Закон и вяра
Двайсет години след кончината на Пол Рикьор (1913–2005) – един от големите мислители на ХХ век и ангажиран християнин – продължава издаването на негови лекции, беседи и интервюта. Ето фрагменти от размислите му пред Радио Канада от 1974 г.
Като философ сте силно загрижен от големите кризи, през които минава нашата цивилизация. Как бихте дефинирали моралната криза, будeща особено безпокойство?
Веднага искам да уточня, че не съм чак толкова притеснен от свалянето на някои забрани. Образованието, свободното изразяване са онова, което ни помагат да се осъществим като човешки същества. Но те крият редица проблеми. Давам си ясно сметка, че може би е дори по-трудно да се живее без забрани, без да сме под надзора на другите или под гаранцията на институциите. Много по-опасно е да живееш на „открито“, но това е съществуване в дълбочина. В някакъв смисъл аз, като протестант, си оставам белязан от старото хугенотско мислене и идеите на свети Павел – да живееш според благодатта не е като да живееш според закона. Когато виждам образованието „според закона“ да рухва, си мисля, че това може да е шанс да си стигне до образование, в което вярата, надеждата и любовта са оставени на своя „гений“.
Говорите за хугенотската си вяра. Какво вашето схващане за морала дължи на християнската ви вяра?
Ако искате, дори второстепенната роля, която отдавам на задължението и забраната. Не казвам, че може да се живее без задължения. Животът с другите предполага посредничеството и на институциите. Непрекъснато вършим неща, които не искаме – в професията или в личния си живот. Но задължението не трябва да е централен момент в съществуването ни.
Вие дори определяте морала като напрежение за осъществяването на един човешки проект.
Да, тук следвам философа Жан Набер и книгата му „Елементи за една етика“ (1943), която тръгва от елемента на утвърждаването. Същността на морала в моето разбиране е „утвърждаваща“ – в желанието си да бъдем заедно с другия. Тук за мен се съдържат цялата етика и целият морал – както на желанието за осъществяване, така и на желанието да бъда свободен. Защото можеш да станеш пленник на желанието си, ако не си свободен от това желание. Смяната на затвора не е достъп до свободата.
А как дефинирате грешката и греха във вашата морална философия?
За мен грехът не е неподчинение. Той е грешка на желанието да живееш според закона. Възприемам лицемерието като голямо зло, като желанието да се правиш на такъв, какъвто не си. Най-често определят греха като престъпване на определени граници, но това е само рудиментарното зло. А по-страшното зло е прикриването чрез добродетелта – злото на измамата. И накрая стигаме до най-страшното – злото, причинено на другия.
Как обаче грехът се просмуква в живота на един човек?
Най-точната дефиниция на греха за мен е в това да не обичаш достатъчно. А ние никога не обичаме достатъчно и в този смисъл всеки човек е грешник. Човекът винаги е в недостиг на това да възлюби достатъчно, да-бъде-за-другите. Това е истинското зло – да не бъдеш заедно с другите. Да си загрижен само за себе си и собствената си добродетел. Така се озоваваш в състоянието на самота, която е зло.
Уточнете идеята си за любовта, това отношение, което постигаме в комуникация с другите.
Съществуват множество равнища но любовта, но моралната референция на любовта е в способността ѝ чрез отношенията си с другия да направиш сам себе си свободен. Сърцевината на моралната и на религиозната проблематика е в това „взаимно пораждане“ – да станем свободни едни чрез други.
Какво даде вашият прочит на Фройд на тази концепция за морала, която развивате от години?
Чрез Фройд дойде освобождението ми от редица тревожещи ме идеи – например чувството ми за виновност. Писах много за виновността, преди да прочета Фройд. Изведнъж осъзнах, че виновността е модел на моралния живот „в негатив“. За мен прочитът на Фройд се превърна в нещо като „самоанализ“. Той ми помогна да се освободя от желанието да обвинявам другите, за да не обвиня самия себе си. Да се освободя от „духа на отмъщението“.
Но християнството не е ли живот, който минава под знака на обвинението? Никога не мога да съм като Христос?
Не бива да се затваряме само в тази идея. Да, това го има, но трябва да сме признателни и за даденото ни. И когато говоря за „при-знание“, имам предвид, че трябва да живеем по-скоро под знака на благодарността, отколкото под знака на тревогата.
Какво обаче прочитът на Фройд, който вкара в нашия живот съмнението, донесе на християнин като вас?
Мисля, че живеем в такъв период от културата, в който не можем да избегнем този режим на съмнението, дошъл при нас чрез Фройд, Ницше или Маркс. И ако има някаква „смърт на Бога“, за която говори Ницше, аз мисля, че тъкмо през тази „смърт“ ние можем да преживеем Възкресението, да се вслушаме в Словото Божие. Да се върнем към „поетиката“ на Словото, дори да сме изгубили „морала“. Да преоткрием смисъла на библейските притчи, отново да съпреживеем Проповедта на планината. Да минем от „прозата на морала“ към „поезията на нашата духовна младост“. Да излезем от закона на осъждането, за който говорих преди малко, който е преди всичко осъждане на другите. Мисля, че в основата на нашето съществуване не е „аз искам“ или „аз мога“, а „аз си представям“, което е прорив към свободата. Да имаш способността да трупаш „нови образи“, да обитаваш по нов начин нещата, да съществуваш заедно с другите. Въображението е нещо изцяло позитивно в този смисъл, че е способност да трупаш нещо ново за себе си и за другите.
В това е и утопията на съществуването. А вярата е в това да приемем, че човекът никога няма да бъде оставен без слово, въз основа на което той може да разгърне въображението си. Аз не вярвам в Бога на провидението, Който трябва да ми спести какъвто и да е инцидент, водещ до моето унищожение. Нищо такова не ни е обещано. Но аз вярвам, че Божието Слово съпровожда човека дори в най-тежките ситуации. И тези ситуации отварят или разширяват полето на човешкото въображение.
Говорите, доколкото разбирам, за съзерцателното въображение?
Бихте могли да го наречете и „съзерцателно въображение“, което противостои на волунтаризма.
Какво може да даде християнинът на днешния свят чрез своето въображение?
Може да му прочете Евангелието дори като поема, не само като закон.
Ще дадете ли конкретен пример?
Ще ви дам пример от политиката, тъй като смятам, че има конкретна връзка между поетиката и политиката. Ако полето на възможното е отворено, тогава целият социален ред, почиващ върху неравенството, господството и експлоатацията, става нетърпим, защото онова, което излиза на преден план в евангелския текст, това са равенството и взаимното зачитане. Няма нищо, което да не сме получили от Бога. Затова и идеята за признателност пряко се корени в не-притежанието и не-собственичеството по отношение на живота ни.
Искам да ви попитам и каква роля играе молитвата в живота на един човек на въображението?
За мен „искането-за-себе-си“ остава на втори план в молитвата, тъй като то е прикрита форма на желанието. Мисля, че основното в молитвата си остава признателността. Какво означава това? Че трябва да замълча, за да Го чуя. Това е възможността да чуя в мълчанието не само произнесеното от мен, но и адресираното към мен. Молитвата е не само искане, но и опит да не сме единствено в центъра на нещата.
Във време не неспирно бърборене възможно ли е такова мълчание?
Западът е престанал да го практикува. В този смисъл имаме какво да научим от Изтока, без да изпадаме в клопката на „ориентализма“. Съществува и моление на тялото, от което отдавна сме отвикнали. Нашето тяло е пострадало заедно с нещата и природата от индустриалната цивилизация. Отчуждени сме от тялото и душата си, затова сме толкова подвластни на желанията. А неслучайно думи като „дух“ и „дихание“ са толкова сходни на повечето езици. Да не забравяме, че „вятърът духа, дето иска“ (Иоан. 3:8).
Превод от френски Тони Николов
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук