Нобелова реч
Златната нишка, която ни свързва
Миналия януари, докато преглеждах вещите в килера преди предстоящо преместване, се натъкнах на стара кутия за обувки. Отворих я и намерих вътре някои от детските си дневници. Сред тях лежеше и книжка, на чиято корица бе написано с молив „Стихосбирка“. Книжлето бе тънко: пет листа груба хартия формат А5, прегънати по средата и подвързани с книговезки телчета. Бях добавила две зигзагообразни линии под заглавието: едната се издигаше шест стъпки отляво, а другата се спускаше седем стъпки надясно. Дали това върху корицата бе някаква илюстрация? Или бяха просто драскулки? На гърба на книжката бяха изписани годината, 1979, и името ми, а вътрешните страници съдържаха общо осем стихотворения, написани прилежно със същия молив, както предната и задната корица. Най-отдолу на всяка страница бяха отбелязани осем различни дати, подредени хронологично. Както подобава, стиховете, написани от осемгодишното ми аз, бяха невинни и недодялани, но едно стихотворение, датирано през април, привлече погледа ми. То започваше така:
Къде е любовта?
Тя бие до полуда в моето сърце.
Какво е любовта?
Тя е златната нишка, която свързва нашите сърца.
Неусетно се върнах 40 години назад, спомних си оня следобед, в който оформих книжката. Късият и дебел молив с удължител на върха, частиците прах от триенето с гумичката, големият метален телбод, който бях отмъкнала от стаята на баща ми. Спомних си как, след като разбрах, че семейството ни ще се мести в Сеул, у мен се породи желанието да събера в една книжка стихотворенията, които бях нахвърляла на листчета хартия, в полетата на бележници и работни тетрадки, между отделни текстове в дневника. Спомних си също необяснимото чувство, че не искам да показвам на никого моята „Стихосбирка“, след като я завърша.
Преди да върна дневниците и книжката обратно в кутията, където ги бях намерила, и да сложа капака отгоре, снимах онова стихотворение с телефона си. Направих го, защото почувствах, че някои думи, написани от мен тогава, са свързани с човека, който съм сега. Със сърцето, което бие в гърдите ми. С нашите сърца. Златната нишка, която ни свързва – нишка, излъчваща светлина.
* * *
Четиринайсет години по-късно, публикувайки първото си стихотворение, последвано година след това от първия разказ, станах „писател“. След още пет години публикувах първата си по-дълга художествена творба, над която работих близо три години. Процесът на създаване на поезия и разкази бе за мен интересен и продължава да ме вълнува, но писането на романи ме привлича по особен начин. Завършването на всяка от книгите ми отне от една до седем години, за които замених значителна част от личния си живот. Тъкмо това ме тегли към тази работа. Възможността да се задълбоча и да потъна във въпросите, които смятам за изключително важни и неотложни – до такава степен, че съм готова да приема тази размяна.
Всеки път, когато работя върху роман, заживявам с въпросите, които поставям в него. Щом ги изчерпя – което не означава, че съм намерила отговорите – писането приключва. Тогава вече не съм същият човек, който съм била в началото на този процес, и от това променено състояние продължавам наново нататък. Появяват се нови въпроси, които се трупат върху старите като брънки от верига или блокчета домино, застъпват се, съединяват се и се придвижват напред, и това ме подтиква да се захвана с писането на следващата история.
Докато пишех третия си роман, „Вегетарианката“, от 2003 до 2005 г., си задавах някои болезнени въпроси: възможно ли е човек да бъде напълно невинен? До каква степен можем да отхвърлим насилието? Какво се случва с онзи, който откаже да принадлежи към човешкия род?
Отхвърляйки насилието, главната героиня на „Вегетарианката“ Йонгхе решава да не яде месо, а накрая се отказва и от приема на всякаква храна и течности освен вода, вярвайки, че се е превърнала в растение, така се озовава в иронична ситуация – в стремежа си да се спаси се приближава все по-бързо към смъртта. Йонгхе и сестра ѝ Инхе, която е също главна героиня, крещят безмълвно, минавайки през опустошителни кошмари и разриви, ала накрая се оказват отново заедно. Последната сцена се развива в линейка, избрах този финал, тъй като се надявах Йонгхе да остане жива в света на тази история. Колата лети надолу по планинския склон под ослепително зелени листа, докато бдителната по-голяма сестра се взира напрегнато през прозореца. Може би в очакване на отговор или в знак на протест. Целият роман се разгръща като несекващ въпрос. Като упорито взиране и съпротива. В очакването на отговор.
Романът „Бой с дишане“, който написах след „Вегетарианката“, задава същите въпроси, отивайки още по-далеч. Да се откажеш от живота и света, за да отхвърлиш насилието, се оказва невъзможно. В края на краищата не можем да се превърнем в растения. Тогава как да продължим? В този мистериозен роман, в който се сблъскват и преплитат изречения, написани в курсив или с нормален шрифт, главната героиня, която дълго се е борила със сянката на смъртта, рискува живота си, за да докаже, че внезапната смърт на нейния приятел не може да е самоубийство. Докато пишех финалната сцена, разказвайки как героинята се влачи по пода в опит да се измъкне от смъртта и разрухата, си задавах въпросите: не трябва ли все пак да оцелеем накрая? Не е ли животът ни свидетелство за съществуването на истината?
В петия си роман, „Гръцки уроци“, отидох още по-далеч. Ако трябва да продължим да живеем в този свят, кои са онези моменти, които правят това възможно? Жена, която е изгубила способността да говори, и мъж, губещ постепенно зрението си, вървят през тишина и мрак, додето накрая изтъканите им от самота пътища се пресичат. Исках да се концентрирам върху тактилните моменти в тази история. Романът следва своето бавно темпо на фона на тишината и мрака до оня момент, в който ръката на жената се протяга и изписва няколко думи върху дланта на мъжа. В този озарен от светлина миг, траещ цяла вечност, двамата герои разкриват един другиму своята уязвимост. Въпросът, който исках да повдигна тук, е следният: може би тъкмо така, приемайки най-нежните страни на човешката природа, поддържайки неопровержимата топлина, скрита вътре в нас, бихме могли да продължим да живеем в този бързотечен и изпълнен с насилие свят.
След като стигнах до края на този въпрос, започнах да мисля за следващата книга. Беше пролетта на 2012 г., скоро след публикуването на „Гръцки уроци“. Казах си, че ще напиша роман, в който ще направя още една крачка към светлината и топлината. Щях да обагря тази творба, прегръщаща живота и света, с ярки, прозрачни усещания. Скоро след това, вече бях избрала заглавие и бях написала 20 страници от първата чернова, се наложи да спра. Осъзнах, че нещо вътре в мен ми пречи да напиша този роман.
* * *
Дотогава не ми беше хрумвало да пиша за Куанджу[1].
Бях на девет, когато семейството ми напусна Куанджу през януари 1980 г., около четири месеца преди началото на масовите убийства. Когато няколко години по-късно видях на лавицата обърнатия гръб на „Фотоалбум от Куанджу“ и разгърнах книгата тайно от възрастните, бях на дванайсет. В нея бяха поместени снимки на жители и студенти от Куанджу, убити с тояги, щикове и огнестрелно оръжие, докато се съпротивляват срещу военните, организирали преврата. Публикувана и разпространявана нелегално от оцелелите и близките на починалите, книгата свидетелстваше за истината във време, когато последната бе изопачавана поради силния натиск върху медиите. Бидейки дете, не си давах сметка за политическото значение на тези снимки, но обезобразените лица се запечатаха трайно в паметта ми като фундаментално питане за същността на хората: може ли човек да стори нещо подобно на някой друг? После, когато в същата книга видях фотография с хора, наредени на безкрайна опашка пред университетската болница, за да дарят кръв, се запитах: може ли човек да стори нещо такова за някой друг? Тези два въпроса, изглежда несъвместими, се сблъскаха, а несъвместимостта им се превърна във възел, който не успявах да развържа.
И така, в оня пролетен ден на 2012 г., докато се опитвах да напиша ярък жизнеутвърждаващ роман, се сблъсках отново с този нерешен проблем. Отдавна бях изгубила чувството за дълбоко вкоренено доверие в хората. Как тогава бих могла да прегърна света? Осъзнах, че ако искам да продължа напред, трябва да се справя с тази главоблъсканица. Разбрах, че в моя случай писането е единственото средство да превъзмогна това предизвикателство.
Прекарах по-голямата част от годината, нахвърляйки щрихите на следващия си роман, като си представях, че събитията в Куанджу от май 1980 г. ще бъдат един от пластовете на повествованието. През декември посетих гробището в Мангуол-дон. Беше малко след пладне, а предишния ден бе навалял обилен сняг. По-късно, докато светлината отстъпваше място на тъмнината, излязох от замръзналото гробище, поставила ръка върху гърдите си, близо до сърцето. В оня момент си казах, че следващият ми роман ще е за събитията в Куанджу, че градът няма да присъства в него между другото. Сдобих се с книга, съдържаща над 900 свидетелства, и отделяйки по девет часа всеки ден, изчетох за около месец всичко събрано в нея. После продължих четенето, започнах да проучвам материали не само за Куанджу, но и за други случаи на държавно насилие. Взирайки се все по-далеч и назад във времето, прочетох за масови убийства, извършени от човешки същества на различни места по света и в различни периоди.
На онзи етап от проучването за романа често си задавах два въпроса. Още в средата на 20-те си години записвах тези въпроси на първата страница на всеки нов дневник:
Може ли настоящето да помогне на миналото?
Могат ли живите да спасят мъртвите?
Продължих да чета и постепенно ми стана ясно, че на тези въпроси е невъзможно да се отговори. В това постоянно съприкосновение с най-мрачните страни на човешката природа имах чувството, че губя и последните остатъци от отдавна отслабената ми вяра в човечеството. Бях на ръба да се откажа от писането на този роман. Тогава се натъкнах на дневника на млад учител във вечерно училище. Стеснителен и тих младеж, Парк Йон-джун е бил част от „безусловната общност“ от самоуправляващи се граждани, формирана в Куанджу по време на десетдневното въстание през май 1980 г. Застрелян е в сградата на Християнската асоциация на младите жени (YWCA), близо до зданието на местната администрация, където избира да остане, макар да знае, че войниците ще се върнат в ранните часове на следващия ден. В онази последна за него нощ той пише в дневника си: „Господи, защо трябва да имам съвест, която ме разяжда и ми причинява такава болка? Искам да живея“.
Прочитайки тези слова, разбрах с кристална яснота накъде трябва да поеме романът ми. Разбрах също, че трябва да обърна двата въпроса, които си задавах:
Може ли миналото да помогне на настоящето?
Могат ли мъртвите да спасят живите?
По-късно, докато пишех следващия си роман „Човешки дела“, в определени моменти имах чувството, че миналото наистина помага на настоящето, а мъртвите спасяват живите. Понякога се връщах отново на гробището и странно, времето бе винаги ясно. Затварях очи и оранжевите слънчеви лъчи галеха клепачите ми. Сякаш ме заливаше светлината на самия живот. Усещах как светлината и въздухът ме обгръщат с неописуема топлина.
Когато видях оня фотоалбум, у мен задълго останаха следните въпроси: как е възможно хората да бъдат толкова жестоки? И същевременно как е възможно да противостоят на подобна смазваща жестокост? Какво въобще означава да принадлежиш към човешкия род? За да успея да премина по този невъзможен път, през пропастта, разделяща човешката жестокост от човешкото достойнство, се нуждаех от помощта на починалите. Точно както в романа „Човешки дела“ малкият Дон-хо тегли майка си за ръката натам, където сияе слънцето.
Разбира се, не можех да променя това, което бе сторено на мъртвите, на опечалените или оцелелите. Единственото, което можех да направя, бе да им предам усещанията, емоциите и живота, които пулсираха в собственото ми тяло. Искаше ми се да запаля свещ в началото и в края на романа, затова започнах със сцена в общинската спортна зала, където събирали телата на починалите и провеждали погребалните служби. Там петнайсетгодишният Дон-хо покрива телата с бели чаршафи и пали свещите, взирайки се в бледосиньото сърце на всяко пламъче.
Корейското заглавие на този роман е Sonyeon-i onda. Последната дума, onda, е формата на глагола oda, „идвам“, в сегашно време. Когато към sonyeon, „момчето“, се обръщат във второ лице – с повече или по-малко интимния вариант на „ти“ – то се събужда в мъждивата светлина и тръгва към настоящето, пристъпвайки като дух. Доближавайки го все повече и повече, накрая момчето се превръща в настояще. Когато наречем Куанджу време-пространството, в което човешката жестокост и достойнство са съществували паралелно, това име престава да е собствено, престава да е просто името на един град и става нарицателно, научих го, докато пишех тази книга. То се връща към нас отново и отново, преминавайки през времето и пространството, и става част от нашето настояще. Дори сега.
* * *
Когато най-сетне през пролетта на 2014 г. книгата бе завършена и публикувана, бях изненадана каква болка, по признанието на читателите, предизвиква тя. Нужно ми бе известно време, за да осмисля връзката между болката, която изпитвах, докато пишех романа, и страданието, което чувстваха читателите. Откъде идва това терзание? Може би се корени в желанието ни да вярваме в човечeството и щом тази вяра се разклати, се чувстваме така, сякаш някой унищожава самата ни личност? Или защото искаме да обичаме хората, изпитваме страдание, когато тази любов се руши? Може би любовта поражда болка, а понякога болката е доказателство за любовта?
През юни същата година сънувах сън. Вървях през огромно поле, а наоколо прехвърчаше слаб сняг. Полето бе осеяно с хиляди и хиляди черни дънери, а зад всеки от тях имаше гробна могила. В някакъв момент усетих вода под нозете си и се обърнах, видях, че морето се надига от края на равнината, който бях взела за хоризонт. Защо тези гробове бяха на това място? Зачудих се. Дали костите в по-долните могили, които бяха по-близо до морето, нямаше да бъдат отнесени? Не трябва ли да преместя костите в по-горните могили, преди да е станало твърде късно? Но как? Нямах дори лопата. А водата вече стигаше глезените ми. Събудих се и докато се взирах в тъмнината от другата страна на прозореца, усетих интуитивно, че този сън ми казва нещо важно. Спомням си, че след като записах съня, си помислих, че това може да е началото на следващия ми роман.
Нямах обаче ясна представа какво може да излезе от това, започвах и отхвърлях разни истории, които ми се струваше, че могат да тръгнат от оня сън. Накрая наех стая на остров Чеджу през декември 2017 г. и следващите близо две години поделях времето си между Чеджу и Сеул. Докато се разхождах в гората, по морския бряг или по селските пътища, усещайки непрестанно бурното и променливо време на острова – вятъра и светлината, снега и дъжда – почувствах, че романът започва да придобива конкретни очертания. Както и при „Човешки дела“, прочетох свидетелства на оцелели от масовите убийства, прегледах различни материали и по възможно най-сдържания начин, без да отвръщам поглед от бруталните детайли, които, струва ми се, бе почти невъзможно да изразиш с думи, написах текста, който се превърна в романа „Не се разделяме“. Той бе публикуван почти седем години след оная нощ, в която сънувах черните дънери и надигащото се море.
В бележника, който водех, докато работех по тази книга, бях записала следното:
Животът търси начини да живее. Животът е топъл.
Да умреш, значи да изстинеш. Снегът се задържа върху лицето ти, без да се топи.
Да убиеш, означава да накараш някого или нещо да изстине.
Хората в историята и хората във вселената.
Вятърът и океанските течения. Кръговратът на водата и въздуха, който свързва целия свят. Ние сме свързани. Моля се да сме свързани.
Романът се състои от три части. Ако първата е хоризонтално пътуване, което следва разказа на главната герония Кьон-ха, тръгнала от Сеул към дома на своята приятелка Ин-сон в планинските части на Чеджу, за да спаси птицата, която ѝ е възложено да спаси, пробивайки си път през дълбоки снегове, втората е изградена като вертикална ос, която отвежда Кьон-ха и Ин-сон до една от най-мрачните нощи в човешката история – зимата на 1948 г., когато в Чеджу са убити множество мирни граждани – и до дълбините на океана. В третата и последна част двете палят свещ на дъното на океана.
Макар и разказът да се фокусира върху двете приятелки, които си предават като щафета горящата свещ, същинската главна героиня, свързана както с Кьон-ха, така и с Ин-сон, е Чон-сим, майката на Ин-сон. Тя е тази, която, оцеляла от кланетата в Чеджу, се опитва да намери поне една частица от тленните останки на своя любим, за да го погребе достойно. Тя е тази, която отказва да сложи край на траура. Тя е тази, която понася болката и се съпротивлява срещу забравата. Тази, която не се сбогува. Вглеждайки се в нейния живот, пропит толкова дълго от болка и любов, еднакво плътни и изгарящи, си задавах, струва ми се, следните въпроси: до каква степен сме способни да обичаме? Къде е пределът на нашите възможности? Колко трябва да обичаме, за да останем хора докрай?
* * *
Изминаха три години от публикуването на корейското издание на „Не се разделяме“, а аз все още не съм завършила следващия си роман. Книгата, която си представях, че ще напиша след този следващ роман, също чака реда си от доста време. Става дума за роман, формално свързан с „Бялата книга“, която написах в желанието си да дам живот, макар и за кратко, на по-голямата ми сестра, отишла си от този свят едва два часа след своето раждане, и да надникна в оная част от нас, която никой и нищо не може да унищожи независимо от обстоятелствата. Както обикновено, е невъзможно да се предвиди колко време ще ми е нужно да завърша този текст, но аз ще продължавам да пиша, макар и бавно. Ще оставя всички написани книги зад гърба си и ще продължа напред. Докато не завия зад ъгъла и не установя, че вече не ги виждам. Ще отида толкова далеч, колкото ми позволи животът.
Докато се отдалечавам от тях, книгите ми ще продължат живота си независимо от мен, следвайки своята съдба. Както и двете сестри, останали завинаги заедно в линейката, докато зеленият огън хвърля искри през предното стъкло. Както жената, която скоро ще си върне говора, ала в този момент пише с пръст върху дланта на мъжа, обгърната от тишина и мрак. Както сестра ми, която почина едва два часа след появата си на този свят, и младата ми майка, умоляваща своето бебе: „Не умирай, моля те, не умирай“ до самия край. Докъде ще стигнат тези души, които се сливаха в дълбокото оранжево сияние зад затворените ми клепачи, обграждайки ме с неописуемо топлата си светлина? Колко далеч ще отидат свещите, запалени на всяко място, където е извършено убийство, във всяко време и на всяко място, опустошени от необяснимо насилие, в ръцете на хора, зарекли се никога да не се сбогуват? Ще преминават ли те от фитил на фитил, от сърце на сърце, по златната нишка?
* * *
В книжката, която открих в старата кутия за обувки миналия януари, моето предишно аз, пишейки през април 1979 г., се пита:
Къде е любовта?
Какво е любовта?
До есента на 2021 г., когато бе публикуван романът „Не се разделяме“, винаги съм смятала следните два въпроса за ключови в моя живот:
Защо светът е толкова жесток и изпълнен със страдания?
И как въпреки това е възможно светът да е толкова красив?
Дълго време вярвах, че напрежението и вътрешната борба между тези два въпроса са движещата сила на моето писане. От първия до последния ми роман въпросите, които си задавах, постоянно се разгръщаха и се променяха и само тези две питания оставаха неизменни. Преди две-три години обаче се усъмних. Наистина ли бях почнала да се питам за любовта – за болката, която ни свързва – едва след публикуването на „Човешки дела“ през пролетта на 2014 г.? Не бяха ли всичките ми търсения и въпроси – от първия до последния ми роман – насочени към любовта? Не е ли всъщност любовта най-първият и фундаментален подтекст на живота ми?
Любовта се намира в скрито място, наречено „моето сърце“, написа детското ми аз през април 1979 г. (Тя бие до полуда в моето сърце.) Описвайки природата на любовта, неговият отговор бе следният: Тя е златната нишка, която свързва нашите сърца.
Когато пиша, използвам тялото си. Използвам всички сетива: зрението, слуха, обонянието, вкуса, усещането за нежност, топлина, студ и болка, сърцето, което бие лудо в гърдите ми, тялото, което се нуждае от храна и вода, вървежа, тичането, усещането на вятъра, дъжда и снега по кожата ми, моите сплетени ръце. Като смъртно същество, в чиито вени тече топла кръв, се опитвам да влея тези усещания в словото. Все едно произвеждам електричество. И когато усетя, че тази енергия се предава на читателя, това ме удивява и трогва. В такива моменти отново разбирам, че езикът е нишката, която ни свързва, а въпросите, които си задавам, стигат до читателите чрез тази нишка на светлината и живота. Бих искала да изкажа най-дълбоката си благодарност към всички онези, които вече са се свързали или ще се свържат с мен чрез тази нишка.
Превод от английски Даниел Пенев
© The Nobel Foundation 2024
[1] На 18 май 1980 г. в югозападния корейски град Куанджу избухва протестно продемократично въстание срещу преврата, извършен на 17 май от генерал Чун Ду-хуан. Въстанието, продължило до 27 май 1980 г., е потушено от корейската армия с цената на множество човешки жертви. Б.р.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук