира и си подавахме шишето, докато половината (на око) се изпразнеше, а после в бутилката доливахме по триста (на око) милилитра ром, джин и водка. Разклащахме го като в шейкър – тя бирата се разгазираше, ама самоковското не е газирано – и после сипвахме по едно червено степче (ягода или малина), преди да го разклатим за последно“. Ясно е, получава се убийствен коктейл – носи му се славата на „Самоковско твърдо“, но подобни изцепки в младежките години са нещо общоприето: да разправяш как си се отрязал предния ден е само по себе си гордост и достойнство. Нищо по-особено от нашите гимназиални години, с една обаче същностна разлика: ако времето на разюзданата ни младост беше под непрестанната заплаха на строгата дисциплина на социалистическото училище – намалени поведения и други подобни санкции (преживявали сме ги), то поколението на Або е трябвало да се справя с разградения двор, в който се беше превърнала родината – нещо доста по-объркващо. Именно разлюляването на стабилността описва той, но ако за него това разлюляване е нещо не чак толкова страшно, за мнозина се оказа ужас. С книгата си той иска да ги успокои: какъв ти ужас, тука е така?!…

Благородна задача, симпатична. Но създава проблеми: с желанието да разсмее, да разведри Або понякога пресилва смешното, за да изкара от празно ведро сирене. А е известно: насила хумор не става. Там, където нещата се пораждат естествено, изворно, книгата блика и блести, на други места обаче е малко блудкава и от зор заман. Така или иначе, друго е важното: преходът може да бъде и смешен, не само страшен. И „Тука е така“ го показва достатъчно категорично, за да ѝ повярваме.

Да, тука е наистина така – понякога повече за смях, отколкото за плач. И слава богу!…