Документално кино с кауза
„Златен ритон“, 13–19 декември 2024 г., Пловдив
Тазгодишното издание на Фестивала за българско документално и анимационно кино включваше в състезателната програма 53 филма, което говори за солидно производство на иначе подценяваните формати. Предварително правя уговорката и се извинявам, че в този текст ще разглеждам само документалното кино, и то само в конкурса, без да подценявам останалите извън конкурса 19 проекта и анимацията.
Всъщност пренебрежение се усеща не от държавното (Националния филмов център, Националния фонд „Култура“) или общественото (културните програми към общините на София, Пловдив, Варна, Бургас) финансиране, а от невъзможността на филмите да стигнат до масов зрител. За документално кино има отворени позиции само в БНТ (и пак основно собствена продукция, за останалите офертите са неизгодни) и мечтан пробив на платформи (платени) като Max, Neterra, Gledam.bg. Показът на голям екран е почти „мисия невъзможна“, по няколко прожекции в неатрактивни часове (обикновено срещу получена субсидия за разпространение). Разбира се, има изключения като филмите за Кристиан Таков и Ваклуш, но зад тях стоят неимоверни усилия на авторите прожекция по прожекция и дискусия по дискусия да стигнат до своята аудитория.
Те са примерите от миналата година, а заедно с „Нямаш място в нашия град“ и „Тихо наследство“ от предишната набелязват обръщането на тенденцията в документалистиката към определено съвременни, и то социално значими послания. 28-ото издание на фестивала затвърди тази посока.
Обикновено най-застъпените жанрове в производството са за събития и фигури от недалечното минало (желателно с филмов, поне с фотоархив) или индивидуален портрет на човек на изкуството, а понякога комбинация от двете. За тази популярност има обяснения. Всеки професионалист знае, че писането на сценарий върху исторически материал е проучвателно тежък, но контролируем процес, податлив на структуриране, идейна насоченост, изведена фабула и монтажно осмисляне. Този тип проекти в своята прегледност и завършеност по-лесно минават през комисии за финансиране, нищо че рядко излизат извън границите на България. Другите сценарии са котка в чувал – не се знае какво ще изскочи. Що се отнася до героите творци в центъра на много заглавия – логично е кинаджиите да познават в детайли най-вече артистичната среда, а също и да са убедени в нейната значимост и популярност (или незаслужено пренебрежение), влюбени в идолите, с които се родеят. В Пловдив не липсваха филми от двете категории, като сред наградените се класираха „Мила родино“, реж. Станимир Трифонов, за автора на националния ни химн Цветан Радославов (Почетна грамота) и „Балканска черна кутия“, реж. Цветан Драгнев, за музиканта Никола Груев-Котарашки, бивш архитект, който води алтернативен живот (Специална награда на журито, Награда за операторска работа и за композитор). Любопитни истории и герои от първата група имаше в „Баба ми разказва“, реж. Десислав Атанасов; „Джулая: началото“, реж. Богданка Лазарова; „Ива Ваня – целуната от съдбата, забравена от всички“, реж. Диана Захариева; „Тане войводата“, реж. Иван Узунов. На екран се срещнахме още с артистичните натури на художника Любо Савинов („Без компромис… в самота“, реж. Константин Занков), актьора Георги Георгиев-Гец („Гец“, реж. Константин Буров), диджея Ко („Диджей партитури“, реж. Марио Кръстев), радиоводещия Тома Спространов („Пулсиращи тепета“, реж. Тодор Карагяуров и Тодор Башиянов), актьора Симеон Алексиев и половинката му Ирен Алексиева, асистент-режисьор („Ромео и Жулиета под тепетата“, реж. Петя Ангелова), актьора, режисьор и театрален педагог Димитър Еленов („Свободен, по-свободен, Димитър“, реж. Розита Еленова), фотографката Надежда Чипева („С цветовете на Надежда Чипева“, реж. Елена Ангелова и Антон Даскалов), продавача на стари книги Пламен Тушков („Тушков“, реж. Владо Любенов), актьора Христо Живков („Христо завинаги“, реж. Калояна Климентова и Георги Тошев), актрисата Цветана Манева („Цветана Манева. През времето“, реж. Ема Константинова).
Без да подценявам постиженията на жанра индивидуален (исторически или съвременен) портрет на оригинален творец, в който имаме плодотворна документална традиция, очевидно фестивалните и международни интереси рядко са там. И аз като съсловието имам пристрастия към този род заглавия, но ми се струва, че мястото им е най-вече на телевизионния екран (част от изброените заглавия са свързани с БНТ), в поредици с популярен и дори образователен характер. Тук особено изпъква липсата на грижа от страна на частните тв оператори с национален обхват.
Журито в Пловдив определено предпочете друга посока – тази на филмите с каузи. На позитивните послания. На груповите портрети. На хората с интересна съдба и най-вече с мисия, без самите задължително да блестят творчески или интелектуално. Златен ритон за най-добър документален филм и Наградата на критиката получи „Желанието на Гери“ за „дълбочината в разнищването на темата за отнетата семейна среда като тежко наследство“, а Тонислав Христов взе и приза за режисьор. Финландският възпитаник отдавна наложи свой стил в снимането, кръстоска между игрално и документално, с провокация както към героите, така и към публиката. Кандидат-кметът Иван от село Дервент в „Пощальонът“; Вера, объркана между баща алкохолик и брат с ментални проблеми, от „Тайният живот на Вера“; другият Иван, несретник сваляч от „Последният гларус“, а също и игралният Иван на Малин Кръстев от „Добрият шофьор“ – всички те са обединени от общи състояния: маргинали на ръба на бедността, те трябва да направят избор (дори няколко избора) и изпитват гняв, който парадоксално се съчетава с добронамереност и дори наивност. „Желанието на Гери“ в този смисъл не прави изключение. Гери е изоставено момиче в зряла възраст, израсло в дом за деца, лишени от родителска грижа във Враца, който изглежда съвсем прилично. В момента на снимането се подготвя за абитуриентския си бал и за матурите, мечтае да следва и е подкрепяна от наставницата на дома, брат си, приятелката си и една жена, загубила сина си. Веднага трябва да уточня, че при Тонислав Христов винаги става дума за колективен портрет, въпреки че в заглавията му доминира единственото число – и това също е провокация. Тези поддържащи герои допълват основните история и персонаж, но са и паралелни сюжетни линии, не по-малко интересни и важни за разказа, техните мотиви и поведение са „другият наш възможен живот“ за протагониста. Близостта, която изграждат с режисьора, се развива постепенно и ние го забелязваме – в някои епизоди те са по-затворени, в други по-отпуснати, а в трети откровено играят пред камерата или някаква своя партитура, или внушено действие. Съмнително документалният подход често е белег на манипулация, но Христов никога не е криел движението си по ръба. Неговата мярка е доверието и достоверността, а не автентичността на случващото се. Затова и с такова съпричастие следим търсенето на бална рокля за Гери (въпреки липсата на вкус), мъчителните разговори с брат ѝ и майка ѝ, обратите в представите ни за тях, демонстрирането на приятелство както със съквартирантката, така и с жената, загубила сина си. Пред очите ни се изграждат връзките със света на възрастните – въпреки индивидуалните трагедии изборите са оптимистични, а героите симпатични.
„Училище за надежда“, реж. Яна Алексиева (Награда за дебют и Награда на СБФД) има като че ли щастлива разпространителска съдба (показван на голям екран, вече и в платформата Neterra). Историята на бившите актьори Анимари и Златко, които се посвещават на талантливи деца от бедни семейства да получат образование, грижа и добра социална среда, може и да оставя равнодушни институциите, но определено печели сърцата на публиката. И тук основното не е публицистиката за малолетни в нужда, а отделните лични съдби, поднесени отблизо, с топлота и ненатрапчиво присъствие, което е и разликата в стилистиката за телевизия и за кино.
Тенденцията на обществено отговорни филми се допълва от „Децата на Дунав“, реж. Ема Константинова, Награда на община Пловдив и Награда за сценарий; „Истински супергерои“, реж. Бианка Илич; „Лимбо“, реж. Джулия Пъстракова; „Майки“, реж. Лъчезар Аврамов; „Митко“, реж. Валентина Фиданова-Коларова; „Спиралата между звука и тишината“, реж. Кристина Георгиева; „Тиня“, реж. Катя Симеонова. Интересен е и „Не съм лош човек“, реж. Надя Тодорова (Наградата на БНФ), за сегашна среща между войник и жертва от инвазията в Чехословакия. Радостно е естественото и масово включване на млади автори и дори студенти, което говори за граждански активно поколение.
В заключение обаче ще спомена и разочарованието си от закърняващото търсене на художествен експеримент в документалното кино. Единственият филм със запомняща се визия – „Тихи наблюдатели“, реж. Елица Петкова – остана встрани от наградите, а в него представите за хората и природата през погледа на животните в загиващо планинско село се доближават до магическия реализъм. Този недостиг на въображение и оригиналност във формалните решения, които обикновено са логични, но буквални, е ахилесовата пета на немалко филми – те рядко стигат до естетическо „возвисяване“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тукНе знам с каква безочливост коментирате документалните филми, излъчени на Златен ритон, след като всички командировани кинокритици идвахте само на късните прожекции. Тогава бяха показвани всички филми, които НФЦ е подкрепил финансово. Случайност? Не мисля. Статията ви е празна като джоб на стар панталон, а относно хвалебствените слова за филма с над 300 хиляди лева бюджет "Тихи наблюдатели" ви препоръчвам да си изгорите дипломата.
27.01.2025 19: